“Клубът на журналистите”, БНР, Програма “Христо Ботев”, 8.10.2011 г.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 8.10.2011

Водещ: Важна ли е работата на журналистите по време на избори и как работят журналистите по време на избори? Добър ден на събеседниците казвам сега. И разбира се, първо към г-жа Светлана Станкова, преподавател в Софийския университет.
Светлана Станкова: Добър ден!
Водещ: Здравейте!
Светлана Станкова: Здравейте!
Водещ: Предизвикателно е заглавието на книгата, която издадохте – „Пресата – политически посредник”. Това е присъда или хипотеза?
Светлана Станкова: Според мен, това е нещо, което вече не може да бъде нито присъда, нито хипотеза. То си е факт. Факт е, че политиката е силно медиатизирана. Факт е, че пресата е посредник между обществото и политическите елити.
Водещ: Всъщност, в това няма нищо лошо, защото медиите са точно това в крайна сметка.
Светлана Станкова: Това е тяхната работа.
Водещ: Въпросът е дали, според Вас и според вашите оценки и проучвания, които сте провели, стана дума за това, че медиите са услужливи към политиците?
Светлана Станкова: Като цяло, медиите наистина следват политическия елит. Разбира се,, това е най-общо казано. Във всеки конкретен случай е различно. Понякога, дори по израза на Тотка Модова, медиите проявяват слугински синдром.
Водещ: За слушателите само да припомня, те най-вероятно знаят, но тя е декан на журналистическия факултет към Софийския университет. Ами, сега да стъпим на терен, да стъпим на терен с Милена Минчева от в-к „Стандарт”. Здравейте!
Милена Минчева: Здравейте!
Водещ: Услужливо ли е, когато примерно цитираме политиците и това, което се случва по време на кампания? И дали това е услужливост или все пак е въпрос на информиране? Това са неща, които се случват все пак.
Милена Минчева: Според мен, по време на предизборна кампания няма как медиите да не са политически проводник. Това не е мръсна дума, според мен, защото все пак хората трябва да бъдат информирани за политическите платформи на политиците. Какво наблюдаваме обаче в България? Много често от политическите централи се опитват да диктуват на медиите дневния ред.
Водещ: С кого да говорят.
Милена Минчева: Да. И тук вече е ролята на журналиста и, бих казала, стандарта, който има в медиите. Това, медиите, мисля, че сме доживели до момента, в който медиите трябва да диктуват дневния ред на политиците, а не обратното. Тоест, ние да преценяваме това, което е важно за хората, съответно, като се съобразяваме, нали, с техните желания и ние да налагаме дневния ред на властта. Аз мисля, че в-к „Стандарт” се опитва, така, умело да го прави това и това е печелившата формула. Иначе какво се получава? Ако ние сме, така, прост медиатор на това, което ни подшушват от политическите централи, смятайте, че в днешната пазарна икономика, просто, медиите няма как да оцелеят. Защото всяка сутрин читателите гласуват със 70 ст, купувайки си в-к „Стандарт”, купувайки си и други вестници. Просто сме обречени на тотален крах, ако слушаме това, което ни се диктува от политическите централи.
Водещ: Добър ден и на Йордан Мичев от списание „Тема”. Как стоят нещата на седмична база?
Йордан Мичев: На седмична база…
Водещ: Ако изходим, така, от старата максима, че всяко чудо е за три дни, т. е. При Вас е малко по трудно да запазите срока на годност на политическите цитати.
Йордан Мичев: Точно така, точно така. Много правилно напипахте пулса на седмиците, на седмичниците. Но в интерес на истината на седмична база в България бълват всякакви булевардни вестници на седмична база и в тях трудно може да се ориентираш какъв е точно дневния ред на обществото. Виждаме обаче, че тяхното влияние нараства с всяка изминала година. Появяват се постоянно нови издания. Списание „Тема”, за щастие, в тези десет години, в които успява да просъществува и по някакъв начин да се запази на пазара, да запази специфична аудитория, която го търси и го чете, успя да се опази от този синдром. Ние сме опозиция на всяка власт.
Водещ: Всъщност, това е работа на журналистите – винаги да са опозиция на всяка власт…
Йордан Мичев: Да, именно.
Водещ: … защото хората, освен че избират политиците, все пак им плащат с данъците си, за да вършат те една добра работа.
Йордан Мичев: Точно така. Разбира се, има нюанси в различните периоди. Говоря от гледна точка на опозиционност. Има нюанси. Има един голям парадокс. Списание, което се чете предимно от избиратели с десни възгледи, десни разбирания – хайде не, да кажем не десни, ами…
Водещ: По-либерални, по-либерални.
Йордан Мичев: … да, по-либерални – се списва от предимно леви журналисти, което е изключителен парадокс, нали, в случая, но опитваме се да търсим някакво златно сечение, някаква златна среда. Какво ми прави впечатление в настоящия момент? Изключително трудно е за едно такова издание да намери истинския политически дебат в настоящата кампания. Такъв не съществува. Поне досега аз не съм видял истински дебат. Подхвърлят се разни PR-димки и в прекия и в преносния смисъл.
Водещ: Реални и в преки…
Йордан Мичев: Просто присъстваме на една изключително циркаджийска кампания. Що се отнася до моя принос към тая кампания, мога да кажа, че той започна още в края на май, началото на юни. Заедно с няколко съмишленици подехме кампанията срещу проучванията и добива на шистов газ в България. Въпрос, който се позиционира като ключов по време на самата предизборна кампания. Голяма част от политиците и от кандидатите за президенти по някакъв начин се определиха по тази тема. Други мълчат упорито, странят от нея. Но ето, медиите по някакъв начин, дори и чрез този пример, задават дневния ред на обществото.
Водещ: Нека сега да експериментираме със Светлана Станкова. Всъщност, нищо не се еслучило все още с този шистов газ, добива и разрешаването. И от тази гледна точка, един ежедневник не може всеки ден да пише за това. Обаче Вие имате и сайт, новинарски сайт. Какъв е интересът на хората? Защото когато липсва новина, какво се прави?
Милена Минчева: Ами, новинарският сайт на „Стандарт” е standartnews.com, където гледаме да информираме нашите читатели за събитията на деня.
Водещ: Но когато няма събитие, както в случая с шистовия газ?
Милена Минчева: Ами, нашата задача е да намерим различните гледни точки и по този начин да обясним на читателя кое е полезно за България и кое не е полезно.
Водещ: Г-жо Станкова, от гледна точка пък на медийния експерт, тази ситуация как бихте я коментирали?
Светлана Станкова: Аз мисля, че в случая ролята на журналистите би била да осигурят колкото се може повече данни за това какви са технологиите за добиване, доколко те са вредни за околната среда, доколко не са. В случая има дори един такъв почин към журналистика тип база данни. Не да предлагаме гледища, макар и те да бъдат плуралистични, макар и те да бъдат с всички възможни включени последствия. Да предлагаме възможност на читателя сам да се ориентира, като стигаме до дълбочина на информацията, защото това е което читателя сам не може да направи. Дори и тези базирани web2 технологии предлагат семиотични търсачки, които да изровят максимално максимална информация за това. Средният читател, той не може да се ориентира каква всъщност би била ползата и вредата от добива на шистов газ, ако не се зарови да прочете, че примерно там има някакви отлагания на въглероден окис и т. н. В такъв смисъл, не е нужно да има някакво събитие, да има нещо, свързано с това, че има протест против или че има някаква компания, заинтересувана. След като такава тема стои пред българското общество, премята се в публичността, нека ние получим колкото се може повече информация за нея без да ни се предпоставят гледните точки, т. е. според мен, бъдещето на една журналистика на данните, на повече информация, на повече данни и оставяне на читателите да се ориентират, да навигират през тях.
Милена Минчева: Сега, аз не съм съвсем съгласна с това леко подценяване на читателя, което Вие правите, защото тези данни читателят може да си ги намери и в Google. Въпросът е ние да му представим различните гледни точки, защото читателят в България все пак е интелигентен читател и разполага с достатъчно информация от интернет и въобще специализирана литература. |Въпросът е ние да дадем различните гледни точки на експертите, защото читателят не може да се обади на експерта X, който е специалист по шистов газ. Това е нашата задача. Просто да сблъскаме различни гледни точки.
Светлана Станкова: Аз мисля, че интелигентният читател ще се ориентира.
Милена Минчева: Базата данни…
Светлана Станкова: На него не му е нужно гледището. Да, би могло. Би могло да бъде попитан експерта X, експерта Y, но един човек в ежедневието си няма да тръгне да си отдели време и да рови по Google и да се интересува от шистов газ. Но всеки човек си купува вестник, отваря електронно издание, вижда списание.
Водещ: Чий интерес, чий интерес…
Йордан Мичев: Ето, виждате ли един конкретен проблем в какво може да се превърне по време на предизборна кампания? Един конкретен въпрос, като шистовият газ, нали. В един момент от чисто експертен въпрос, нали, свързан с технологии и т. н. В един момент този въпрос се превръща в политически, в което няма нищо лошо.
Водещ: Обаче кой, чий интерес възбуди повече – интересът на читателите или интересът на политиците да коментират темата?
Йордан Мичев: В интерес на истината аз се стремях да не прекалявам с тази тема в изданието, в което работя. Повече обърнах внимание на…
Водещ: Посланията в други платформи.
Йордан Мичев: … посланията в други платформи, на организирането на протестите. Аз лично съм ангажиран с тази кауза, защото съм родом от този район, в който ще се правят тези проучвания и добив, нали такива са намеренията на американската компания “Chevron”. Но ето, един конкретен въпрос просто предизвика страшно много поляризиращи мнения по време на кампанията. Да не говорим за останалите въпроси. Изключително много теми, по които в тази предизборна кампания медиите мълчат упорито, изключително много.
Водещ: И те са?
Йордан Мичев: Ами, значи давам конкретен пример. Президентът на републиката има изключително много правомощия от гледна точка на външната политика. Аз не съм чул досега от кандидатите за президенти примерно каква ще бъде политиката на България на Балканите, каква визия имат те. Има много спорни въпроси – членството на Турция в Европейския съюз, имотите на тракийските българи, прогонени от Одринска Тракия.
Водещ: Удивително дълъг срок на годност имат тези проблеми, защото ми се струва, че те бяха характерни и за, като изключим шистовия газ, и за кампанията 2006-2008, президентската.
Йордан Мичев: За 2009 дори бяха.
Милена Минчева: Характерно за българските предизборни кампании е,че, така, се набляга на
Водещ: Имат един фризер, в който се поставят едни теми и си ги съхраняват от кампания на кампания.
Милена Минчева: Да. И искат обществото и журналистите да тичат след тия кампании. Аз казах, ролята на журналистите е да насочват читателя и да показват дневния ред на политиците. Тоест, ние да преценяваме, ние да определяме дневния ред и да го даваме на самите политици, от това, което хората се интересуват. Вземете кризата, вземете бизнеса, който изнемогва в тази криза. „Стандарт” има няколко акции в последно време. Не знам дали сте запознати с тях. Например, направихме една поредица за чудесата на България, т. е. За културно-историческия туризъм. Това е една тема, която не се експлоатира много от вестниците, защото тя не вдига тиражи, не е толкова рейтингова и…
Водещ: Е, вдига тиражи, когато примерно финансовият министър се изкаже по този въпрос.
Йордан Мичев: Нека да се върнем на кампаниите.
Водещ: Да.
Йордан Мичев: Примерно, случаят в Катуница повдигна страшно много въпроси. Аз не видях, в интерес на истината не видях сериозен анализ…
Водещ: Политически.
Йордан Мичев: … политически нито в медиите, нито от страна на кандидатите за президенти. Каква им е визията за демографската политика? Неслучайно в президентството има такъв съвет по демографската политика. Този въпрос, който е фундаментален и е за десетилетия напред, би трябвало един кандидат-президент да има ясна визия за това нещо.
Водещ: И в крайна сметка зад стоят все пак и някакви цифри, някакви предвиждания. Нека продължим обаче за това след малко. Останете с нас.
Важна ли е работата на журналистите по време на предизборни кампании? Темата днес коментираме в „Клубът на журналистите”. И нека да се върнем отново към началото със Светлана Станкова. Кажете ни, моля, приликите и разликите, най-общо, между кандидат-президентските кампании в България и Чехия 2006-2008, които анализирате във вашата книга, какви са?
Светлана Станкова: Много е интересно това да се разгледа, защото от една страна в България вотът е мажоритарен и за местни и за президентски избори. Това би провокирало един сериозен политически дебат, тъй като това е вот, който всеки един от нас дава. Докато в Чехия президентските избори се провеждат в парламента. Съответно, са непреки и съответно, би могло да се предполага, че там тези политически дебати ще се провеждат на мястото, където се провеждат и изборите. Интересното е, че това са различни комуникативни казуси, но медийните рефлекси на пресата, и в България и в Чехия, по много показатели се схождат. Там имаше едни и същи наративи за кризата. Разбира се, в различен контекст. В България това беше кризата на десницата. Излъчването на кандидатурата на Неделчо Беронов след поредица от неудачни други предложения. Докато в Чехия това беше криза на процедурата как точно да се проведе избора за президент. И разбира се, това в кръга на шегата, но то си беше заглавие на чешко списание – „Вибори хоржна неш на Балкани”, което означава „Изборите бяха по-лоши, отколкото на Балканите”. Съвсем друга тема е защо Балканите имат негативна конотация в Европа. Разбира се, обаче заедно с тези пък сходни, чисто медийни похвати, за преизбиране на действащия президент. И в България и в Чехия, той е бивш председател на управляваща партия. Спечелва втория си мандат, съответно Вацлав Клаус и Георги Първанов, с внушенията за скрит риск на неговия основен опонент, в Чехия Ян Швейнар, в България – Волен Сидеров. Еднакви бяха тези внушения, тъй като и на двамата кандидати, независимо те колко са различни – Ян Швейнар е част от една много мощна, много добре организирана търговска банка в Чехия, американски Гражданин за дълго време, с много добро образование, с много публикации, но при всички случаи той беше идентифициран като чужденец, от когото не е ясно какво може да се очаква.
Водещ: И понеже страхът е най-древното човешко оръжие, да Ви попитам – кой я издигна тази кауза, по-скоро кой я направи популярна за страната – дали журналистите или политиците?
Светлана Станкова: Ами, вижте. Те са взаимно свързани нещата. Факт е, че изключително тънка и умела манипулация може да се прави със страха. Тя е печеливша тогава, когато се посочва изход от някаква заплаха. В България това беше клипчето на Волен Сидеров, който с топчето произвежда хаос и Бог знае още какво и съответно, това беше клип на социалдемократи и внушението „Изберете това, което би го предотвратило”.
Водещ: Имаше ли политически платформи в Чехия на тези избори, за които говорите, които да са били огласени от медиите?
Светлана Станкова: Да. Това, което е характерно там – че всяка една платформа, тя е изписана, кой я издига, кой я плаща.
Водещ: У нас тогава така ли беше или имаше разлика?
Светлана Станкова: Не. Включително, най фрапиращата разлика е в проучването на социологическите агенции. Нас ни заливат с проучвания кой какъв процент има, кой какви очаквания съответно би провокирал в нагласите на електората, но никъде, в нито една медия не се публикува кой е платил това изследване. В Чехия беше изключително забавно, тъй като се виждат съвсем противоположни резултати и съответно, под всяко едно изследване пише, че то е поръчано от еди коя си партия и съответно, противоположното – поръчано от опозиционната партия. Но там това е задължително да бъде огласено. В такъв смисъл, аз мисля, че в някакъв момент, когато медиите са проводници на конкретни политически интереси – да, посоката е тази – страхът, внушен от политиците през медиите за съответните електорални нагласи.
Водещ: Или може би става дума за нещо друго. Милена Минчева да попитам – от колко политици получихте платформи и от колко получихте?
Милена Минчева: Сега, интересното при българската кампания е, че наистина няма сблъсък на платформи, на идеи, на визия. Преди малко говорихме за демографския проблем, колегата от списание „Тема” го засегна. Този демографски проблем наистина с години не е решаван и политиците като че ли пасуват. Между другото, преди една-две седмици в „Стандарт” пуснахме интервю с Цонко Цонев, кмета на Каварна. Каварна, според мен, е един малък оазис на… в смисъл, там проблемите наистина се решават. Там няма напрежение между ромите. Какво разказа кметът на Каварна? Още в момента, в който е поел властта, като кмет, е направил, е поканил роми, които да съветват общинските съветници в кметството. Той казва следното: започваме да асфалтираме една улица в българския квартал, асфалтираме едновременно улица в ромския квартал, в турския квартал. Тоест, той не решава проблемите на парче. Мисли се и за ромите и за българите. По тоя начин се осигурява равен старт на различните етнически групи и според него, това е начинът, по който трябва да се процедира. Това не се наблюдава в други градове. Например, в Каварна им дават бонуси на ромите, които изпращат децата си на училище, тъй като знаете, че образованието, така, е стартова линия за решаване на много от етническите проблеми. Те ги стимулират с помощи за зимата, за дърва например за огрев. Включват ги в различни европейски програми, което, според мен, е много положително. И политиците трябва да се замислят наистина как, просто да имат една дългосрочна визия. А не случая с Катуница, казват си мненията, ако имат такива, обаче няма глобална визия за проблема.
Йордан Мичев: Това имах предвид като повдигнах въпроса за демографската политика. Говорихме, че всяко чудо е за три дни. Ето, нещата утихнаха. Протестите спряха. Цар Киро се движи някъде между…
Водещ: Така наричащият се.
Йордан Мичев: Да, така наричащият се цар Киро се движи някъде между арестите. Но глобалните проблеми, истински сериозните проблеми, които произтичат от този случай, ги няма.
Водещ: Някой дали отговори на въпроса защо той по-рано не посети тези заведения? Арестите имам предвид.
Йордан Мичев: Ами, според мен…
Водещ: Защото въпросът журналистите го зададоха много пъти. Въпросът е… От друга страна пък е хубаво и да има отговор на този въпрос.
Милена Минчева: Според мен, отговорът на въпроса е, че цар Киро толкова години е бил удобен на някой.
Йордан Мичев: Да.
Водещ: На някого, да.
Светлана Станкова: Ама трябва да има конкретна отговорност. Това е прокурорът X, това е следователят Y, които са пропуснали през тези години осемте или Бог знае колко жалби, подадени. Това е конкретният кмет. Това са конкретни имена и тези имена не се казват. Значи, аз бих се върнала, взимам повод от вашите думи и бих се върнала на паралелите между България и Чехия. Да, има сходни журналистически похвати, сходен е наративът. Но кое пък е различното? Провокираният дебат е изцяло различен. В Чехия също има купуване на гласове. Те са огласени от медиите. Дори са посочени предполагаемите суми. Дори са посочени, засипани…
Милена Минчева: В България медиите също пишат за това постоянно.
Светлана Станкова: Но какво?
Милена Минчева: Имаше колко скрити агенти-журналисти, които купуват гласове.
Светлана Станкова: Но какво произлезе от това? Чехите дори…
Водещ: Обвинения към журналистите произлязоха, че това са едни сценки, които ние разиграваме.
Светлана Станкова: Именно. Докато в Чехия това беше един призив на гражданското общество да се намеси. Чешките медии, всичките до една, имат електронни адреси, публикуват писма на читатели. Там има една обратна връзка и там има наистина издигане на един дневен ред отдолу нагоре. Стана ясно, че чешки депутати са получили в писмата си куршуми. Стана ясно кои са били подкупени. Започнаха дела и в медиите този граждански дебат е изцяло различен. Медията…
Водещ: Кое го прави различен? И защо той е различен?
Светлана Станкова: Ами, две са основните причини. Едната причина, аз трябва да се върна на приказката за краставичката може би на Мирча Кришан, но това наистина е собствеността. В Чехия още в началото медиите бяха изкупени, пазарът беше разпределен. Там бизнесът е специализиран, издателски и там има ясна прозрачност коя медия каква политика има, кой я притежава и съответно, кой говори, по израза на Георги Лозанов, с тези нейни акционери. В България и досега, и до днешна дата продължава прекупуването, препродаването, пълната неяснота по отношение на това кой какво притежава и колко притежава и стремежът тази яснота да не може да се появи. Защото в Чехия това е регламентирано – там има одит бюро по тиражите (овержование периоди) и там всеки един може да види примерно зад „Хосподарски новини” колко процента притежава Дау Джоунс, колко процента са дребни акционери. Тук няма такова нещо и не очаквам скоро да има.
Милена Минчева: Аз не съм съвсем съгласна с Вас, защото на „Стандарт” собствениците са прозрачни. Даже наскоро имаше смяна в…
Водещ: Собствеността.
Милена Минчева: Да, смяна в собствеността, която беше обявена съвсем категорично, с проценти иколко проценти са закупили.
Йордан Мичев: Интересно ми е…
Милена Минчева: Тук проблемът е следният – кога се купува вот? Вот се купува, когато се продава. Кой продава вота? Вотът го продават политиците. Ето, върху това, според мен, трябва да се съсредоточим, а не кои са собствениците на медиите.
Светлана Станкова: Аз мисля, че тук говорим защо няма ясен политически дебат и защо този дебат провокира обществеността и е деонтологически ангажиран от страна на медията към обществото.
Водещ: Нека направим решаването на тази задача още по-трудна, като попитам – губи ли се или се печели от обявяване на политически пристрастия, нека така го наречем? Вие казахте – леви журналисти пишат за десни…
Йордан Мичев: Либерално списание.
Водещ: … за либерално… хора, които предпочитат по-либерален поглед върху събитията. Печелите ли или губите от това обявяване?
Йордан Мичев: Ами, трудно ми е да преценя дали печелим или губим. Аз лично мога да кажа, че никога не съм криел политическите си пристрастия. Те са леви. Това са ми възгледите. Тук се повдигна въпроса за собствеността. На мен и до момента, понеже и в момента тече едно прегрупиране на пазара, на медийния пазар и на вестникарския пазар.
Водещ: Поредно прегрупиране.
Йордан Мичев: Поредно прегрупиране, окрупняване и т. н. Включително и списание „Тема” от един месеце в такъв процес на окрупняване и прегрупиране. Но ето, давам примера с колегите от „Стандарт”, които минаха по този път преди няколко месеца. На мен и до момента не ми стана ясно кой стои зад новия акционер президента на волейболния клуб Георги Георгиев. И до момента не ми е ясно.
Милена Минчева: Ами, стои той с парите си.
Йордан Мичев: Значи, човекът е…
Милена Минчева: Това, че има различни спекулации в различни медии…
Йордан Мичев: Да. Човекът е собственик на софтуерна компания, волейболен клуб. Безспорно голям волейболен клуб, който обаче беше доста закъсал финансово последната година, със сериозни дългове.
Милена Минчева: Не знам. Ние имахме среща с новите собственици, на която те най-прозрачно ни обясниха, че стоят с имената си и с техния се бизнес в тази сделка.
Светлана Станкова: Чисто издателски, чисто издателски бизнес. Да.
Йордан Мичев: Разбирате ли? Значи, сега каквото и да си говорим, и аз мога да застана пред колеги и да кажа – ето, аз съм, заставам с името си, с парите си и т. н. Но аз нямам никакъв бекграунд в този бизнес. Аз нямам никакъв бекграунд.
Светлана Станкова: Само… извинявам се. Само една скоба ще отворя. Понеже говорим за избори, кампанията на Ричард Никсън, в която той беше обвинен, че е корумпиран и той на другия ден застана пред медиите, показа си банковата книжка колко е празна и всички му повярваха, че той не е . Толкова е лесно това. Наистина, наистина не мисля, че когато някой застане и каже – аз съм. Ами аз не мога да знам дали и Иво Прокопиев от Сингапур движи нещо или не движи нещо.
Милена Минчева: Ами, вижте. Аз, като журналист в „Стандарт”, мога да Ви кажа, че никой не ми казва – напиши този материал за БСП или за ГЕРБ и ги погали с перце. Аз съм журналист с позиция и съвсем свободно си изразявам тази позиция. Наистина, честно Ви говоря. Естествено вестникът не може да няма позиция. Затова имаме съвещания, т. нар. планьорки, където, нали, решаваме какво, кое ще е на първа страница, кое ще е на последна страница, светски материал, каква инициатива да поемем и да застанем зад нея.
Светлана Станкова: Аз мисля, че от момента, в който кажете – „Стандарт”, ми казва какво да пиша, Вие няма да сте на работа в този вестник.
Йордан Мичев: В интерес на истината…
Светлана Станкова: Само за секундичка.
Йордан Мичев: Да.
Светлана Станкова: Понеже стана дума, печелим или губим от обявяването на…
Водещ: Пристрастията.
Светлана Станкова: … кой какви пристрастия има? Значи, аз мисля, че печелим, ако медията обяви – ние сме пролиберална медия, ние сме лява медия, ние сме центристка медия. Какви са журналистите, си е тяхна работа. Но те, когато медията е обявила една линия, са длъжни да се съобразяват с нея.
Милена Минчева: АВие защо смятате, че трябва да има само една линия?
Светлана Станкова: Напротив.
Милена Минчева: Тоест, примерно един вестник да е само ляв. Напротив. Той не може ли да обема целия спектър…
Светлана Станкова: Ами, защото… Ами, не може.
Милена Минчева: Аз не съм съгласна с Вас.
Светлана Станкова: Защото ако един вестник е заявен с позицията си, то ние очакваме от него да говори в този спектър. И тогава ние сме честни спрямо читателите, защото когато агитираме за това или онова – да, това са нашите ценности, ние ги прокламираме, ние сме такива. Така се прави. Така е на запад и така е по-честно. А инак кой ми говори? Кой ми говори с вашия глас? Аз не зная.
Йордан Мичев: Ще дам един конкретен пример. Нощта на парламентарните избори 2009 г. Много хора може би са забравили, но по време на пресконференцията Бойко Борисов хвърляше огън и жупел срещу представителите на една издателска група.
Водещ: Само че на следващия ден нещата се промениха.
Йордан Мичев: На следващия ден нещата се промениха. Тази издателска група, образно казано…
Водещ: Смени тона.
Йордан Мичев: … обърна палачинката и смени тона. И до момента продължава да върви в това русло.
Светлана Станкова: Дори много внимателно си избират снимките, тъй като се сещам за какво говорите.
Йордан Мичев: Значи, изключително е сложен този въпрос със собствеността, с различните интереси. Няма какво да се лъжем. Огромната част от собствениците на медии в България не печелят от медиите си и те се опитват да компенсират тези загуби по друг начин.
Водещ: Изключвате ли обаче възможността някои от тези издатели, за които Вие говорите, да са достатъчно интелигентни, за да си дават сметка, че показването на повече гледни точки ще е в по-голям интерес за тях?
Милена Минчева: Ами, ето – аз това се опитвам да Ви обясня.
Светлана Станкова: Не я изключваме, разбира се.
Милена Минчева: Вестникът не е нужно да се обяви като ляв или като десен или като центристки. Просто, печелившата формула е да се отразяват всички гледни точки, иначе читателят на другия ден няма да си купи вестника. Разбирате ли? Ние ще се бъдем изхвърлени от пазара от само себе си, от самите процеси, от…
Светлана Станкова: Аз мисля, че не ме разбрахте. Не става дума за пропартиен вестник, какъвто е, да речем, „Дума” или какъвто е "Атака", а за някакви ценности и нагласи, които се изповядват от редакционната политика на вестника. Това е нещо съвсем друго.
Йордан Мичев: Това имах предвид под израза „леви журналисти правят либерално списание”.
Водещ: Получавате ли обвинения за това?
Йордан Мичев: Разбира се, че получаваме. Аз лично много пъти съм бил обвиняван в какви ли не пристрастия.
Водещ: Като изключим това, че журналистите винаги са виновни.
Йордан Мичев: Разбира се. Просто, опитвам се да, пак Ви казвам, опитвам се да следвам някакво златно сечение, да, по някакъв начин моите политически възгледи да не влияят на работата ми.
Водещ: Кога в България ще има истински политически дебат на основа платформи, на основа политики, а не на основа PR примерно?
Светлана Станкова Дебатът е такъв, нивото на дебата е такова, каквото е нивото и на гражданското общество. Значи, ниското равнище на развитие на гражданското общество провокира и ниско равнище на дебат. Нито на политическо, нито на експертно ниво той може да бъде добър. Както казват съседите македонци, държавата се напуни с експерти. Но всъщност, какво имаме насреща? Аз тъкмо тук исках и да се върна и взимам повод от въпроса, защото причината не есамо в собствеността. Тя, разбира се, е основната. Развитието на гражданското общество. Разбира се, тук има една политическа метафора за липсата на 68-а, която е основополагаща в Чехия. Факт е, че там посоката на отпор, тя е отвътре навън. Там са едни външни забрани, които отвътре биват спирани. Докато ние от 89-а не можем да разберем какво всъщност се случва. Непрекъснатото връщане 20 години. Която и медия да отворите, 20 години ще го видите цитирано. Това означава, че ние имаме една неудовлетвореност от това какво сме направили, от това какво сме искали, къде сме. Нямаме експерти, които да предотвратяват и да прогнозират какво се случва. Но нямаме и това развито гражданско общество…
Водещ: Искам да Ви накарам да коментираме един много екзотичен пример.По повод 3. Март, националния празник, се появиха едни политически цитати, които по-късно, разбира се, влязоха и в забавните предавания, в шоу-програмите на телевизиите. Там една група, бих казала, от политици един след друг рецитираха как, цитирам, „България се е освободила преди 500 години от турско робство”. Аз дълго време мислих каква може да е причината за това, защото едва ли има човек в България, който да не знае, че не сме се освободили преди 500 години от турско робство. Мислите ли, че всъщност те са рецитирали един предварително подготвен текст, в който е имало грешка просто?
Йордан Мичев: Естествено, естествено. И няма защо да им крием имената. Първият човек, който го изрецитира този текст, беше депутатът от ГЕРБ Николай Коцев, врачанин, известен предприемач в региона. След него се изредиха още няколко негови колеги от същата парламентарна група. Тук става въпрос за хора, които очевидно не блестят с кой знае какви интелектуални възможности.
Водещ: Е, очевидно проблемът е бил в PR-а, в този, който е писал текста.
Йордан Мичев: Не, не. Едва ли. Не може всичко да си обясняваме с PR-а. Говорим за един милиционерски почин. Написва ти се нещо и трябва да го издекламираш от парламентарната трибуна.
Светлана Станкова: Аз мисля, че проблемът е и в мястото и ролята, която имат политиците. Значи, те се стремят да се огледат в медиите, както Снежанка в огледалото, и да се видят колко са красиви. Не да кажат нещо, не да помислят, не да се върнем към това, което казва Аристотел, че политиката е да работиш за благото на другите. Инак тя не е политика, тя е антиполитика. И в такъв смисъл, когато медиите служат за това един политик да казва на друг политик нещо, а не един политик да работи за това какво би било добре за всички, то тогава те са толкова замаяни да се видят в огледалото си, че те не виждат и не прозират в смисъла на това, което казват. Значи, целта е да има някакво изображение, някакво забавление, а не да има съдържание.
Водещ: Милена, имаше ли коментари, читателски, на този пример, или как да кажа?
Милена Минчева: Ами, аз за читателски коментари не мога да Ви кажа. Не съм се сблъсквала, защото не си спомням да е имало обратна реакция специално. Може би са се обаждали читатели в редакцията да си кажат мнението. Аз не съм засякла такива. Но действително в България има такива политици, които, които разгръщат вестниците и гледат колко пъти фигурира тяхното име във вестниците. И наистина тук е ролята на медиите да задават дневния ред на политиците. Аз пак, за пореден…
Водещ: Какъв би бил интереса към едни политически платформи, ако имате късмета да ги получите, след като сте ги искали?
Милена Минчева: Ами, най-вероятно би се получил някакъв истински дебат, наистина.
Йордан Мичев: Повечето кандидати са качили политическите си платформи на сайтовете си. Въпрос на майсторство е да ги представят на разбираем език. Въпрос на майсторство е да ги представят на разбираем език.
Водещ: Дали искат да ги представят?
Йордан Мичев: Според мен, не. Не си правят труда да ги представят на разбираем език и от там липсва и интерес към всякакви платформи, към всякакви . А точно по този начин може да осъществяваме граждански контрол към тези политици. След като те не си изпълняват платформите, не си изпълняват програмите, би трябвало да изпаднат от борда. Кога някоя партия през 2009 г. ни е обещавала, че в България ще се добива шистов газ? Някой обещавал ли ни е такова нещо? Никой не ни е обещавал такова нещо. И изведнъж две години по-късно аз съм изненадан с намеренията на управляващата партия в България да се добива шистов газ.
Водещ: Не, но всички дружно бяхме, как да кажа, предупредени да си скрием плакатите, щото иначе…
Милена Минчева: Аз искам да кажа нещо друго – че Facebook в България, за съжаление, може би и не за съжаление, избори не печели, защото общо взето това е социална мрежа, в която всеки може да влезе. Наблюдаваме, че, така, предизборната кампания се премести и във Facebook. Тоест, кандидатите обявяват някакви свои мнения там. Но те общо взето остават леко анонимни, защото когато някой им зададе въпрос във Facebook, те могат и да не отговорят, могат и да отговорят. Знаем, че има партийни централи, в които се плаща на студенти, за да пускат на час по една-две информации, по една-две идеи. Въпросът е този дебат да се пренесе…
Водещ: Т. нар. платени политически лузъри в крайна сметка.
Милена Минчева: Да, това исках да кажа. Въпросът е този дебат наистина да се пренесе в гражданското общество, за да има истински дебат, а не…
Водещ: Как в Чехия се получава и защо у нас не се получава?
Светлана Станкова: Ами, много е просто. Преди да се почне, поне така пише по учебниците, каквато и да е кампания, се прави социологическо допитване кои са най-важните въпроси в обществото. Не кои са най-важните въпроси за персоналния кандидат, а какво наистина вълнува обществото. И тогава, когато се тръгне от решаването на такива въпроси, то тези дебати биха били интересни и биха били следени. Примерно, за Чехия основният дебат беше, тъй като Ян Швейнар е проамерикански настроен и съответно, е привърженик на това Чехия да приеме еврото и съответно да бъде проактивна в тези си позиции, а пък Вацлав Клаус – точно наопаки, основният дебат беше за и против тази външна политика. Другият дебат беше във връзка със здравната и пенсионната реформа, който касае всички. Тъй като подобна една реформа беше изключително непопулярна, как тя би била проведена, с какви мерки, с какви ограничения? Тоест, дебатът беше върху неща, които вълнуват наистина хората. И там компроматите бяха за това дали единият или другият имат повече публикации и каква е стойността на техните публикации, тъй като те са много сериозни икономисти, и двамата, добре познати, с много научни статии. А не някакви дребни ситневини, жълтевини и да не казвам още какви.
Йордан Мичев: Ето, това вече е сериозна кампания, това са сериозни въпроси. Аз с удоволствие, като журналист, бих отразявал такава кампания. За съжаление…
Водещ: Стига тя да бъде реалност.
Йордан Мичев: За съжаление, не ни се предлага такава кампания.
Водещ: Доколко тези проблеми, които ги има не само у нас, а и в медиите в цяла Европа, са причина за спада ни по отношение на индекса на свобода на словото и доколко международни експерти вече правят проучвания на тази тема? Останете с нас. Продължаваме след малко.
Международен изследователски екип посети вчера Българското национално радио в рамките на международен проект, който ще изясни ролята на медиите в процеса на демократизация на десетте нови страни-членки на Европейския съюз. Какво представлява проекта, чуйте в началото от Хенрих Орнебринг, а после чуйте и какви въпроси им зададох, на него и на Тери Ратинен.
Хенрих Орнебринг: Проектът се нарича „Медиите и демокрацията в Централна и Източна Европа”. Той е четиригодишен. Обект на изследване са десетте държави, присъединили се към Европейския съюз. Разглеждаме различните аспекти в отношенията между медиите и демокрацията, медиите и властта от една страна, отношението медиите – политици. От друга страна взаимоотношенията медиите и парите и най-вече проблемите с концентрация върху собствеността. Разбира се, и влиянието на икономическата криза. В крайна сметка – как журналистиката съществува между политиката и пазара.
Първото ми впечатление е, че проблемите, с които се сблъсква Националното радио са много сходни с тези, които виждаме в другите държави. Влиянието на финансовата криза, разбира се. Винаги лошото финансиране, недостатъчното финансиране, придружено от факта, че и политиците и обществото имат големи очаквания. И установяваме това и в десетте държави, които изучаваме в момента. Хората възлагат големи надежди на обществените радиа и телевизии в тези държави, но не винаги има нужната политическа воля, за да се подкрепят тези надежди, които се възлагат.
Тери Ратинен: Моята специалност са новините. Ние посетихме няколко медии по време на нашите посещения в България и проблемите, които видяхме са основно свързани с това какво е бъдещето на вестниците и не само за бъдещето на вестниците, но и новините, като цяло. И това свързвам и с посещението в Националното радио също. Всеки иска да има новини. И правителството и обществото, бизнесмените, всеки. Но никой не есклонен да плаща за тези новини, за тяхното производство. И това не е проблем само тук. Това е проблем и в други държави също. Всички имаме нужда от новини, които можем да разчитаме на тях, достоверни новини, но имаме все по-малко и по-малко източници на новини, на които може наистина да разчитаме. Ако искате да има такива независими източници на новини, трябва да се заплати за тях, а не всеки има нужните пари, за да плаща за тях. Така пак стигаме до ролята на обществените оператори, защото това е една от основните институции, която трябва да достави тези достоверни новини на обществото. И тази функция на обществените оператори трябва да бъде подкрепяна навсякъде, не само тук в България. Но откъде да дойдат тези пари? Това е въпросът. А тези, които предлагат да дадат пари, те искат да имат контрол върху новините, върху тяхното съдържание и това е проблемът.
Водещ: Могат ли журналистите да накарат политиците да различават новина от коментар?
Тери Ратинен: Много е трудно. Идеята за новините е много сложна концепция, като цяло. Каква е разликата между информация и новина? Политиците вече са по-способни от преди да произвеждат свои собствени новини. Медийните компании дори искат от публиката, от обществото да им предоставят новините и по този начин журналистите приемат, че те не са единствените хора, които могат да правят новини, реално. Новините са навсякъде – онлайн, 24 часа в денонощието.. И как може тогава да се направи разграничение между новини, информация, лично мнение.
Хенрих Орнебринг: Много ми е трудно да си представя как ще изглежда един закон, посветен на тези въпроси.
Водещ: Чува ли се ив другите страни експертно мнение, че медиите подменят дневния ред на хората?
Хенрих Орнебринг: Чувал съм подобно мнение, но не съм сигурен, че съм съгласен с него. Въпреки че вестниците в региона имат нисък тираж обикновено, техният тираж все пак е достатъчно голям, че те да не могат да игнорират тяхната публика, читателите им. И хората все още гласуват с това, което виждат и чуват, което значи, че ако те видят нещо, което не харесват, те ще преминат към друга медия, ще почнат да купуват друг вестник примерно. Това не идеалният начин, по който трябва да се развива, но виждаме в някои държави, че наистина се случва така на практика.
Водещ: Как журналистите могат да влияят върху създаването на интерес към бюджета, а не към Дженифър Лопес?
Хенрих Орнебринг: Има и примери на вестници, които са много успешни, които представят сериозни политически новини. Най-добрият пример е в Полша – „Газета виборча”. И те постигат това, като се допитват до техните читатели, кои са важните за тях неща, какво искат те да видят на страниците. И ако питате хората кое наистина е важно за тях, те няма да кажат Дженифър Лопес. Те ще кажат добро образование, добро медицинско обслужване и тогава вестникът пише за това, което интересува хората. Те организират кампании, използват се социалните мрежи. И за тях това роботи добре.
Водещ: Има ли шансове сериозната журналистика пред популярната, да кажем?
Тери Ратинен: Смятам, че е възможно, но отнема доста време тази нова журналистика да се появи, да се развие. Повечето журналисти, те са научени да използват старите медии, традиционните медии. Но в тази обстановка трябва да можеш да използваш, както традиционните медии, така и новите медии. И вече няма този монопол, който беше характерен за миналото и само твоят глас да се чува от огромна аудитория. Трябва да се развиват нови умения и това е едно предизвикателство и за журналистите и за самата журналистика. И отново се връщам на това, което казах преди малко за бъдещето на вестниците. Ние не знаем дали вестниците ще оцелеят, като медия. Това е и предизвикателство, но в същото време и възможност.
Хенрих Орнебринг: Има и друг начин да се разгледа това противопоставяне между сериозната журналистика и забавленията. По времето на социализма новините бяха пропаганда в този регион, но в същото време бяха и много сериозни, прекалено сериозни. Там почти не можеше да се види почти никаква шега в някой вестник или в телевизионно предаване. От тази гледна точка, не е странно, че първите вестници, които бяха създадени след прехода през 89-а година, бяха именно в този развлекателен жанр. Важното е да има един плурализъм. Да има развлекателните медии, но да има и тези качествени медии, които нужната информация, и политическа, икономическа, всякаква. С тези примери в Полша с „Газета виборча” и в Латвия, те доказват, че може да съществува такъв успешен модел за сериозни медии. Затова не съм сигурен, че тези развлекателни медии винаги ще имат по-голяма популярност, отколкото сериозните. Ако погледнете философията на BBC или на някоя от другите големи обществени оператори, тяхната идея е, че ако предоставите добро развлечение на хората, те ще Ви слушат и другите предавания и програми. Така че отношението между сериозната журналистика и развлекателните предавания не е игра с нулева сума.
Водещ: И сега остава и ние да кажем, след като открихме, че проблемите са сходни, да направим една прогноза. Може ли да направим ние, журналистите, бюджета по интересен от светските новини по време на избори?
Милена Минчева: Ами, според мен, няма нищо лошо да се чете и за бюджета и за Дженифър Лопес.
Водещ: Още повече, че тя има прекрасно чувство за хумор.
Милена Минчева: Ако бюджетът е направен от кадърни политици и е добре вързан и е представен интересно на страниците на вестниците, аз с най-голям кеф бих прочела и за бюджета и за Дженифър Лопес.
Водещ: можем ли?
Светлана Станкова: Мисля, че можем. Ако в статията, коментара, интервюто или какъвто жанр там е избран, за да бъде отразен бюджета за следващата година, има една препратка – как това би се отразило върху вашите, моите и всички останали приходи, със сигурност ще бъде…
Водещ: Ако тези новини бъдат преведени, бъде обяснено на хората как ще се, какво влияние ще имат те върху джоба им, да кажем.ъ
Светлана Станкова: Именно.
Водещ: Можем ли да направим темата за бюджета по-интересна по време на избори?
Йордан Мичев: Идеалният вариант е, аз си го представям чисто графично, снимка на Дженифър Лопес, полегнала и върху тялото й са разграфени различните части от бюджета.
Милена Минчева: Полегнала на българското черноморие.
Йордан Мичев: Полегнала на…
Водещ: Защото една авиокомпания отказва да я върне в родната й страна. Разбира се, с тази, така, полусатирична нотка приключва днешното издание на „Клубът на журналистите”. Можете да слушате тези коментари и на интернет страницата ни www.bnr.bg

Leave a Reply