БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 2010-05-08

Водещ: Само 3 работни дни, а колко медийни новини ни поднесе отиващата си седмица. Какво се случи в двете електронни медии, на които най-отива да се наричат обществени. На Сан Стефано казаха, че са остъргали всикчи разходи до кокал. А Драган Цанков отиде до БТА заради дискусията. Организирана от СЕМ за обществения хакратер на БНР. Дали опитите да бъде разрушена политическата омерта – гарван гарвану око не вади, ще стигнат и по БНР и БНТ. Ако съдим по дискусията за радиото – не. Защото едва ли дадената гласност на няколко отбора бивши и настоящи шефове ще доведе до истинска редакционна ензависимост. Мълчанието на журналистите, така можем да обобщим участието в дискусията на необвързаните с някой отбор шефове журналисти. Разбира се звуковата картина на взаимна размяна на най-разнообразни обвинения не беше никак добра гледка. Но както се казва – апетита за говорене идва с конкурса за генерален директор на БНР. Никой участвал в административното ръковпдство на радиото от промените насам не е забравен и нищо не е забравено. Дори битовите неуредици с някакви хладилници, къртене на плочки и излишен административен лукс. До колко подобни разговори помагат на радиото да стигне по-близо до хората, за които работи – никак. Но оставя горчив вкус в устата и много въпроси без отговор. А мълчанието на журналистите неангажирани към определен отбор шефове е добре да бъде забелязано. Ако се загледаме в БНР ще видим белези от политически натиск и сделки при избор на генерален директор. Добре е да бъде намерено решение за това как подобни неща да не се случват. Инак пак ще се чудим защо оценките за свободата на словото са по правило ниски и ни пращат винаги в непредставителната компания на страни от Африка и третия свят. За да попаднем на по-престижните предни места трябва да има доминация нан свободата на слвоото. А това с политически медийни влияния не става. Не става и с шоу със скечове, гонещи рейтинг. Защото едно е рейтинга, съвсем различно нещо е доверието. Кой се страхува да остави журналистите без натиск и влияние – ами повечето от тези, които вземат решенията и определят правилата. Докато това не се случи ще си останем в плен на омертата – гарван гарвану око не вади. Само плаши. И ще си живеем в жълти коментарни реалности, които никак не изглеждат добре. Предстои да изгледаме реалитито избор на шеф на БНР. Вече има заявки, че ще има още много обвинения между бивши, настоящи и кандидати за шефове. Вече има и политически заявки за оспорване на промените в медийното законодателство. На война като на война. Едва ли сред време ще има значение кой е започнал пръв. В крайна сметка ще загубим ние журналистите и хората, за които работим. Защото рейтинга на свободата на словото би трябвало да е единствен важен за нас, а не счетоводни стари и нови прегрешения. Истината е една – редакционната политика не бива да се влияе от политически фактори. Но за това едва ли ще остане време. Ние сме съсредоточени в образа на духа, който изскочи от бутилката във вторник на дискусията, организирана от СЕМ. Как изглежда той? Ами уверявам ви, никак не е симпатичен. Какво разбра СЕМ за БНР от дискусията, която предизвика сам. Ще чуем коментарите на Мария Стефанова и Георги Лозанов. Как трябва да изглеждат обществените медии – ще коментираме с Бойко Станкушев и Елена Йончева. Как се говори за война през 21 век. Не е зле да се замислим днес на 8 май. Добре дошли в "Клубът на журналистите".

До колко е възможен един смислен разговор за обществената функция на БНР. Какво разбраха членовете на СЕМ от дискусията, която сами предизвикаха. За нея бих казала – тази война не е моя. Така ли е, попитах Мария Стефанова, модератор на дискусията и председателя на СЕМ доц. Георги Лозанов.
Мария Стефанова: Мисля, че няма такава опасност, защото общественото радио присъства на обществената дискусия и всеки е свободен да заяви своята свободна воля или своето свободно мнение. Това е смисъла и на съществуването на обществените медии въобще. Тоест СЕМ просто е един медиатор в момента, за да може да организира тази дискусия.
Водещ: Как трябва да изглвежда наистина едно общественор адио? Какво не ни достига сега?
Мария Стефанова: Личното ми мнение, как трябва да изглежда едно обществено радио, това е БНР. Защото има достатъчно предавания, които обслужват обществения интерес, достатъчно програми, даже за последните 3 години станахме свидетели на разработването на нови регионални радио станции, нещо, което беше отдавна забравено в годините на прехода. Тогава, когато всички в един хор тръбяха, че това е държавно радио и може би наистина държавното радио, опитвайки се да стане обществено, нямаше време да помисли,ч е трябвт нови програми, че има още слушатели, които никой не ги е чул какво им е интересно да слушат. И за това съм изключително доволна, че вече има няколко нови регионални радио станции и си мисля именно заради това, че БНР е пример за обществено отговорна медия.
Водещ: А за какво са пример бившите ръководства, които по мое лично мнение опитаха да изместят дискусията?
Мария Стефанова: Знаете ли, никога не е лошо да се отпуши бутилката, за да Излезе духа от нея. Това в някасква степен успокоява общественото напрежение, ако го има, но пък когато говорим за обществено радио, това напрежение винаги се проявява. Аз ако ми позволите ще акцентирам върху нещо малко по-различно и то е, че съжалявам за момента, в който ние трябва д апроведем конкурса за избор на генерален директор, защото се случват някои неща като израз на Зполитическата воля, на управляващите И се притеснявам да не би това разместване на пластовете в СЕМ да даде отражение върху избора на генерален директор. Никак не ми се иска това да се случи, защото самата аз идвам от националното радио и много държа колегите да бъдат спокойни и да работят спокойно там.
Водещ: Но вече ваши колеги открито коментираха факта, че какъвто и да е избора на генерален директор, той може да бъде оспорен в съда.
Мария Стефанова: Да, има такива тези. Аз чувам такива гласове. Но хайде да помислим какво можем да направим, за да не се случи това. Трябва да имаме един спокойно проведен конкурс. До колкото чувам и мнения, изказани от членове на медийната комисия, ние ще бъдем на спокойствие оставени, имам предвид съветниците, да проведем този конкурс за генерален директор на националното радио и едва след това ще се пристъпи към фактическо свиване на състава на съвета. И мисля, че това е начина, по който трябва да се случи.
Водещ: Добре ли е това, че духа излезе от бутилката, макар ч етой не беше никак симпатичен, разбира се.
Мария Стефанова: Той никога не е симпатичен. Само в приказките, когато духа може да ти изпълни всикчи желания. Много се говори за сливането на националното радио и националната телевизия. Личното ми мнение – да спрем да говорим за това, поне на този етап не е необходимо. Също лично мнение си позволявам да изразя пред вас и пред слушателите, защото много обичам националното радио, ще кажа, че радиото е много добро. Не защото е първата електронна медия и защото има много години зад гърба си, а защото радиото се развива. Това е един жив организъм, който непрестанно се развива. И на мен това развитие ми харесва. Разбира се винаги има какво да се желае. С тези думи не искам да кажа нищо лошо за националната телевизия, но едно обединение и свързване в комитет за радио и телевизия, си мисля, че може да станем свидетели на ситуацият болен-здрав носи.
Водещ: Кога наистина ще може да има редакционна независимост от административното ръководство? Кога журналистите ще получат по-надежден механизъм за невлияние от страна на ръководството. Защото в момента има различни влияния на различни ръководства. Бивши и настоящи.
Мария Стефанова: Това щях да ви репликирам и да ви попитам – вие ми кажете. Има ли натиск над вас журналистите, упражнява ли се някакъв натиск от административното ръководство? Проправят ли си път някакви политики, не говоря за политически натиск, а някакви политики…
Водещ: Може ли да отговоря с въпрос? Редно ли е ръководството да напомня събития от 2001г. Не е ли по-редно за това да говорят журналистите, участвали в този процес?
Мария Стефанова: Аз си мисля, че това е обща рана.

Водещ: Ккакво би казал един журналист, присъстващ на тази дискусия, тази война не е моя или нещо друго?
Георги Лозанов: Да, има, заровен е един конфликт в основата на БНР, който не е решен, през който минават разбира се много персонално объркани отношения. Но минава и това, че някак си в един момент се раздели радиото на две. И тая сянка продължава да стои. За мен това беше един от най-лошите ефекти на кризата 2001г.
Водещ: За съжаление тази рана все още е жива.
Георги Лозанов: Да, както ресурса на гражданската реакция тогава е ресурс на радиото и макар и изтощаващ за през годините продължава да бъде такъв, тая воля за свобода, така и тия разделения, които се получиха между хората, се оказват много тежки и на мен ми е тъжно, например, да виждам от едната страна Галя Спасова, а от другата Лили Малинова. Не ми харесва това, защото ги познавам в професионален план и бих предпочел така да се каже да виждам единство на професионалното им мислене, общи стандарти, защото професията значи етични стандарти, а не война, която никога не е докрай справеедлива нито от едната страна, нито от другата.
Водещ: Мария Стефанова намери нещо хубаво в това, че духа е изпуснат от бутилката.
Георги Лозанов: Да, абсолютно длъжни бяхме да дадем възможност каквито напрежения има да добият някаква публичност, защото иначе какво – другото е щраусова политика, която …
Водещ: До колко е възможно наистина журналистите да бъдат опазени от влиянието на сегашни, бъдещи и минали директори? Не е ли това малко утопично?
Георги Лозанов: Ами ако се преструктурира медията така, че директора, този който се занимава с икономиката, с мениджмънта, дава парите, няма пряко влияние и няма такова очакване, а и не спечелва конкурса с тази мисъл, че той ще е диригента, тогава ще започне една гаранция на същинския, поне като фумкция, обществен характер на медията. Но сега… аз за това казвам, че прилича малко на сос. Така навремето Батето, Леда Милева, няма значение, бяха директори и знаеш, че той решава всичко. Нещата са в негови ръце, за хубаво или за лошо, или бяхас обичани, други не толкова. Но не е това подхода.
Водещ: Обаче разговора остава заключен в двете крайности. От едната страна е този ваш пример със една семейственост и директорска диктатура, нека да го наречем, от другата страна са принципи, от които ние сме страшно далеч.
Георги Лозанов: Така е. И аз за тая дискусия знам какво биха казали журналистите, ето аз какво казвам – за тия години, в които не съм бил в регулацията, не сме се придвижили никак. Все повече този разговор да го водим преди 6 години, преди 3 години, и без никакви промени.
Водещ: Очаквате ли да има продължение този разговор, защото сам казвате – започвате няколко пъти.
Георги Лозанов: Аз очаквам, че ще се случи следното, ето и сега тоя разговор, който водим – той ще почне да върви публично. Разбира се ще мине през различни публикации, че са тенденциозни, сблъсъка ще продължи, ще се чуят обвинения. И обществото ще бъде въвлечено. За мен това е много важно. СЕМ беше действително в една сянка. Аз се опитвам да го изкарам в центъра на публичността с всичките рискове от това да има много конфликти, които не водят към решение.

Водещ: Мария Стефанова, говорител на СЕМ и доц. Георги Лозанов, председател на СЕМ пред "Клубът на журналистите".

Водещ: Как трябва да изглежда една обществена медия?
Бойко Станкушев: Ние горкичките 20 години си мечтаем за това. В интерес на истината смело може ад се каже, че никой от нас не е виждал обществена медия. Тоест в момента сме в едно поле на фантазии, представяме си как трябва да изглежда и споделяме това със слушателите в ефир. Просто няма от къде да вземем template, дето викат американците. Това е шаблон. Обществената медия за това е обществена и за това се различзава от комерсиалните, защото при нея не е приоритет борбата за рейтинг и за печалби, а защото тя е поставила начвело на своите цели да обслужва обществото, тоест общесвтвения интерес. Обществения интерес е толкова разностранен, че е трудно да се дефинира в едно изречение или в няколко дори изречения що е то обществена медия. Но приоритетите на обществото да бъде справедливо информирано и да няма това изкривяване, което се получава при останалите медии, за мен е най-важно. Второто важно нещо е да се обърне внимание на приоритети към определен момент в развитието на това общество и респективно на неговата държава. Образователни проблеми, култура, положението на хората в неравностойно положение. За мен лично на този етап, на който се намира България, изключителен приоритет трябва да бъде стратегически образованието в най-широкия смисъл на думата. Защото ние просто имаме нужда от просвещение. Защо не се случва гражданското общество? Ами не се случва, защото хората не са научени още да мислят в първо поле на мислене – аз имам права, имам и задължения; второ поле – степен на достатъчна цивилизационна грамотност от гледна точка на европейските права на човека. Няма го това нещо. Вие виждате, че не може ч1овек да отиде да си попълни едно заявление, дето му викахме молба по-рано, от която и да е институция, че да получи това, което му е уж гарантирано в закона. И т.н. Това нещо ще се случи, но няма да се случи скоро.
Водещ: Но пък цифровата ера поставя едни предизвикателства, така щото няколко големи победи имаше журналистиката, заедно с гражданското общество напоследък чрез интернет.
Бойко Станкушев: Да, безспорно. И има дори цели неправителствени организации, които са страшно успешни, слава богу, но за съжаление пък те са малко. Да речем програма Достъп до информация, които си водят дела, печелят ги и това дава един добър пример. Проблема е, че този пример не се мултиплицира, не се диспригира(?) в цялото общество така, че да бъде разбираем и използваем от всеки, който Има нужда от … използвам нарочно думата консултация, да бъде консултиран, да бъде обучен, да бъде разкрепостен, ако щете. Това е ролята. Една от най-важните роли на обществените медии. Виждате, че в пренебрежително малко го правят това частните медии. Не че не го правят, но някои от тях го правят. Примери има, разбира се, добри разследващи репортажи..
Водещ: Е, разбира се, тук не бива д апропускаме да отличим и големия първенец Батко. Това е нарицателно вече и мисля, че си заслужава да се работи в тази посока.
Бойко Станкушев: Така е, но присъдата, това категорично мога да кажа, че нито БНР нито БНТ могат да се изправят пред народа и да кажат – ние станахме истински обществени медии, като причините са горе долу три групи. Едната е, че винаги има опити за вмешателство, влияние и то успешни от страна на властимащите. Втората е, тя до някъде гравитира с първата, финансовата зависимост. И третата е фактически нежеланието на голяма част от колегията да се занимава с такава проблематика, защото това не е доходоносно. Причината до известна степен, и то много сериозна степен е в самата колегия. Не знам дали ще приемеш като някакво обяснение, че има една повсеместна деморализация на хората, Което няма как да не се отразява и на журналистите, които в един момент си казват – абе аз ли ще се правя на най-големия герой тука да си развалям рахата, да рискувам. И просто не тръгват в тая посока…
Водещ: Но пък има изключения. Не може да се отрече.
Бойко Станкушев: Е има, ама ако ще говорим за изключенията… мен самия три години и нещо ме съди един действащ прокурор, естествено най-накрая не спечелих делото, знам за какво става дума.
Водещ: Но като че ли в тази дискусия за обществените медии е хубаво да говорим повече за изключенията, от колкото за общия фон.
Бойко Станкушев: За да има изключения трябва да има регламент. Тоес тхората, които се опитват, колегите, да рабготят в обществена полза, да вадят истината, да разчепкват около нея какво се е случило, кой какво е откраднал, на кой господ се кланя, защо под фасадата на някаква идеологическа или друга позиция всъщност прави пари, краде и т.н. Тези хора да бъдат гарантирани. Че с какво е гарантиран българския журналист? С какво е гарантиран?
Водещ: Ами с нищо.
Бойко Станкушев: В повечето от случаите, когато се получи такъв чуваем и видим конфликт, не говоря за многото, които сигурно и аз и ти не сме разбрал, че съществуват, в разни по-малки медии, в периферията на страната, той обикновено собствения му началник, главен редактор или директор го хваща за врата и му казва – млъкни, защото ми създаваш неприятности. И почва – спиране на подаване на реклами от определени рекламодатели, защото всичките големи рекламодатели са свързани с централи – партийни, олигархични и т.н. Това е щета за мениджъра на медията. И той мислейки за нея, може да не е пълен идиот, разбира се, но се опитва да затваря и затваря усти. Така ли е? Така е. Е добре, това нещастно същество, наречен журналист, то ще рискува един път, ще рискува втори път, ще го уволнят 3-4 пъти и най-накрая ще остане на улицата и ще си направи съвсем логичния извод, че няма смисъл. Ако имаше … защита, ако имаше действащ етичен кодекс, ако имаше някаква институция, някакъв национален орган, който да се занимава не активно, ами всеки ден с тия работи, това нямаше да се случи.
Водещ: Кой обаче трябва да създаде този регламент?
Бойко Станкушев: Всичките колеги, които са ми давали достъп до ефир, след като разбраха преди години, че ме съдят за клевета и набедяване уж, страшно много се притесняваха и трепереха и някои от тях са викани на 4 очи да им се размахват пръсти и други работи.
Водещ: Е, някои не сме треперили.
Бойко Станкушев: Ти не си. Има и други.
Водещ: Да. А кой трябва да създаде регламента за една наистина обществена медия, която …
Бойко Станкушев: Регламента трябва да бъде записан в отделна глава в медийния закон.
Водещ: Обаче медийния закон е целия в кръпки.
Бойко Станкушев: То медийния закон е поправен, до колкото си спомням, 22 пъти за последните 3 правителства.
Водещ: То всъщност почти нищо не е останало от него.
Бойко Станкушев: Ами не, той не действа. Вътре фундаментални принципи, като например, че нямат право рекламистите да извършват дейността медия беше променено, заради медийния монополист Гергов, рекламния монополист. Прословутия член 70, струва ми се, според който трябва да съществува фонд Радио и телевизия и който е на принципа на електромера да събира пари – той въобще не съществува. Те поне от кумова срама да го бяха конституирали и да кажат – ето тука в тея 3 стаи в някаква сграда стоят 7 души, това е борда с председател на този фонд. Той не съществува. Той нарочно не съществува. Между другото тука бих сди позволил да направя една аналогия със съдебната система. Как ще е независима съдебната система, като тя е на кранчето на изпълнителната власт. Ако финансовия министър разпише в бюджета толкова и толкова милиона за догодина бюджет съдебна система – има. Ако напише по-малко – няма, не достигат. Кой е независим? Кое му е независимото? И вече най-голямата драма се съдържа в самата конституция, която е просто (?) дето викат бабите, защото ние ако проследим логиката в българкста конституция не сме никаква парламетнарна република, ние сме премиерска република. Една партия печели най-много, прави най-голямата парламентарна група, възлага и се от президента да направи правителство. Прави правителство. И от там нататък вече следим парите, защото кой има интерес, който има интерес, той прави нещо. Ами той управлява всички останали власти. Чрез това, че им държи парите. Ако се запише бюджета на съдебната система ще е, да речем, примерно, говоря наизуст, 100 млн. и се актуализира всяка година с някакъв коефициент, който може да се напише от един студент по финанси, няма да е така. Те ще знаят. Ако е същото за електронните медии, говоря за обществените – няма да е така. Генералния директор Тодоров и генералната директорка Пръмова ще знаят преди още да е приет бюджета за по-следващата година колко горе долу ще им бъде. И ще си правт смеките. Това е една дейност, която е стратегическа. Ти не правиш месец по месец, година По година програмата си. Ти залагаш на много дълъг пас едни неща, о ткоито наистина обществото се нуждае. Но като нямаш ресурс – какво да направиш?
Водещ: Бойко Станкушев остава в "Клубът на журналистите".

Как трябва да изглежда една обществена медия? Добър ден и на Елена Йончева.
Елена Йончева: Добър ден.
Водещ: тръгна дискусията за БНР като обществена медия. Стана ясно, че духа е изпуснат от бутилката, че радиото им атравми, които трябв да се лекуват. Какво още е хубаво да се каже?
Елена Йончева: Как трябва да изглежда една национална медия. Смятам, че лично аз предпочитам когато трябва д се информирам, когато трябва да получа информация по някакъв проблем, отдавам предпочитания наистина на БНР пред останалите частни радиа, защото струва ми се, че все още има този кредит на доверие, койъо винаги е имал, въпреки всичките грешки, котиос а присъщи на всички сфери на прехода. Как трябва да изглежда едно радио – всички ние пътуваме, били сме повечето от нас в Европа, ползваме някакъв западен език и може да се ориентираме как наистина трябва да изглежда едно професионално радио. Разбира се в България има много конкурентна среда и националното радио се опитва да не изпуска своите слушатели, които много от тях вероятно имат вкус към по-сензационните новини по по-ярък начин поднесени. И това, което прави чест на БНР е, че въпреки, че е заобиколено от такъв тип конкуренция, все още тя не е загубила своеята сериозност и този кредит на доверие, който имат слушателите.
Водещ: Като че ли е много важно, когато се говори за обществена медия, да се прави разлика между рейтинг и доверие. Кога това ще се случи у нас?
Елена Йончева: Да, за съжаление страшно много се спекулира с думата рейтинг, защото виждаме, че особено когато гледаме телевизионни продукции, неща които са изключително пошло направени, изключително непрофесионално,з те могат да имат много висок рейтинг на зрителски интерес. Което съответно рефлектира и върху всички останали предавания, защото те за да оцелеят на този пазар се опитват да вкарват именно тези елементи, които опошляват цялата среда, телевизионна или радио среда.
Водещ: Другото опошляване идва по линия на нелекуваните травми, защото безспорно през годините и БНР и БНТ имат политически травми. Едва ли ще открием топлата вода, казвайки го. Как да ги лекуваме?
Елена Йончева: Разбира се. Но смятам, че един журналист като че ли някои смятат, че журналистиката трява да съществува… едва ли не е нормално да съществува в комфортна, спокойна среда. Журналситиката, репортерството, това е непрекъсната битка, битка за правдивост. И смятам, че ако ние съществувахме в изключително комфортна среда, нещо не би трябвало да бъде в ред. Това означава, че не сме журналисти, че не сме репортери.
Водещ: А кои са най-големите травми на българската журналистика?
Елена Йончева: Кои са най-големите травми…. Ами аз смятам, че ако по-рано голямата травма е била цензурата, тоест бяха поставени журналистите, водещи, редактори, да работят при определени условия, сега е още по-страшна самоцензурата. Смятам, че много от журналистите, било поради страх или може би примиренческа нагласа, усещане за удобство, за комфорт, те просот … те не са журналисти. Те предават някаква инормация, която се получили на готово. Някакво мнение, което са получили на готово, някаква позиция, която някой им е казал, че трябва да предадат нататък. И ми се струва, че това е най-страшното. Че много от нашите колеги не сеопитват да формират някакво обществено мнение. Тоест ако те го правят, те го формират в насока, която не е журналистическа. Тоест това се нарича пропаганда – дали някой ще те застави да го правиш или ще го правиш по собствена воля, мисля, че второто е още по-страшно.
Водещ: Кое лечение е по-добро – повече репортажи или повече коментари? Защото интервюто е всесилно.
Елена Йончева: Ами смятам, че това е баланс на двете. Защото едното не може без другото. Репортажа ще провокира една тема, ще представи различни гледни точки и от там вече започва и големия анализ и големия дебат.

На 8 май нека да направим и едно отклонение. Как се говори за война през 21 век?
Бойко Станкушев: Как говорят журналистите или…
Водещ: Как говорят журналистите за война.
Бойко Станкушев: Ами журналистите говорят малко лекомислено за война, защото хората, които помнят някаква война или са били на някаква война, имат по-сериозно и задълбочено, бих казал, отношение към една подобна тема. Никой от нас не знае какво е войната, с много малко Изключения. Не знам дали ти си била, аз съм ходил да отразявам няколко регионални войни, и на изток и на запад преди 17-18-19 години.
Водещ: Каква е разликата между преди и сега?
Бойко Станкушев: Лекомислието, с което се говори е потресаващо, но още по-потресаващо е лекомислието на политиците, които просто в еди нмомент до толкова се самозабравят, че не гледат сериозно на подобна хипотеза. Понеже ме питаш във връзка с датата, нека първо да кажем, че истинската дата не е 9 май, а е 8 май, нали? Ей тоя ден. 9 май навремето Сталин е наложил, защото тогава неговите юнаци Кантария и Йегоров, до колкото си спомням, са забили знамето на райхстага и са държали дръжката, пък са се виждали на ръцете им наредени по няколко трофейни часовника, взети от изтрепаните германци. Това е една разбира се фалшификация. Друг е въпроса ако искаш в аспект поуки да говорим, как кореспондира тази най-голяма война и някои по-малки случаи след това със съвремието.
Водещ: Да, защото е важно да отидем отвъд клишето, за да не дойде войната тук, трябва да я контролираме там.
Бойко Станкушев: Ако имаме интелигентно, разумно, силно управление, което да прави по всякакъв начин опити да бъде много близо до народа си, ще може да се развие и да се поддържа една превантивна програма за това да не се случи. Защото опасността от подобно нещо е много по-голяма от колкото изглежда в съзнанието на обикновения човек и на нашите пимшан политици. Има вече възможности, да речем Иран, има възможност ако изстреля една ракета, тя да падне в София. Това е много просто. Втора възможност, която не е пряко свързана със сегашната полтиика на правителството в Техеран. Тя се казва Ал Кайда. Те не са непременно едно и също, разбира се, защото някои хора казват, че щом са ислямисти са едно и също. Не, не са едно и също. Но тази война, която … тя не е на фронт, тя е тероризма. Виждате колко често се случват такива големи терористични акции, част от които се предотвратяват, част от които обаче не се предотвратяват. Трябва да Имаме предвид, и в този смисъл да изискваме от нашите политици да бъдат разумни и да имат ясни стратегии, включително и програми за превенция в това отношение, защото България е една със сигурност го казвам потенциална мишена, която при това е много лесно пропусклива на тоя етап. Тука малко мога да подменя темата на разговора. Това, което мен лично много ме притеснява, не разбира се професионално, но в известна степен отделям време да изследвам тази проблематика, ние сме просмукани от какви ли не тука ислямистки фондации и движения, които под прикритие, зад прикритие и т.н. работят много активно, особено в смесените райони. Скоро чух едно изказване на премиера, с което той искаше да афишира, че знае това. Безспорно знае. Но той горкия е поставен в много деликатно положение, защото има моменти, в които дебелите и изпаднали в летаргия европейси бюрократи Почват да реват за човешки права и за религиозни права, когато ти се опитваш да направиш нещо в тая посока. Трябва да им бъде обяснено, че положението в България не е толкова розово и че ние като все пак вече един елемент от европейската система за сигурност трябва да бъдем подсилени, да ни се оказва съдействие и много важно, да бъдем разбрани.
Водещ: Коректен извод ли е, че има малко журналистика в тази посока?
Бойко Станкушев: Да.
Водещ: Има ли значение как един журналист отива да отразява конфликти в горещи точки. Дали отива сам или отива с контингента на страната си?
Бойко Станкушев: А, безспорно има значение, но когато ти си така аташиран към един контингент, това ти дава много по-голяма сигурност от една страна, от друга стрна ти връзва ръцете и ти дава просто те прави по-ограничен. Ти си длЪжен да се държиш с този контингент все едно че си един от строя. Лично аз съм привърженик на самостоятелните действия, но това е много скъпо. И в момента никой не финансира практически подобни журналистически експедиции, коиот на практика са… те вече не са толкова чисто с цел информационно обезпечаване от една илиу друга гореща точка. Те са всъщност външни разследвания. Това никой не прави. Преди години това се правеше, Босна, Афганистан, всичките тия конфликти, които бяха около нас и не чак толкова близо, Ливан, независимо… дории преди 10 ноември в известна степен се правеше. Независимо от това, че нещата се случваха в условията на тоталитарната държава, че пак нямаше пари, нещо се правеше. Но то някак си замря последните години.
Водещ: Но има нужда от него.
Бойко Станкушев: Ама разбира се.

Водещ: Как се говори за война през 21 век, г-жо Йончева?
Елена Йончева: Журналистите могат да говоря за война по един много лесен начин, без преминаване през особени препятствия и могат да правят сензационни и евтина журналистика. Това не е сложно. Може да се прави и стойностна журналситиа, която да провокира към размисъл. Която да се опитва да променя нещата, без да се взимаме прекалено на сериозно, защото все пак журналистите, ние на практика не разполагаме с тези ресурси. Но трябва поне да се опитваме. Условията във война по-рано като че ли ако сравнявам как съм работила пред 7-10-15 години, от една страна може би не беше толкова сложно, защото журналистите в повечето случаи бяха разглеждани наистина като някаква трета страна, достатъчно обективна. В последно време обаче се появява т.нар. embedded журналистика. Тоест журналситическите екипи са акредитирани към една от воюващите страни. И за мен това не е журналистика. Това е също журналистика, но просот едната гледна точка. Но ако се прави само такава журналистика, това вече не е журналистика. Журналиста се превръща в инстрмент на… може би груби звучи пропагандна машина, но всъщност тя е пропагандна машина. На една информационна стратегия. Той се превърща служител. А не на своята медия.
Водещ: Ти отиваш там и си част от отзи контингент, към който си прикрепен и нямаш пълната свобода да говориш за това, което виждаш.
Елена Йончева: Не само че нямаш пълната свобода, ти си задължен по определени теми да не говориш или да се консултираш със въпросните военни. Тоест там има цензура и това не се крие, че има цензура. Но естествено обяснява се цензурата, че тя е необходима, за да се защитят техните войници. Което също има логика, разбира се. Тоест има моменти, в които ти наистина трябва изцяло да се съобразвяш с хорат,а които са те приели.
Водещ: Възможно ли е обаче другото, без да си прикрепен към контингент да отидеш и наистина да работиш добре?
Елена Йончева: Да, възможно е и аз считам, че когато се направи едното, второто, когато имаш журналисти, които отразяват едно събитие от няколко гледни точки, плюс т.нар. embedded, приобщени журналисти към военните, тогава като че ли зрителя може да си даде достатъчно правдоподобна, обективна картина за това, което се случва. Аз си спомням в Ирак по време на войната преди 6 години, 6 и половина вече, тогава бяхме доста журналисти в Багдад и в момента, когато се разбра, че съюзниците влизат в Ирак, тогавашния американски президент Буш се обърна към всички журналисти по телевизията, няма да забравя, всички се скупчихме, за да гледаме това обръщение, към журналистите в Ирак и каза, че ги призовава всички те да напуснат, защото не се знае какви оръжия ще бъдат използвани, че има вероятност да бъдат използвани оръжия за мосово унищожение, химически, говореше се за ядрени оръжия. И тогава за моя изненада много журналисти, но не тези, които бяха независими, а журналисти към големи медии бяха принудени от техните медии да напуснат, защото се оказва, че те нямат застраховка за определен тип война. Тоест те имат застраховка във военна ситуация, но тя не включва използване на ядрени оръжия или на атомно оръжие.
Водещ: Това не е ли само оправдание обаче?
Елена Йончева: Те не искаха да си тръгват тези журналисти. И аз смятам, че медиите толкова много обсъждахме, и аз още си задавам тоя въпрос, дали това беше някаква форма на цензура, или просто ставаше дума за ч1исто финансов въпрос, ако се случи нещо със журналиста, медията евентуално ще загуби страшно много средства за неговото обезщетение. Но ми се струва, че по-скоро второто, финансова причина, защото асмериканците не искаха да си изтеглят техните журналисти от Багдад, които не бяха embedded, и ми се струва, че по-скоро решението касаеше чисто финансовата, прагматичната страна. Но въпреки това много журналисти останаха в Багдад, включително от най-големтие медии. Може би към 70-80 журналисти бяхме там и още повече embedded журналисти вече, които отразяваха другата… аз не бих казала, че това е друга гледна точка, но просто лагера на воюващата страна.
Водещ: Възможно ли е да се направи независим филм за гореща точка днес в условията на криза? Или става все по-трудно и по-трудно?
Елена Йончева: Аз смятам, че все още имаме този шанс да правим такив незаивисми филми. Разбира се човек е независим, но той вкарва и своята собствена емоция, своите познания за нещата. Лично аз съм се стремяла винаги, когато правя един филм да показвам възможно повече гледни точки, да не налагам своето отношение, понякога налагам своята емоция, разбира се, което е трдуно да избягаш. Колкото и това да не се прочита от пръв поглед. Но вярвам, че може все още да се прави независима журналистика. И надявам се тази журналистика, която е поръчкова да се прави по-сложна именно защото Има алтернативни форми на информация, има алтернативни медии и просто зрителя ако все още има мислещи в бъдеще зрители, когато виждат че ги лъжат от телевизионния екран или от радио екрана, те просто ще влязат в някоя друга медия, на която да и вярват.
Водещ: Дано цифровизацията направи тази добрина. Кога ще отидем отвъд клишето – държим войната далеч от нас, за това поддържаме контингенти. Това е всъщност едно клише, което нищо не значи.
Елена Йончева: Ами не, нищо не значи разбира се. Имате предвид нашите войски, които са в Афганистан и в Ирак.
Водещ: Да, но контингенти поддържат и повечето европейски страни, разбира се.
Елена Йончева: Да, имате предвид клишето. Аз лично смятам, че не може с военни средства да решиш един проблем. Независимо какъв контингент ще изпратиш, къде. Както виждаме през последните 8 години ситуацията в Афганистан стана още по-зле, талибаните в някакъв момент като че ли бяха спрени или поне това ни беше показано по медиите. Но се оказа, че те просто се прегрупираха. В момента с изключително агресивни, разполагат със страшно много средства. Производството на наркотични средства се е увеличило в пъти от както коалиционните сили влязоха в Афганистан. Така че аз не вярвам, че се отдалечава една война, изпращайки военен контингент където и да е. И същото е и в Ирак. Както видяхме – да, свалихме Саддам, унищожихме Саддам и на негово място се родиха стотици Саддамовци. С които сега никой не знае как да се справи, включително и американците.
Водещ: Къде и се ходи на Елена Йончева? Какво ви се иска да ни покажете?
Елена Йончева: Обикновено темите, които разработвам са темите от новините, тези, които ни карат да реагиераме по някакъв начин. Но провокацията на репортерството или на този тип документално репортерство или документални филми, с които съм се занимавала е точно да се опиташ да минеш зад новинарското клише, зад клишето на добрите и лошите или на Проблема, който много лесно може да намери някакво решение. И мисля, че това е и голямото удоволствое наистина да попаднеш на място, където да разнищваш нещата, където отиваш непредубеден, разбира се ти отиваш с необходимата информация, с необходимото познание за нещата, отиваш със своите колебания за това какво се случва там действително. Но в същото време, ние сме като едни следователи, които започват да проучват нещата във всичките му пластове, до колкото е възможно. и това е вкусната, стойностната като че ли, поне за мене, журналистика, която те кара да минаваш много често и собствените си очаквания. И собствените си заблуди.
Водещ: А като георграфска точка?
Елена Йончева: Ами нямам.
Водещ: Няма новинарски сюжет, който да провокира желанието за някакъв такъв филм?
Елена Йончева: На вас каква тема би била интересна?
Водещ: Истината е, че не съм се замисляла, но може би един сюжет около Тибет и Китай и този конфликт, котйо въвлича много хора е една достойна тема, провокативна.
Елена Йончева: Да, това е изключително интересна тема и провокативна, сложна, и с удоволствие бих се занимавала с подобно нещо. Напоследък може би в последните години се опитвам да работя върху теми, които по някакъв начин имат индиректна връзка и с България. Но не считам, че това е правилната посока, разбира се. Например филма, който направихме за Сомалия по някакъв начин беше свързан и с българските моряци, които бяха отвлечени тогава и все още има отвлечени кораби. Желанието да покажем всъщност какво се случва в тая държава, какви са хората, тяхната мотивация, техния бит, техните амбиции, характера им.
Водещ: Проблема е, че няма държава.
Елена Йончева: Да, всъщност проблема е, че там има различни образувания териториални, единици, които се управляват от .. официално, имат си официална местна власт. Но на практика там практически управляват местни кланове и групировки.
Водещ: Което прави доста трудно разследването на един журналист, защото досттъпа сигурно е доста труден/.
Елена Йончева: Ами тя страната формално е разделена на 3 части. Остатъчна Сомалия със стоица Могадиш, където въобще достъпа през последните години не е труден, а там няма достъп за европейци и американцим, тъй като там основно териториите се контролира от крайните ислямисти, подразделение на Ал Кайда и на практика всеки европеец, който е съттъпил там е бил отвлечен. Даже преди година и полвоина англичаните изпратиха свои специалисти по сигурността, които да консултират местното правителство, което държи само столицата Могадиш, и то не цялата столица, а един квартал. И тези специалисти по сигурността бяха отвлечени. Всеоще има отвлечени журналсти от преди няколко години и за тях нищо не се знае, защото основната мотивация на тези, които отвличат в тази част на Сомалия, тя не е финансова, както е в случая с пиратите, а тя е чисто религиозна и се предполага, че в момента, в който отвлекат заложниците, те и ги убиват. Защото не им трябват да служат като разменна монета. Това е остатъчна Сомалия. Северна Сомалия – Сомариленд, където е относително спокойно, тоест там може да се отиде и там на практика отиват всички журналисти, които искат да отразяват темата с пиратството. Има временно правителство, относителна стабилност. И третата част от Сомалия, където са на практика пиратите, Пунтланд, или както на шега ние наричаме Пиратиленд, и където бяхме около 20 дни с оператора Николай Стойков. Там е основното действие, в Пунтленд. Именно в тази част на Сомалия отвличат кораби, в тази част на Сомалия корабите изчакват откупите. И повечето от населението се препитава именно с доларите, които плащат.
Водещ: Това също е война, независимо, че не се води война.
Елена Йончева: Да, това също е война разбира се. И там на практика също отвличат почти всеки, който стъпи. Има международни представители, бюра на международни организации, най-вече на ООН. Но служителите обикновено са или местни хора или някои от страните около Сомалия. Те не изпращат американци или европейци. Защото просто не могат да ги опазят.

Водещ: Кой се страхува да остави журналистите без натиск и влияние – навсякъде по света, повечето от тези, които вземат решенията и определят правилата. Тези за медиите и тези за случващото се в живота. Желаем ви повече свобода.