в. 24 часа | Димитър СТАЙКОВ | 2010-02-13

Преди 20 г. излезе първият брой на вестника. Главните му редактори станаха жертва на политиката
Когато през 1992 г. постъпих на работа във в. "Демокрация", главен редактор беше Волен Сидеров. Идвах от едно списание, страхотно измислено от Димитър Езекиев, голям журналист и по това време депутат. Имаше дизайн и съдържание като Newsweek. Казваше се "Български дневник" (известна прилика има с днешното списание "Тема") и беше наследило редакцията, активите и пасивите на прочутото списание "Отечество" на Серафим Северняк. То беше изпреварило времето си, защото не нападаше никого, а коментираше и анализираше. Ясно, че без реклама беше обречено. Така и стана. След половин година "Български дневник" изчезна и Невен Копанданова, с която бяхме работили във в. "Свободен народ", уговори среща с Волен.
Голям оборот на журналисти течеше през тези години. В новите вестници, които се рояха по това време, навлизаха млади журналисти, както и по-опитни колеги от вече известните издания. Например във в. "Свободен народ" на социалдемократа Петър Дертлиев дойдоха направо от университета Юри Велев и Косьо Ранев, които по-късно постъпиха в " 24 часа". А в стаята на редакторите на "Демокрация", в която работеха около 16 души, винаги весела и отзивчива беше Светлана Джамджиева, днес един от зам. главните на "Труд".
"Демокрация" нямаше отдел "Култура" и Волен поиска да го създадем. Не беше лесно, защото политическите статии и новини изтласкваха културните, доколкото ги имаше. А и културните имаха вид на сводки от фронта – разцепи се театър " София", роди се след кървави обвинения и декларации МГТ "Зад канала", изгониха Бойко Богданов от театър "София" и пр.
Щом се появи малка културна територия във вестника, незабавно около нея закръжиха хора, които пишеха с краката си, обаче бяха свързани с функционери на СДС. Трудно беше да ги пренебрегнеш, защото се оплакваха. Например станалият години по-късно културен министър при Симеон Сакскобургготски композитор Божидар Абрашев (мир на праха му, вече е покойник) не спираше да пише нещо като доклади по своята част и напираше да ги публикуваме. Никой не се интересуваше от стила, важна беше политическата "острота", което означаваше пренебрежение към мотивировката и използване на цветист език. През тези години май нямаше осъдени за обида. С Волен Сидеров се работеше много леко. Беше сговорчив, когато виждаше, че не е прав, и разведряваше напрежението с находчивия си хумор. А напрежението се сгъстяваше, когато наближаваше да се носи броя до Полиграфиче-/ ския комбинат, ‘ където се печаташе на висок печат. Нямаше компютри, тракахме на пишещи машини и правехме корекциите на шпалтите. Това ставаше към полунощ. Чиста романтика. Точно когато дежурният екип се готвеше да тръгне към печатницата с абсолютно готовия брой, пристигаха депутати или политици и носеха поредната декларация за първа страница. Много често идваха Евгений Михайлов, Едвин Сугарев и Косьо Мишев, спряган за сивия кардинал на Филип Димитров. Понякога – Михаил Неделчев или Александър Йорданов. Вестникът се разбишкваше с такъв жар и велика неотложност, като че ли току-що е избухнала Френската революция.
Липсата на опит не притесняваше никого
Сградата на "Раковски", която обитаваше СДС и беше редакцията, някак си преобразяваше хората. Навън и в компании те бяха естествени, ерудирани, иронични, талантливи. Влязат ли в партийната централа, ставаха свадливи, еднолинейни, тиранични, съобразяващи се. Панчо Денев, чийто интелект и чувство за хумор с килограми да ги мериш, когато дойде като главен редактор след Енчо Мутафов, веднага прие длъжния формат. Може би единствен успя да се съхрани Иво Инджев, който вечер свирил из стаите на китара. Но това стана години след напускането ми на вестника.
След година-две всеки главен редактор на "Демокрация" беше принуден да напусне. Никой от хората на това място не успя да се хареса на политиците от десетките партии и течения в СДС, на провинциалните им лидери, на депутатите. Те непрекъснато обикаляха стаите извън "насоките" в събранията на координационния съвет или на издателския синдикат на последния етаж. Нямаше как да не запомниш д-р Васил Михайлов, спечелил си по-късно прякора Нубиеца заради номера на "Ку-ку", който всеки ден надничаше тук-там заедно с приятеля си Иван Ценов. Познавах последния като свестен човечец, преди да стане политик, но после се промени и започна да обижда и обвинява всички. Волен Сидеров беше принуден да напусне
през същата 1992 г. На негово място дойде Енчо Мутафов. Заместници му бяха Людмил Пауновски и Самуел Леви. Паунов-ски подчертаваше с червено пасажи в "Дума" и други вестници и после пишеше коментари. Да речем – сатирични. Леви дойде от "Век 21", десния вариант на "Литфронт". Беше мрачна личност и правеше това, което широко скроеният Мутафов не искаше да прави – да слухти за всичко в редакцията и да цензурира. Скоро всички пропищяха от него и веднъж колежка се оплака, че я задирял. Скандалът се разви и Мутафов беше принуден да го освободи. Поне доскоро Леви беше шеф на Института за изследване на интеграцията на Ахмед Доган.
Не знам за кого са натискали Енчо Мутафов, но той поиска аз да стана зам. главен редактор. Трябваше да присъствам с него на заседания на издателския синдикат, но там беше ужасяващо и повече не стъпих. Виждах как и Енчо се гънеше и остаряваше пред очите ни. Той пишеше страхотно добра литературна критика и я поднасяше много вкусно. Интересите му бяха при нелеките за анализ писатели и художници. Днес дори няма такъв критик като него. Но той беше длъжен да" воюва" (негови думи на купона за 10-годишната на "Демокрация" ) с Доган, с Димитър Луджев, с" Дума", с БСП, с Богомил Бонев, с Константин Тренчев и пр. Той измисли термина" семкаджии" за вестник "24 часа".
А всъщност новинарският вестник беше "24 часа". И понеже беше по-зрелищен и по-динамичен от всички останали, тайно му завиждахме. На планьорките в "Демокрация" отчитахме, че сме изпуснали важни новини, но затова пък имаме такива, които другите нямат. Само че никой не се интересуваше от тях.
С извинение, вестникът си остана такъв до края. Аз научих занаята при Стефан Продев през седемте години в "Народна култура". Беше прекрасно време! Постъпих при друг голям професионалист – Георги Найденов, бащата на Валери, който не цепеше басма на никого в Политбюро. Веднъж станах свидетел как крещеше на Милко Балев и му тресна слушалката. Но в края на краищата тази конфронтация му струва стола. Дойде Продев и ако в края на 1989 г. не беше напуснал, за да стане главен редактор на "Дума", щях да остана във вестника. Но постъпката му приехме като предателство особено след нощта на буквално и душевно пиянство, когато го избраха за шеф на Съюза на журналистите. В онова време това беше важна организация.
През последните години преди ноември 1989-а в "Народна култура" пишеха всички, които станаха по-късно лидери на СДС или оглавиха разумните течения в БСП. Там на подлистник в един брой Валери Найденов екипира идеите си за модерен вестник, различен от всички останали.
В "Демокрация" този професионализъм липсваше. Обаче, противно на някои мнения, нямаше цензура. В смисъл – ясно е, че е партиен вестник и защитава СДС. Оттам нататък никой не се месеше в отразяването на културните процеси, скандали и личности.
Порокът на вестника беше противоречието между желанието да бъде четен от всички българи, тоест да е национален всекидневник, и невъзможността да е такъв. Много сили действаха в различни посоки на синьото движение и те се интересуваха единствено от декларациите, заявленията и събитията в собствените им партии. Когато напусна поста си на главен редактор, Невен Копанданова нарече това състояние хермафродитно.
Енчо Мутафов беше принуден да се махне и с него трябваше да се махне цялото ръководство. Дойде Панайот Денев със зам. главните Мария Велковска (сега е в "Дневник"), Микаела Въжарова и Владимир Каракашов (по-късно работи в BG редакцията на Би Би Си, а след закриването й е в Брюксел). После и те бяха махнати.
Главните редактори
Първият брой на вестника излиза на 12 февруари 1990 г. Първият главен редактор е литературният критик Йордан Василев (до септември 1990 г.). След него са Волен Сидеров (от септември 1990 г. до февруари 1992 г.), Енчо Мутафов (от февруари 1992 г. до май 1993 г.), Панайот Денев (от март 1993 г. до август 1994 г.), Иво Инджев (от септември 1994 г. до юли 1995 г.), Невен Копанданова (от април 1996 г. до 1 юни 2000 г.), Атанас Свиленов (2 юни 2000 г. до 18 април 2002 г.), Недко Петров (18 април 2002 г. до юни 2002 г.).

Стр. 26