БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 11.09.2010
Водещ: Девет години по-късно един фотожурналист, българин, Алберто Стайков показва това, което е заснел в Ню Йорк. Добър ден.
Алберто Стайков: Добър следобед на всички.
Водещ: Защо толкова дълго един фотожурналист си държи снимките от заснетото тогава? Това беше топ новина.
Алберто Стайков: Тогава, когато се случи бях посъветван да ги продам, сега много се радвам, че не го направих. За пръв път показах основната творба в щатите с 3 години и половина по-късно и след като видях, че повечето хора там реагират емоционално, горе долу 50-50 положително и отрицателно, реших, че това ще е нещо много силно, после може би година две по-късно пак го показах на друго място, извън галерия, тоест не беше в галерия, беше в един панаир на … музикален фолклор, където реагираха също по тоя начин, но тогава самата цялат аизложба не беше създадена. Този материал съществуваше, но не беше създаден като изложба. И …
Водещ: Това задържане ли е свободата на словото, на практика? Колкото и абсурдно да изглежда?
Алберто Стайков: Аз тогава съм го заснел като фотожурналист, но не с идеята да го покажа, просто за да го имам. Защото аз вече тогава се бях оттеглил от списанието, което работех в Колумбия, което се казва Семана и бях отишъл в щатите просто да пътувам. Но просто се оказах в момента на подходящото място в точния момент, готов да го снимам. Просто е случайност. И не смятам, че не е свобода на словото, защото независимо, че съм го заснел като фотожурналист, в момента използвайки концептуалното изкуство го показвам като творец и добавям и собственото си мнение към това,което видях тогава. Тоест самата изложба „Няма нищо невъзможно”, тя .. медията е фотография, но са концептуални творби, където се показва и моето мнение вътре в нея.
Водещ: Има и коментар, нещо,което рядко правят фотожурналистите.
Алберто Стайков: Това е концептуалното изкуство. Тоест в идеята на концептуалното изкуство самата идея е по-важна от самата творба. И за това в концептуализма има текст в нея.
Водещ: Добър ден и на Весислава Антонова от в.Капитал.
Весислава Антонова: Добър ден.
Водещ: Хубаво е и ние да си припомним преди 9 години какво си мислехме? Май не вярвахме на очите си.
Весислава Антонова: Е, на очите си не може да не вярваме, защото медиите и тогава бяха достатъчно напреднали. По-скоро мисля,ч е всички бяхме шокирани от това, което виждаме. Защото в очите на почти всеки здравомислещ човек Америка е изглеждала някакъв сигурен остров. И се оказва, че този остров на сигурността и демокрацията изобщо не е толкова сигурен и че също може да бъде застрашен. Че света на нюйоркчани може да се срине за буквално за секунди.
Алберто Стайков: Просто е гледка трудна за вярване. Тоест аз когато го снимах си мислех – то прилича на филм на Холивуд, но за съжаление е грозната истина.
Водещ: Аз си спомням много добре, че тогава една седмица преди това БНТ показа земетресение в Ню Йорк и аз тогава обяснявах на моя син, че това е на кино, не е истина. Една седмица по-късно не знаех какво да обяснявам. Защото кадрите се повтаряха, но … това беше едно отклонение, разбира се. Трябва ли да си на място, за да задържиш едни такива фотоси три години и половина в себе си? Ние в България стигнали ли сме до това ниво на свобода на мисленето, журналистите?
Весислава Антонова: Ами много ми е труднод а отговоря, защото на мен не ми се е налагало… в смисъл аз не съм имала нещо толкова ценно, защото.. колкото и парадоксално и грозно да звучи, добрата новина и лошата новина. И в случая Алберто е бил на едно място, което е уникално да бъдеш. Имал е уникалния шанс да снима нещо, което в момента фокусира вниманието на целия свят. И най-0вероятно изкушението е голямо да помислиш и комерсиално, да кажеш – абе що да не продам тия снимки, има толкова много издания, толкова медии, които ще ги купят. От друга страна обаче всеки, който си мисли така очевидно не е човека, който е бил на място на събитието. Защото според мен ако си бил на мястото на събитието и си преживял драматично това, което виждаш и съпреживял си по някакъв начин страданието на хората, последното за което мислиш е как да продадеш тези снимки. И наистина е много ценно това, че той не ги е продал, а си е помислил, минал е неговия емоционален момент, обмислил е историите на тези снимки и чак тогава е показал това, което той е преживял и видял и аз не мисля, че някой е загубиЛ от това. Нито аудиторията, нито пък той като фотожурналист, който е снимал такова събитие. Не знам дали в България е така, защото няма събитие, което да е идентично на това, което той е присъствал. В моето съзнание на журналист обикновено когато става дума за комерсиална фотография и за нещо, което снимаш и искаш веднага да продадеш е свързано с жълти и клюкарски хроники. Да снимаш еди кой си, който прегръща друга жена, а не своята собствена и я целува и да я продадеш.
Водещ: Или политик на яхта.
Весислава Антонова: Но такова събитие е много трудно наистина, за мен, да продадеш. Но пък от друга страна там е имало страшно много журналисти, които са били в актуалните медии, във всекидневните издания, в електронните издания, в телевизията, които са длъжни да го покажат, защото не можеш да спестиш истината и действителността. Не можеш да спестиш истината за тов, което се вижда. Така че са важни подбудите, с които човек документира едно събитие. В случая той е имал възможността или по-скоро е бил освободен от ангажимента да е на щат в издание, което изисква веднага да покажеш тези кадри, веднага да дадеш тези кадри. Но сигурно се чувства хипнотизиран човек, когато вижда и снима едно такова нещо. Това е както по улицата да те срещне някой, да ти дръпне златния синджир, защото иска да го продаде. И обикновено жертвата седи и не знае как да реагира. Вцепенен.
Алберто Стайков: Първоначално седиш известно време, аз съм присъствал на такива сцени в Колумбия за съжаление, да, там има такива неща. Но връщайки се към темата, първоначално за мен беше болезнено. Тоест аз след като заснех и втория небостъргач как падна, чувствах, че имах в себе си нещо, което носи голяма болка и смърт най-вече. Да, опитах се да ги продам в Агенция Магнум, която има седалище и в Ню Йорк, тя е най-голямата фотожурналистическа агенция в света, но тогава се сблъсках с това, че нямам social security , тоест нямам лично ЕГН, за да мога да си плащам данъци и те тогава решиха да не ги купят, аз даже не ги бях проявил. За мен беше болезнено това, което държах. То промени и моите възгледи от професионална гледна точка. Промени тотално това, което правех до това, което правя днес. И наистина беше доста, … (?) първия филм 3 месеца и половина почти след това нещо, а втория филм го проявих 8 месеца по-късно. Две години след това го сканирах, защото там, където живеех вече беше много трудно да се копира един филм професионално и реших, че трябва да се цифровизира, да се превърне в дигитално. И три години и половина го показах за пръв път. Но сега, дето се вика, 9 години след това, правя цяла идея и показвам… защото самия ден е само основната творба от 16-те. Останалите са една голяма част са от един месец по-късно, когато се прави едно възпоменание за родителите на изчезналите по това време, защото тогава не се говореше за жертви, за изчезнали, където целия град излезе в Манхатън и оставяше цветя, свещи. Хората все още лепяха снимки с Търси се на хората, които не са се появили след това у дома. Което ми се стори още по-тъжно от това да гледаш некролог по улицата, което там го няма, но тук го има като култура. И аз за това реших, че такива фотографии няма да снимам, защото на мен ми действаше много болезнено. Снимах как хората… това което са писали, това също може да се види там, но реших да не показвам толкова лица от хората, които са изчезнали. Но накрая реших,ч е все пак изложбата трябва да завърши обнадеждаващо, незаивисмо какво се случва, важното е да кажеш – ще продължим нататък. Ние след всяка една трагедия трябва да станем отново, да се изтърсим и да продължим напред, както и те го направиха.
Водещ: Живота продължава, да. Историята, която разказва тази изложба е тъжна, не тъжна, каква е?
Алберто Стайков: Ами по-скоро то е един разказ… самите имена на творбите правят едно стихотворение, което в момента не го знам цялото наизуст. Но започва… 12 секунди, както се казва основната творба с падащите кули, и двете съм ги заснел, 12 секунди погребани… covered in ashes… се превежда… затрупани в пепел, невинни хора починаха и така.. не съм запомнил цялото.
Водещ: А кой е въпроса, който българските журналисти най-често ви задават от както открихте изложбата, защото безспорно предизвикахте медийния интерес?
Алберто Стайков: Не, фактически най-много ме питат как е минал денят ми тогава. Тоест да, мога и това да разкажа, въпреки че май навсякъде съм го разказал. Но фактически да, аз ставам сутринта, готвя се да ходя в Ню Йорк, Ню Джърси и като фотожурналист екипа ми е винаги готов. Особено когато пътувам някъде, аз винаги си нося фотоапарат. И докато чаках други хора пуснах си телевизията да видя какво дават. И вече се беше блъснал първия самолет, и аз си викам – айде сега, един самолет, може да е катастрофа. Такива големи, високи небостъргачи, но е странно все пак, че самолет се е блъснал, въпреки че летището не е толкова далеч, в Бруклин. Но гледайки как дими първия блок и как се говори за катастрофата изведнъж се появява и втория самолет, който се блъска и като фотожурналист си казвам – ок, един самолет може да е грешка, но втори самолет – тука нещо става. И понеже инстинкта ми е такъв, че аз трябва да ходя да снимам, независимо … лудо, защото вместо да помисля – ама защо ще ходя, може да ми се случи нещо, да опазя живота си, не, аз като фотожурналист трябва да ходя да снимам. И реших .. почти веднага тръгнах. Метрото си вървеше, всичко си вървеше, хората дето се вика горе долу знаеха, защото то беше един голям облак дим, черен дим в едно хубаво синьо небе сутрешно, което имаше тогава в Ню Йорк. И хванах метрото, но вече седейки в метрото си помислих – дай ще почна да снимм първо с една обща снимка отдалече, но от място, където да не ми пречат другите блокове и небостъргачи в Ню Йорк и за това реших да отида до брега на река Хъдсън в Куинс и там пряка гледка 4 км.директно с 200 мм. Обектив, излизаха много добре. И аз стигнах, макар че не познавах все още Ню Йорк, аз пристигнах точно една седмица преди това, но успях да стигна на едно място, на което между впрочем бях два дена по-рано, бях отишъл с кола тогава, и слагам си статив, апарат, всичко… бавя се, няма за къде да бързам, аз не съм вярвал, че те ще паднат. Почвам да снимам първите няколко кадъра, сложил съм филтри, защото реших, че все пак… аз винаги когато съм снимал черно бяло обичам небето да ми е тъмно, но проблема ми беше,че с този тъмен дим… но се получи, червен филтър и позиционен филтър отгоре се получава небето много затъмнява и за това изглежда по-бял… да, небето изглежда мрачно, но дима изглежда по-бял. И почвам да снимам. И както съм си заснел шестия кадър той почва да пада. Но аз него … тоест аз го виждам, но не осъзнавам.,.. мислех че просто дим от нещо. И нещо се загледах в апарата, при което през това време една жена почна да пищи зад мене и аз по път да я видя нея, погледа ми минава през кулите. При което виждам, че падат и почвам да натискам спусъка през 30 секунди, за да не ми го изяде фотоапарата, защото моя фотоапарат беше настроен така,ч е да снима 8 кадъра в секунда, което за един 36-кадъров филм е 4 секунди. И лека полека през 30 секунди, щрак, щрак, първата кула секвенцията се запечата. И човек застава и се чуди, ок, ако това е най-сигурната държава в света сега накъде, защото тогава по-скоро помислих, че сигурността не е нещо, което някой може да ти даде, ами е чувство, което или го имаш, или го нямаш. И аз бях повече учуден за Пентагона от колкото за самите кули, защото ако говореха, че Пентагона е най-сигурното място в света и това бе успяно да бъде взривено, просто – викам – тука дето се вика няма такова нещо, което да ти гарантира абсолютна сигурност. Всички зависи, дето се вика от нас. Или се чувстваме сигурни или не.
Водещ: Колко е важно да бъдеш свободен, особено когато си журналист, колко много неща ти минават през главата, чувате го, останете с нас, за да продължите да го чувате след малко.
Водещ: Продължаваме в "Клубът на журналистите" да говорим с фоторепортера Алберто Стайков, който преди 9 години засне падащите кули и с Весислава Антонова от в.Капитал. ние с нея с изключително любопитство слушаме Алберто. Всъщност къде един фотожурналист се чувства най-свободен?
Алберто Стайков: Относно свободата на словото ли?
Водещ: Да, изобщо това проблем ли е за фотожурналиста? Защото за нас това е сериозен проблем.
Алберто Стайков: Не би трябвало. Работата на фотожурналиста е да покаже действителността. Обаче колкото и да се опитва да е обективен, всичко, което се снима е все пак филтрирно от културата на всеки един от нас, от вярванията му. Това няма как, просто нещо, което не може да избяга нито един от нас, или поне нито един фотожурналист. И …
Весислава Антонова: Никой човек според мен не може.
Алберто Стайков: Да, /…/ композиция, и евентуално леко мога да видя осветление, за да може творбата да изглежда по-красива, все пак творческите творби имат някакви изисквания, за да бъдат възприети по-добре от зрителите. И относно свободата, къде се чувства най-свободен, то трябва да го чувстваш. Ако не се чувстваш свободен, ако се чувстваш ограничен, ако има на всичкото отгоре някой, който да те ограничава, просто това те убива като журналист.
Водещ: Всъщност в себе си трябва да се чувстваш най-свободен.
Алберто Стайков: Ами първоначално свободата е в себе си. Аз даже преди да замина в щатите осъзнах, че когато се освободим от всички страхове, тогава наистина сме свободни. Докато се страхуваме от нещо просто колкото повече страхове имаме, толкова по-малка ни е клетката…
Водещ: безспорно страхът е най-древното човешко оръжие, така е. Нека сега да направим един по-изненадващ преход. До колко кризата прави несвободни българските журналисти, Весе? Защото има пряка …
Весислава Антонова: Ами най—първосигналния отговор, който мога да ти дам Ирен е, че във всяка професия, така и в професията на журналиста първата зависимост, която се поражда е свързана със заплащане. Покрай кризата естествено, че и заплатите на журналистите трябваше да бъдат намалени по някакъв начин, във всички сфери на живота в България имаше намаляване било на заплати, на разходи и т.н. И предполагам, че това е накарало различни мои колеги, трудно ми е да говоря за това, защото не искам да излиза от моята уста като някаква присъда, а по-скоро като нещо, върху което аз съм си мислила, не само като журналист, а дори и като човек, сигурно има и такива хора, които не подбират къде работят, как се пише в тези издания или каква журналистика се прави в тезимедии и си казват – аз не мога да си позволя примерно да работя за ниска заплата и за това отивам да работя в това издание, защото там ще ми дават три пъти повече.
Водещ: Обаче сигурно има определени компромиси.
Весислава Антонова: И това е основното, което ги ръководи. Имам колеги, с които съм си говорила, те си сменяли така работата, защото дават три пъти повече. Но после са оставали страшно разочаровани и супер натъжени от това, което им се случва. И са казвали – дано всички се стабилизира, дано силните издания се стабилизират, за да може ние да се върнем в тях, и с удоволствие бихме се върнали в тях, защото това, което пишем обезсмисля труда ни. Ние имаме познанията, капацитета, желанието и енергията да пишем повече и да правим повече разследвания, но в случая ни се налага да пишем кратки дописки. Но за повече пари. Защото има примерно два кредита, имам да плащам това, имам да плащам онова.
Водещ: А свободата е първо в нас, както стана ясно вече.
Весислава Антонова: Сега аз не мога да ги съдя, защото във всяка ситуация на криза човек мисли за това как той да оцелее, не само той да оцелее, а и хората, които зависят от него. Било неговата съпруга, децата му, по-възрастните му родители и т.н. Не издавам присъди. Просто казвам, че това деформира средата. Провокирането на такова мислене, те не са виновни.
Водещ: Нека да влезем и още малко по-надолу- до колко една новина за оттеглящ се… оттеглят се собствениците на Капитал да живеят в друга държава. До колко тази новина, прочетена по един малко по-начин от други издания оказва влияние, дори и на тиража?
Весислава Антонова: Ами тя може да окаже влияние само ако някой иска да му окаже влияние. Сега, нали за да влезем по-надълбоко аз ти казах, че първосигналния ми вход към кризата и медиите е свързана със заплащането, но кризата по някакъв начин още повече затвърди позициите на жълтите издания. Които станаха все по-силни, защото отмомента на своето създаване до сега те започнаха по много фин и много професионален бих казал начин, защото за тях очевидно са професионалисти, да манипулират съзнанието на хората. Голямо и тиражно издание, което публикува 80% клюки и светски хроники и т.н., …
Водещ: Силиконови новини.
Весислава Антонова: Силиконови новини, да, може и така да се каже, съвсем хитро оставя и около 20% въздух, за да пуска и истински новини и по този начин да обърква хората, които разпознават това издание като жълто или сериозно. Има проблем,р азбира се и в … нека кажем, айде не точно някакъв тип интелигенция, но някакъв тип хора, които са много важни в своята област. Които дават интервюта в тези издания и по този начин ги легитимират. Защото когато виждаш един сериозен банкер, който до вчера ти е говорил в телевизията за икономическо предаване за курса на долара или за икономическата ситуация в България и правил един тежък анализ и след една седмица видиш, че той е дал интервю цяла страница…
/Поради технически причини липсва част от предаването/
Водещ: …това, което говорим, пишем, показваме да остави някаква драскотина в паметта на хората, които виждат нашите материали и това да ги мотивира при вземането на важни решения. Това да ги мотивира да бъдат по-свободни, защото в крайна сметка това е целта. Дали можем да го направим или…
Весислава Антонова: В максимална степен да сме верни на истината, в смисъл да се опитваме да показваме…
Водещ: И да ни е интересно да си говорим с хората.
Весислава Антонова: Защото истината не може да е субективна според мен.
Водещ: Тя е и субективна, но и обективна все пак. Да, на шестия кадър обективно паднаха…
Алберто Стайков: Почва да пада. Фактически всеки един от нас трябва да има някаква цел, наистина човек като се замисли повечето хора, ние снощи което го казах, повечето хора ми е мъчно в България, че не живеем, а просто оцеляваме. И факта, че така го правим, на мен ми стана… помня когато се върнах последния път в България, защото ми се наложи да живеем с тогава вече любимата ми съпруга живяхме 4 месеца и половина в Белгия и когато тя се върна в България, независимо, че тя е пътувала по света и е видяла други места, тя за пръв път каза, че София и се струва грозна и мръсна. И е мъчно, защото ние сме свикнали с това. И не ни прави впечатление , че – ок, може самата община да не ни оправи пред блоковете, ама можем поне да си боядисаме балконите на тези блокове, където от летището минават към София. Защото това е първото нещо, което виждаме в града.
Водещ: Ясно, свободата винаги трябва да е в нас. Ние журналистите трябва да говорим повече за това с хората, за да може да имаме сетива и да виждаме лошото и да имаме желание да го оправим. Тук поставяме точката на днешното издание. Хубав ден от всички ни.