БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 26.03.2011

Водещ: Едно вестникарско заглавие днес ме подсети, че журналистиката не е само надбягване с новините или поне не трябва да бъде. Още полудели от кризата и пролетта. Това е заглавието. Безспорно журналистическото предизвикателство на седмицата беше вземането на заложници на банков клон в Сливен. Живот като на кино, но не съвсем. Гледайки многото сходни телевизионни кадри, си спомням за един друг такъв случай. Седмица преди 11 септември Българската национална телевизия излъчи филма „Земетресение в Ню Йорк”. За това после документалните кадри на атакуваните близнаци и рухването им добиха друг смисъл за гледалите филма. По повод сливенския случай имаше и новинарско припомняне за банкови обири, станали по-късно незабравими филмови образи, но на кино. Обаче там – в киното, емоцията е разрешена. В документалните и новинарските кадри до колко е допустимо? Разбира се това е едно постоянно търсене на мярката и в гражданските общества това винаги са теми, апетитни за дискусии. До колко у нас сме склонни да правим така? Дали в една такава критична ситуация, журналисти и полицаи успяваме да не си пречим и да не се използваме взаимно? Дали едно емоционално по-обрано поведение няма да е от ползва за всички, а и дали това изобщо е въпрос? И трябва ли да е въпрос, защото наистина изглежда като на кино обаче съвсем не е. Сливенския случай и неговия медиен образ ще коментираме с колегата от Българската национална телевизия Иво Никодимов след малко. Тази седмица стана факт и една промяна в закона за радиото и телевизията. Вече деца няма да могат да участват в реалити формати. Помните, преди доста години този проблем беше подложен на обществена дискусия, имаше сериозен натиск на гражданското общество. Дали натискът на гражданското общество оказа своето влияние или просто му дойде времето на едно такова нещо да се случи? Така щото да помислим за нашите деца не като за търговски обект. По темата ще говорим с един от вносителите на тази промяна в закона за радиото и телевизията, депутат Даниела Миткова и с председателя на Съвета за електронни медии – доцент Георги Лозанов. Преди часове от срещата на групата на EBU за фолклорна музика се завърна колегата Валентин Атанасов. Разбира се информационния повод да поговорим за фолклорната музика е голямата награда. Такова нещо отдавна не ни се беше случвало, да се връщаме с награда, но и все пак дискусиите, които са провели европейските колеги, до колко медиите се отнасят сериозно към фолклорната музика и изобщо внасят ли се по някакъв начин с нея? Добре дошли в „Клуба на журналистите” ви казваме Любомир Пъшлев, Вячеслав Бушнаков, Цвети Николова, Галя Траянова и аз Ирен Филева. Останете с нас. След известни телефонни неволи вече можем да започнем и разговора в „Клубът на журналистите”. Журналистическото предизвикателство на седмицата, казах ви малко по-рано, беше вземането на заложници в банков клон в Сливен. Вече отбелязахме – живот като на кино, но не съвсем. До колко в една такава критична ситуация ние журналистическите лица успяваме да не си пречим. Добър ден на колегата от Българската национална телевизия Иво Никодимов.
Иво Никодимов: Добър ден на вас и на слушателите на „Христо Ботев”.
Водещ: Естествен е конфликтът между нас и полицаите. Всички искаме да си вършим работата. Успяхме ли в тази критична ситуация да не си пречим?
Иво Никодимов:Ами аз смятам, че в тази ситуация, конфликт всъщност нямаше.
Водещ: Не, той е заложен естествено конфликтът. В този смисъл. Конфликт не е имало разбира се.
Иво Никодимов:Конкретно в тази да, нямаше конфликт, защото наистина според мен до голяма степен успяхме. Успяхме, защото и полицаите, и МВР, и преговарящите от една страна и от друга страна и ние – ние журналистите проявихме не само взаимно разбиране – проявихме и в изключително висока степен отговорността наистина да кажем и да говорим онова, което не би попречило да се стигне до добрия изход. А добрият изход разбира се е онзи, който в ситуация като тази няма никакви жертви. Аз съм учуден, че успяхме, не за друго, а защото наистина за нас това за първи път се случва. До сега сме гледали подобни неща само на филми и аз още в първия момент, в който разбрах, че има подобно нещо, а това беше около 6 – 7 минути след като този човек беше нахлул в офиса, си помислих – някой не снима ли нещо всъщност. И след което осъзнах, че това е истина и всъщност просто се случва нещо, което не сме мислили, че освен на кино, по никакъв друг начин може да се случи.
Водещ: До колко може репортерите на място да бъдат как да кажа- достатъчно добре информирани от полицията, а пък полицията да знае кои репортери работят, защото това са безспорно неща, свързани с технологията, но те са също много важни? Имаме ли разработени механизми или просто в движение някак се напасват нещата?
Иво Никодимов:Ами, според мен репортерите, всички журналисти, които отразявахме това, напаснахме нещата в движение. Посредством контактите, които имаме – всеки един от нас трябва да има контакти. Всеки един от нас не трябва да се притеснява да се обади на тези хора, да говори с тях, да ги попита, да разбере от тях – от първоизточника информацията, а не да се препредава и да се включва в …
Водещ: Онази система „развален телефон”.
Иво Никодимов:Или агенцията „Една жена каза”, защото всъщност това е най-опасното. Да се предава информация, която не отговаря на истината, или пък която е така изкривена, че би променила изцяло нещата, защото наистина един такъв човек, който атакува едно подобно място, който дори взима заложници – той най-вероятно има достъп до медиите. Той най-вероятно случа радио или гледа телевизия, или пък чете това, което пише в агенциите в интернет. И в една или друга степен това повлиява на неговите решения какво да направи и как да постъпи.
Водещ: Тук обаче възниква проблемът с така наречените нови медии. Какво правят блогърите в това време? Дали сме се замисляли над този въпрос?
Иво Никодимов:Ами, предполагам, че всеки човек знае, че блогърите са хората, които изразяват мнението, правят коментара и в никакъв случай не са хората, които дават официалната или реалната, или точната, или действителната информация поне по отношение на това, което те не виждат с очите си или не чуват с ушите си. Така че не виждам проблем в поведението на блогърите. Значи един блогър е този, който може да си позволи дори да даде оценка на нападателя. Но всеки един знае, че това е блогър, че това е човек, който прави своите изводи на базата на информацията, която излъчва медиите, а не е човек, който има реален източник на информация за реално случващо се събитие.
Водещ: Трябва ли да си задаваме ние журналистите въпроса в такава една ситуация дали примерно полицията не ни използва нас или ние не използваме полицията, защото пак ще кажа – все си мисля, че журналистиката не е само едно надбягване с новините. Този случай го доказа разбира се, но пък отвори и място за търсене на отговорите точно на тези въпроси.
Иво Никодимов:Ами, значи в една такава ситуация е съвсем нормално, както и полицията да използва журналистите, така и обратното. И всъщност няма лошо, дори аз си мисля,че когато става въпрос за реакция в подобна ситуация, дори би могло самата полиция да каже „Много Ви моля, кажете това, защото по този начин ще ни помогнете”. И ние да го кажем. Тъй като в този момент.
Водещ: Човешкият момент трябва да бъде изваден пред скоба – това е безспорно.
Иво Никодимов:Да, човешкият живот трябва да бъде изваден пред скоба, но и в същото време наистина, ако психологът, който преговаря с определен похитител, прецени, че ще бъде полезно да се види реакцията на този човек от гледна точка на определена информация, пусната в общественото пространство, значи ние сме длъжни в случая, в името на човешкия живот, да съдействаме на полицията. По същия начин пък по който ние я ползваме, когато умишлено пуснем информация, която знаем, че не е проверена или което знаем, че може би е не точно, за да видим как пък в този момент ще реагира самата полиция.
Водещ: Добра и беше връзката в тази криза, добра ли беше връзката между журналистите и екипа, който преговаряше, екипа от психолози?
Иво Никодимов:Според мен да. Според мен да и мога да кажа, че този път това го дължим на двама души, защото двама души не си позволиха в тази криза да не отговорят на нито едно журналистическо позвъняване. Въпреки уникалното напрежение. Аз лично не мога да кажа, не мога да изброя телефонните разговори, които съм провел с вътрешния министър, с главния секретар на МВР. И Цветанов, и Калин Георгиев изключително спокойно контактуваха с журналистите и в нито един момент не отказаха контакт с тях. Във всеки един момент даваха онази информация, която беше възможно да дадат. Така че от тази гледна точка, а и в същото време даваха контакт с екипа, който осъществяваше директните преговори, за да можем ние да бъдем максимално добре информирани и да предаваме максимално точно нещата. Аз си спомням един много критичен момент, когато от болницата в Сливен казаха и съответно ние журналистите предадохме това, че състоянието на ранения охранител на банката е тежко, с опасност за живота. Знам, че в този момент похитителят беше спрял да преговаря. И това наистина костваше страшно много усилия, защото самият похитител беше решил, че ако този човек умре, той може да получи възможно най-тежкото наказание за това си деяние.
Водещ: Което да промени мотивацията и действията му.
Иво Никодимов:Което да промени и мотивация, и действия, и да промени въобще ситуацията и кризата като цяло. При което нали говорейки и с преговарящия екип, те не ни помолиха да казваме „Този човек е добре”. Помолиха да даваме максимално малко информация за състоянието на този човек поне в рамките на час, час и половина, докато те отново започнат и установят добър контакт с похитителя. Така че това е ситуация, в която трябва да се проявява максимално разбиране и благодарение на това, че най-високите етажи в МВР проявиха максимално разбиране и максимално добра комуникация с журналистите, и журналистите проявиха максимално разбиране към работата на МВР, към работата на преговарящите екипи, към работата на абсолютно всички и мисля, че тези, които имат високо чувство за отговорност, се държаха така, както подобава в такива ситуации и така, както аз съм наблюдавал, че се държат и журналистите в Съединените американски щати, и онези във Великобритания, където знаем, че нашата професия и нашият занаят е най-силно и най-добре развит.
Водещ: Всъщност досегашният горчив опит, който ние сме натрупали като журналисти по отношението на разбирането, винаги е бил по посока на липсата на информация. Излишно е да припомням шумни скандални случаи като Челопечене и прочее. Дали това би било един урок за всички ни, че когато не липсва информация, някак си е сигурно, че и журналистите са хора и ще проявят разбиране?
Иво Никодимов: Абсолютно е така, защото аз си спомням Челопечене, спомням си – аз имах информация неофициална, но определено точна за това какво е станало на 15 минута след взривовете, но въпреки всичко два часа и половина на телефона си тогавашният вицепремиер и министър на извънредните ситуации Емел Етем и шефа на презцентъра на нейното министерство Белезов не отговаряха, те не си вдигаха телефоните, за да можем ние да обясним и да цитираме конкретен източник какво да правят хората. А тогава имаше спекулации дори, че едва ли не въздухът на София е отровен и никой не трябва да излиза от домовете си. Тази липса на информация тогава – това поведение тогава в голяма степен рискуваше да създаде един хаос и една паника в многомилионния столичен град. За разлика от сега, когато просто хората, които ръководеха цялата операция, във всеки един момент контактуваха с всеки, който ги потърси.
Водещ: Една такава хипотеза, ако това не се беше случило в Сливен и не се беше случило в банков клон, който е малко по-встрани от центъра – какво щеше да стане? Какъв щеше да бъде изходът или същият?
Иво Никодимов:Ами ако действията бяха тези, които бяха сега, вероятността изходът да бъде същият – добър, с добър край е много голям. Може би, ако не беше така в страни, ако беше малко по-централно като място, просто до изхода щеше да се стигне малко по-бързо, защото може би самите психолози щяха да форсират в голяма степен преговорите, но съм сигурен, че не в степен, в която да рискуват повече, отколкото трябва.
Водещ: Какво да кажем за похитените? Като че ли безспорно тяхното поведение е най-храбро май в цялата ситуация?
Иво Никодимов:Това, което можем, поне това, което аз си мисля е, че изненадата и че първоначалният стрес им е направил добра услуга. И може би тези жени, които са свикнали да работят с много хора, тъй като от сутрин до вечер в банката знаете –влизат всякакви хора с всякакви проблеми, им е давало онази опитност, с която те да успеят да преценят какъв човек стои срещу тях и как да реагират. Така че тук извън темата за героизма, можем да говорим и за това, че очевидно това са едни жени, които са на мястото си като банкови служителки преди всичко, след като са успели да се държат по начин, по който да не провокират излишно негативна агресия по отношение на техния похитител.
Водещ: Разбира се те имат нужда от време, защото това, което са преживели наистина е страшно натоварващо най-меко казано. Но мислите ли, че от тук насетне трябва да има продължение, защото в крайна сметка в такива времена живеем, че трябва всички да умеем да се държим именно като тях. Техните истории дали трябва да станат обект на журналистически разкази от тук насетне?
Иво Никодимов: Да, те могат да бъдат обект на журналистически разкази, те могат да бъдат обект за сценарий на филм, но в никакъв случай не трябва да бъдат преекспонирани. Защото това е малко нож с две остриета. Нали се сещате сега колко хора от тези, които се нуждаят от психична или психиатрично лечение ще се опитат по някакъв начин да мултиплицират случката в Сливен, ако ние продължим да навлизаме в много детайли, които път дават рецепта за това как да го направим, така че да е по-атрактивно или да ни обърнат повече внимание, или как да го направим, така че да е по-успешно, успешно от гледна точка на тези, които имат така да се каже лоши намерения.
Водещ: Изобщо новинарството наистина не е само надбягване с новините и е доста сериозна отговорност. Смея да твърдя, че всички журналисти, които отразяваха кризата, могат спокойно да кажат, че те стоят зад етичния кодекс, който сме приели, някои сме приели – други не.
Иво Никодимов:Етичният кодекс обаче трябва да знаем, че не е само нещо, написано на хартия. Етичният кодекс е нещо, което трябва да бъде дълбоко в нашето съзнание и то да ги сработва във всеки един момент на критична ситуация. Ние просто без да се замисляме да действаме спрямо него, защото каквото и да е написано в етичния кодекс, ако един журналист не е със съзнанието, че човешкият живот е висша форма, която трябва да бъде защитена с всякакви средства, той няма как да пази онова поведение, което ще му позволи наистина той като журналист да защити максимално този човешки живот.
Водещ: Освен да си пожелаем повече случаи, в които да казваме, че журналистите сме се държали добре и че са сработили всички човешки механизми за взаимодействие с властта.
Иво Никодимов:Те хубавото е, че освен човешки, тези механизми на взаимодействие бяха и изключително полезни, изключително ненатоварващи, както за журналистите, надявам се така и министър Цветанов, и главен секретар Калин Георгиев, и психолозите, които преговаряха, защото даже не се е наложила в някаква степен един спрямо друг да си повишим тон или да си кажем нещо по-накриво. Така да се каже – имаше дори случаи, в които буквално с SMS разменени за секунди като въпроси и отговори, уточнявахме най-актуалната информация, което беше изключително полезно и за двете страни.
Водещ: Ами дано този полезен опит остане по-дълго в съзнанието и на колегията, и на хората, които са във властта, защото определено изходът беше добър. Благодаря за този коментар на Иво Никодимов от Българската национална телевизия. Коментирахме новинарството и това, че то е нещо повече от надбягване с новините и отговорните. В „Клубът на журналистите” преди малко коментирахме кризата в Сливен и нейния добър изход с Иво Никодимов от Българската национална телевизия и така основният извод, който направихме е, че когато журналистите имат информация, тогава те успяват да се държат така, щото човешкият живот да бъде изваден пред скоба и да не си пречат взаимно с полицаите. За да завършим темата казвам добър ден на председателя на СЕМ – доцент Георги Лозанов. Здравейте!
Георги Лозанов: Здравейте!
Водещ: Всъщност като че ли това е един добър пример. Рядко се случват такива неща.
Георги Лозанов:Да, общо взето е добър примерът. Аз смятам, че цялостно картината беше нарисувана професионално. Извинявам се, че ще кажа думата модерно. С човешка гледна точка, включително и човешка гледна точка към извършителя на престъплението, като става дума за престъпление. Даже малко беше пресилена, така да кажа, сантиментът към него. Той беше, неговият образ беше на границата между престъпник и жертва. Там са доста ясни нещата. В крайна сметка той е извършил едно сериозно влияние, заплашил е живота на толкова много хора. Единият за малко не си отиде. Така че даже в тази посока имаше един, една доза хуманност, насочена в странна посока.
Водещ: Но нека да я оправдаем с това да не бъде ядосан похитителят.
Георги Лозанов: Да, но като цяло медиите, заедно с институциите, работиха в защита на човешкия живот, което е много важно. Аз даже съм написал едни правила за медийно поведение по време на терористични акции, където абсолютно със сигурност съхранението на човешкия живот е най-важната ценност. Много по-важна ценност от всякакви идеи – национални, политически или каквито и да е други.
Водещ: И сега след извода, че човешките чувства трябва да бъдат щадени от всички, в това число и от журналистите, да тръгнем към промяната в закона за радио и телевизия, която стана факт тази седмица. Депутатите забраниха деца да бъдат използвани в реалити формати и нарочно използвам думата „използвани”. Между другото имаше доста дискусии. Това е една много стара тема. Имаше и протести на гражданското общество. Какво надделя в случая според вас?
Георги Лозанов:Вижте, няма никакво съмнение, че това е една тенденция при това европейска, която иска максимална закрила на пълнолетните и непълнолетните. Аз самият истински подкрепям това. За разлика от обратното – на възрастните да се гледа като на деца и някой да иска специално да ги пази от техните собствени желания и вкусове. Но пък децата за сметка на това трябва максимално да бъдат охранявани. Друг въпрос е какви са инструмените на тази охрана. След Big Brother Family, скандалът, който предизвика началният период на това реалити, имаше много силна обществена реакция, даже в някакъв смисъл – резултата, позитивния от това реалити, беше именно тази реакция, която като всякакви социални отношения – нови, които възникват, се отливат в някакви законови разпоредби и сега тази вълна, която тогава се вдигна, бавно разбира се, през един национален механизъм, се отля в няколко нови разпоредби в закона за радио и телевизия.
Водещ: Нека тук да включим в нашия разговор и един от вносителите на тази поправка – Добър ден на депутата от ГЕРБ Даниела Миткова.
Даниела Миткова: Добър ден!
Водещ: Здравейте! Кое надделя? Кое ви накара да внесете тази поправка в закона за радио и телевизия? Гражданският натиск или нещо друго?
Даниела Миткова: В интерес на истината и тримата, които сме вносители от моите колеги сме родители и освен, че сме народни представители и освен, че сме в законодателството на Република България, този проблем не е уреден по никакъв начин, основна роля изигра именно нашата позиция на родители. Защото участието на деца в такъв тип предавания, така наречени реалити програми, е нещо, което определено, което ги вкарва в една среда, която има отрицателно въздействие върху тяхното развитие, от която и да било гледна точка.
Водещ: И нямахте никакви притеснения да не бъдете обвинени да кажем в цензури?
Даниела Миткова: Абсолютно никакви притеснения, нашата позиция беше и е все още много принципна. Стоим на нея много твърдо и се радваме, че и колегите от АТАКА след подаването на нашия законопроект и минаването му за първи път на комисия и те се присъединиха към това и дадоха своите допълнения, за да бъде по-добър законопроектът.
Водещ: Доцент Лозанов, има ли проблем с механизмите според вас, защото винаги възниква и този въпрос?
Георги Лозанов: Ще видим. Всеки закон, който се приеме има един период, в който се вижда до колко отговаря на своите предварителни… Сигурен съм в това, добри намерения и до колко може да ги реализира. Какви са рисковете? Те са отдавна изговорени в границите на този дебат. Първо един от рисковете е самото понятия реалити, което е по-скоро от разговорната реч и тук трябва много внимателна работа, за да може да бъде определено какво е реалити. Това е много широка гама, освен това тези реалита се развиват непрестанно, мигрират в сходни формати и т.н. Това е една доста широка материя, в която от там нататък вече деца, отсъствието или присъствието на деца, изисква да се мине през този анализ във всички случаи под този анализ във всяка конкретна ситуация. Като и тук има един така нюанс, свързан с това дали реалитата са най-рисковата зона. Например имаше много години дебати и продължава да има за ролята на децата в рекламата. Дали може да присъстват там, дали могат да рекламират да кажем детски гласове, чипс, който е вреден и т.н. Тоест може да отворим много големи теми. За сега обаче законодателят е решил, че точно реалито е най-рисковата зона и това, което за мен е даже, бих му обърнал по-голямо внимание е това, че тук за пръв път на Съвета за електронни медии се дава едно правомощие и аз като негов представител би трябвало да се радвам на това правомощия, макар че го възприемам със смесени чувства. Това е правомощието да спира предавания. До сега цялата логика на регулацията, дори в друг план – Съветът може да санкционира програми, които нарушават закона за радио и телевизия, може дори да отнеме лицензите на програми, но намесата вътре в самите програми до сега е била табу в работата на Съвета и много ме е страх да не отворим така да се каже „Кутията на Пандора”, защото утре някой да дойде и да каже „Веднага да спреш това предаване, защото виждаш, че то е вредно за децата”. Ние говорим, че от каква гледна точка е вредно, като почне един дебат и да не се очаква от Съвета да извършва такъв тип… По-хубавото тук и се радвам, че това законодателят е предвидил, че ние ще пишем едни правила, така да се каже, за приложението на тази част от закона, във връзка с това кое е вредно за децата, кога е вредно заедно с Комисията за закрила на детето и там трябва действително максимално да предпазим от своеволия употребата на тези нови разпоредби.
Водещ: Много Ви благодаря за този коментар. Госпожо Миткова, дали ви хрумна нещо, което сте пропуснали?
Даниела Миткова: В настоящия законопроект аз мисля, че действително може още много да се работи от гледна точка на действително това, което каза и доцент Лозанов – участието на децата в много други предавания, включително и реклами. Въпросът е че ние в момента се постарахме, ползвайки включително и терминологията, която е заложена в закона за закрила на детето, ползвайки експертите на СЕМ и от самата Агенция за закрила на детето, експертите в Народното събрание, постарахме се да направим текстовете такива, каквито да бъдат максимално всеобхващащи и да позволяват действително върху правата на децата да се упражнява някакъв контрол, както каза преди малко и доцент Лозанов – говорили сме вече и със самата Агенция за закрила на детето да се създават едни критерии, да се сключват споразумения с медийните статуси и смятам, че по този начин – поне така като първа крачка сме свършили добра работа. Естествено от тук нататък ще видим как ще заработи планът. Ако има нещо, което сме пропуснали или нещо, което би следвало да се дообмисли, ние сме на среща. Доцент Лозанов знае и че сме откликвали на такъв тип поставени въпроси, ако те имат някакви притеснения и ние винаги сме били насреща, и сме сядали на масата, и сме водили диалог и мисля, че в момента нашият законопроект е консенсусен, както от гледна точка на институциите, които ще го прилагат – така и от гледна точка на всички нарочни представители като групи, а и гражданите ще бъдат доволни от законопроекта.
Водещ: Да, прозвучаха вече такива едни пожелания. Аз си мисля, че и доста консенсусна би била и каузата срещу чипса, разбира се, че влагам ирония в това, но е хубаво, че сте отворени за последващ диалог. Ами, благодаря Ви. Благодаря Ви за този разговор. Пред „Клубът на журналистите” промяната в закона за радиото и телевизията коментираха председателят на СЕМ доцент Георги Лозанов и един от вносителите на тази поправка депутатът от ГЕРБ – Даниела Миткова. В „Клубът на журналистите” още една реплика по повод на това, че децата няма да могат да участват в реалити формати. Знаете – това събуди гражданското общество и то успя да убеди депутатите да приемат такава мярка в закона за радиото и телевизията. Тя вече е факт. Добър ден на Господин Михаил Стефанов от Национална мрежа за децата.
Михаил Стефанов:Здравейте!
Водещ: Вие бяхте едни от първите, които започнахте да се борите срещу така – рекламната употреба на децата, нека да го наречем.
Михаил Стефанов:Да.
Водещ: Дали тази промяна е достатъчна и чувствате ли се доволни от нея?
Михаил Стефанов:Ами ние всъщност да, бяхме едни от първите, които казаха, че деца не е добре да участват в този формат на реалити предавания. Просто защото реалитата предавания са за възрастни, а децата нямат избор дали да отидат там или не. Има опасност от манипулации и така нататък. Така че в крайна сметка, въпреки че деца участваха в това предаване, в дългосрочен план ние наистина сме много удовлетворени.
Водещ: Доцент Георги Лозанов, председателят на СЕМ, току що отвори и една друга тема. Разбира се отвори образно казано, защото това са неща, които всички си мислим като родители. Участието на децата в реклами. От тук насетне има ли какво да мислим в тази посока?
Михаил Стефанов:Ами всъщност това, което спрямо дефиницията, която беше дадена в закона, тя е доста обща, то няма и как да е иначе в закона за радиото и телевизията, който не е специализиран закон за деца – и всъщност тя гласи, че се забранява участието, смислово предавам разбира се, в предавания, които биха застрашили здравето…на децата, което обаче тук поставя въпроса за една оценка, независима, дали едно предаване или друго би застрашило живота и здравето на децата, но рекламите за мен са буквално различна категория от реалити форматите. Рекламите – те са форма на някаква форма на труд. Отново най-вероятно също трябва да има мониторинг, но знаем – законът забранява директното насочване към деца с цел те да купуват продукти или да убеждават своите родители да купуват продукти, но така че рекламата е регламентирана още от преди. Аз не смятам, че тази поправка в закона по някакъв начин ще окаже влияние върху това как децата участват в реклами.
Водещ: Ясно, благодаря Ви за този коментар. Михаил Стефанов от Национална мрежа за децата, неправителствената организация, която първа започна да протестира срещу използването на деца в реалити форматите. Вече е факт и промяната в закона за радиото и телевизията. Отдавна не бяхме печелили награда на международен форум и така може да се каже, и такива коментари се чуха. Добър ден на Валентин Атанасов. Нашият колега, който беше член на журито. А всъщност става дума за една среща на групата на EBU за фолклорна музика. Здравейте! Да започнем от наградата.
Валентин Атанасов: Здравейте. Ами наградата наистина е голямо събитие не само за Българското национално радио, а и за българския фолклор. Както знаем благодарение на работата на Българското национално радио стана и възможна тази награда, защото тя е за най-добро, специална награда от /…/ град Братислава за най-добро изпълнение на автентичен фолклор, на гайдаря Стамен Гарчев от град Средец. Благодарение на това, че бяхме там и отразяваме този фолклорен събор „Венец Божура”, който се провежда ежегодно в Странджа планина и разбира се благодарение на екипът, който осъществи записите – Валери Горчаков, Явор Поп Иванов и продуцентът на българска народна музика – Валентин Янков – стана възможно всичко това наистина.
Водещ: Преди да се стигне до конкурса и разбира се до наградата – това е защото Българското национално радио е една от обществените му функции е да се грижи и да има добро отношение към хората, които се занимават с фолклор.
Валентин Атанасов: A като член на EBU ни дава възможност да участваме, въпреки че наистина това е може би, не може би, а това е първа награда от този конкурс.
Водещ: Дано не е и последна разбира се и понеже европейските медии трябва да сравняват отношението си към фолклорната музика по принцип къде сме ние, защото безспорно по времето на този конкурс вие сте дискутирали с колегите ви от другите европейски обществени медии?
Валентин Атанасов: Ами аз ще дам само един малък пример от може би един от последните ни разговори миналата нощ, когато с госпожа Кристина Кабат, която е от EBU, в Женева, централата на EBU и отговаря за фолклорната и световна музика. Тя ме попита защо не пращаме повече неща за тези програми, които са за излъчване на страните членки на EBU. И това е въпросът, защото ние имаме доста работа, доста неща да се отразяват, но доста често за фолклора има по-малък бюджет – поема фолклора, отколкото, не че искам нещо да кажа спрямо другите колеги, но може би трябва да се тръгне наистина от традициите, а не да ги загубим и тогава да тръгнем да ги търсим.
Водещ: Как в Европа съблюдават за този баланс? Предполагам, че и те имат скептици по отношение на техния фолклор. Светът е прекалено динамичен и всички сме подвластни.
Валентин Атанасов:Това е другото за динамиката на света, за динамиката на хората, за урбанизацията, но до 80% от записите, които участваха, дори нека да не са 80, но по-голяма част от записите, които участваха, бяха лайфове, тоест от концерти на живо. И изключително качество и в разговори с колеги от групата и от журито, те ми споделяха, че отразяват много фестивали, изключително много с екипи, някои дори сами пътуват, но те са навсякъде, където има – събират се интересни групи, различни състави. Тук е важното да кажем, че и в България може би трябва да се инициират по-различни неща, тоест да има фолклор.
Водещ: Но да бъдат организирани по по-различен начин така щото да могат да влязат в дневния ред на хората, както казват политиците.
Валентин Атанасов:Ами да. Някои от фестивалите, които съществуват тук също са свързани с културните програми на отделните райони или градове, но в повечето случаи като че ли – дай да направим, че я вий – те имат, а ние нямаме – дай да направим и ние! Обаче какво правят? Същото и много често, да не кажа винаги, но често се случва да се повтарят и едни и същи изпълнители.
Водещ: Повече креативност в организацията може би необходима.
Валентин Атанасов:Ами, за да стане интересно на хората и да бъде по-достъпно, трябва да е богата програма, каквото и да струва, колкото и да струва. Може да се почне от по-малко, да стигне до интересни групи дори от чужбина, където и които също могат да провокират повече слушаемост, повече зрители, но всичко е относително наистина. В крайна сметка и е важно да има някаква стратегия, която да върви нагоре, а не да стои на едно положение или още по-лошо – надолу.
Водещ: Обикновено след такива срещи всички имаме една образна чанта, в която се връщаме с много купени пак образно казано, такива идеи. В твоята чанта какво има сега?
Валентин Атанасов:В моята чанта в момента има може би една голяма фонотека от записи, има разбира се наградата- специалната награда, която получихме за странджанската бавна мелодия и хоро и разбира се една много интересна – един голям бокал, чаша, добре орнаментирана от дърво, която също е към подаръка. Но също така има и по-голяма яснота относно може би политиката в културната сфера, защото това също е много важно и мисля, че е крайно време да разберем не само ние в БНР, не само и другите медии, а и целият народ, че трябва да работим за нас, а не за мен.
Водещ: Има известна разлика – да. Не бях обърнала достатъчно внимание май на един детайл. Преди малко каза бавна, а бавното знаем, че по-трудно стига до награди. Това увеличава ли стойността на наградата?
Валентин Атанасов:А, няколко пъти ме питаха и не можех да повярвам, че това е запис, не студиен запис, защото не бяхме в студио в пълния смисъл на думата, а бяхме в една зала, в една в град Средец, която ни бяха осигурили въпреки това все пак отново да благодаря и за професионализма и на колегите от външни предавания за звукозапис, разбира се и на продуцента. Направи страшно впечатление и записът, и най-вече изпълнението, разбира се, защото голямата част от членовете на групата, всъщност всички са запознати с българския фолклор. Доста често са идвали на Копривщица. Ходили са и в Родопите. Познават бай Дафо, Бог да го прости. Познават доста изпълнители и предполагам ,че и на тях също им става приятно, когато и аз споменах за доста известни техни изпълнители, които аз съм слушал и дори някои познавам също. И това е най-важното, да има комуникация.
Водещ: Какво е това, което не довършихте като разговор?
Валентин Атанасов:Може би недовършихме, всъщност винаги има какво все още да се каже, защото тази тема е доста широко обхватна. Наистина коментираха се и проблемите в сферата на фолклора. Коментира се и това, че някак си нещата от автентичен минават към просто взета тема от автентичния фолклор и осъвременена с етно и джаз елементи. Всъщност имаше доста такива пиеси и може би недовършеното е това в крайна сметка – не, завъшреното беше за фолклора, защото и с госпожа Кабат, и с господин Морсо и с Марк от Белгия, с Сирка от Финландия, с всичките тях, колкото и в дадени моменти да се различачаха мненията ни за някои от песните в следващия момент, що се касае за фолклора – бяха единни. И всички са на мнение, че това трябва да се съхранява и да се пази.
Водещ: Тоест трябва да има повече време за автентичен фолклор.
Валентин Атанасов:Но и да се дава достъпност на този фолклор чрез временните му трактовки.
Водещ: Просто трябва да има време, ефирно време за изява.
Валентин Атанасов:Това е задължително.
Водещ: Пожелания за времеви параметри направихте ли си?
Валентин Атанасов:Значи групата прави често срещи, но това е другото, за което аз се надявам да имаме възможност да работим. За да има член и от източния блок така да се каже, въпреки че няма уж източен блок, все още нещата стоят на ….
Водещ: Друг път да си говорим за пари, ако искаш.
Валентин Атанасов:Не става въпрос за пари. Става въпрос за това, че в крайна сметка нещата не са толкова 50 на 50, а може би 60 на 40.
Водещ: Какво накрая да си пожелаем? Ние да се отнасяме с българския фолклор да кажем като Джордж Харисън или?
Валентин Атанасов:Да се превърнем в по-големи ценители от ЮНЕСКО, защото да не останем само в аналите на ЮНЕСКО, не и в съзнанията си, защото всичко започва с културата и традициите, а културата и традициите си в самото си начало – това е фолклорът.
Водещ: Валентин Атанасов пред „Клубът на журналистите”. Поглеждам към часовника – три минути до един и половина – достатъчни за да ви пожелая хубав и слънчев съботен следобед. Отнасяйте се към традициите си така, както се отнася ЮНЕСКО към ценните неща. И освен това – моля ви останете на тъмно. Тази вече всеки един от нас може да направи една мъничка крачка по дългия път, дългия път, по който ние хората е редно да се върнем към Земята и към истинското си отношение към Земята. Загасете лампите довечера ви призоваваме Любомир Пъшев, Вячеслав Бошнаков, Цвети Николова, Галя Траянова и аз Ирен Филева.