СБЖ I 21.09.2010

Най-популярният вестникар и екземпляр от зората на демокрацията Трайко Иванов Георгиев – Герака, е изключително колоритна личност, добавя към интервю за blogspot.com Десислава Монева и го представя с 2 думи: 

Ученик е на художника Владимир Димитров Майстора, но е и майстор на перото. Освен това може да се нарече първият издател на свободната преса в България. Днес живее в Перник и потъва в забрава, затова реших да изровя спомените му,  смятайки, че те са една жива история от съвременна България. Дали е така?

Държиш да ти викам Герак, защо?

Защото това е духовното ми име. Всеки човек си има две имена, светско и духовно, аз открих своето преди години. “Герака” е името на моя дух, този, който крепи тялото ми вече 74 години и ми даде възможност да изживея един пъстър и уникален живот. 

Запознах се с хора, които гледаха съвременната българска история на гърбовете си, и такива, които искаха да срутят до основи родината. На едните помагам, за другите бях враг…

Дай ми пример и за едните, и за другите…..

Веднага. Първото име, което идва в съзнанието ми, е Адолф Хитлер. Знам, че сега ще ми се изсмееш, но у нас нормалните смятат за луди, казал го е Каравелов. По времето на Втората световна война гестапо по заповед на Фюрера е имало за задача да направи подпор на всички младежи в Евпора за подбор на своите наследници. 

От тях след строг подбор той искал да посочи своя наследник. Наследникът трябва да отговарял на визията на арийската раса, да не бъде евреин и да бъде докоснат от Висшата сила, тоест да има неоценими таланти. 

Явно са усетили заложбите ми и нацистите искаха да ме отвлекат. Дори дойде официално писмо да замина за Берлин. Тогава казах на царската полиция, че по-скоро съм готов да умра, но да не стана наследник на Сатаната. 

Бях млад и зелен, но срещнах човещината в един полицейски капитен, той ме спаси, казвайки, че не мога да бъда издирен.

Шокиращо. На кого си помагал тогава?

Може да прозвуча скандално но на Иво Карамански. Този човек беше светец, въпреки че доста хора го наричаха Кръстник на мафията. Обещавам да ви изпратя специален разказ за подвизите ми с него, но сега ще ви кажа само, че го познавам още когато беше беден като църковна мишка. 

На никого не съм казвал, че съм давал пари назаем. Карамански искаше да работи за държавата, да помага за величието й. Никой обаче не го разбра. Подиграха се с него и го убиха нарочно. Вярвам че той е убит умишлено, а не случайно. 

Защото всички във властта се страхуваха от него, беше коректен и уважаваше много хората които го уважаваха. Мене ме унажаваше. Не забравяйте, че аз бях един от пъвите медийни магнати в България от началото на демокрацията. Правел съм по 1 млн. лева на седмица днешни пари. Всички т. нар. мутри ме уважаваха, сега обаче живите ме забравиха.

Не търсиш ли евтина слава, Герак?

Госпожо Монева , аз те уважавам, уважавай ме и ти. Само годините ми подсказват, че не съм лъжец или украсявам историите си. На 74 съм, но се чувствам кат на 25, няма да ти разкрия тайната, щом се държиш така. (смее се). Направил съм толкова много за този свят, защото това е мисията ми, да е вродена вътре в нас, и ние сме длъжни да я уважаваме и следваме.

Но ти си се занимавал с печатна порнография? 

 (Зплашва ме леко с пръст) Пак ме обиди. Тогава правех пари. Трябваше да натрупам капитал, за да реализирам всичките си планова и да изуча децата си. Имам 5 дъщери от различни жени. 

Последната ми спътница в живота е главната редакторка на моето издателство “Трайко Герака” – госпожа Иванка Конярска. Уважавам я много и не смея да се обръщам към нея с малко име. Тя е спътницата ми в последната мисия, а тя е да разкажа историите си в книги, които ще издадем заедно. В момента преговарям с доста хора за издаването им.

В предварителния ни разговор каза, че познаваш журналиста Георги Коритаров – агент Алберт? При какви обстоятелства се запознахте?

Много искам да го погледна в очичките този. След толкова години това ми е мечтата. Преди живеех в Своге. Пак пишех ръкописи. Веднъж при мен дойдоха главният редактор на в. “Софийска правда” Пчеларов заедно с Георги Джагаров. 

За 20 000 лева от тях двамата купих един кашон с официални документи за журналисти, писатели, артисти и редактори. Кой на кого е сътрудничил. Извадки от досиетата им. Показах им ръкописите си, а Джагаров обеща да ми съдейства да издам първата си книга. И си тръгнаха. 

Три дни по-късно милиционери разбиха вратата и нахълтаха у дома. И един мъж се представи: “Аз съм агент Алберт от ДС.” Аз едва сега, като му видях снимката, разбрах, че това е Коритаров. Взеха ми паспорта, вързаха ме на двора гол и изгориха всичките ми ръкописи. 

Всичко изгориха – дрехи, храна, ръкописи. Ето затова много искам да го видя този хубавец. Изгорил ми е 48 ръкописа. Ако се срещна с него, ще му поискам само да ми заплати по 5000 лева за книга. Дължи ми 240 000 лева Коритаров. В противен случай имам свидетели и ще го съдя.

Да се върнем обаче на секс изданията ти. Казват, че си “бащата” на българската порнопреса?

Прекаляваш! Това не е вярно и ме обижда. Вестниците, които издавахме, бяха по една академия за отваряне на очите. Всеки човек да знае кое трябва да ползва, кое да не ползва. Общо съм издавал 22 вестника от 1990 до 1995 г.: 

 “Право, куме, та в очи”, “Криминална хроника”, “Секс дайджест”, “Крими дайджест”, “Поети-художници”, “БЗНС Никола Петков”, “Автогол” и еротичните “Секс на екс”, “Секс космос”, “Секс море” и други. Ако говорим за порно, днес има повече порно в пресата от колкото по мое време.

Кога започнахте да издавате вестник "Право, куме, та в очи”?

Този вестник специално е издаван много преди демокрацията, а през 1990 г. го възродихме. Издавахме го заедно с партизанина Горуня. Тогава нямаше ксерокс и ги правехме на циклостил. 

Аз и Горуня се преобличахме като пощальони и пускахме броевете безплатно в пощенските кутии. Вестникът бичуваше грешките сред партийците. Описвахме кой как е забогатял, зверствата на комунистите. Тогава имаше хиляди стопански злоупотреби, кой как краде материали, какви къщи си строят.

И какво стана с империята на Трайко Герака?

Спряхме вестниците през 1995 г. и се преориентирахме към издаването на книги. Решихме, че през 2006 г. ще подновом издателската дейност, надявайки се, че нещата с разпространителския бизнес ще се променят. 

Имам си издателска къща “Трайко Герака”. Всъщност марките са запазени, не сме продали нито една марка. През септември сме решили да възродим “Право, куме, та в очи”. 

Идеята ни е вестникът да бъде двадесет и четири страници, като всяка страница да се казва на името на някой от другите вестници. Намерил съм и таен спонсор но името му няма да кажа.

Какви тиражи въртяхте по онова време?

До 200 000. Най-тиражен беше “Криминална хроника” – 180 – 200 хиляди, “Право, куме” – 150 – 190 хиляди. Но се получаваше нещо друго. ИПК “Родина” пускаше черни тиражи. 

Някои разпространителски фирми ги разпространяваха на черно. Спомням си, веднъж бяхме отпечатали вестника в петък вечерта и го складирахме у нас. В събота се наложи да пътуваме до Плевен и видях как вестникът се продава на сергията. А аз всъщност още не го бях пуснал. Така ги хванах. 

Така се стопиха парите от вестникарската империя. От вестниците 1 лев не ми е останал. Даже ги нямам като набор всички. Освен това точно тогава измислиха и акциза за порновестниците и така, като направихме сметка, се оказа, че работим на загуба.

С какво се занимаваш от 1995 г. насам?

Имам написани около 300 криминални ръкописа. Освен това продавах картини. Давах ги по галериите. Една нормална хубава картина – масло и хубава рамка, се продава в галериите за 100, 150 лева. Аз им ги давам за по 30 – 40. 

На месеца, като дам 10 картини, и от това преживявах. При нас освен това идват да им рисуваме сватбени картини често. Публикувам си мои и чужди книги, от това също пада някой лев. Един от малкото в България съм, който публикува проза и поезия. 

А какво правеше, преди да основеш вестникарската империя? 

До 1985 г. пишех книги и понеже нямах пари, продавах ръкописите си. “Нонкината любов”, която е на Ивайло Петров, съм я писал аз. Продадох му ръкописа, “Нощем с белите коне” на Павел Вежинов също е моя, “Златният зъб”, “Господин Никой” – все аз съм ги написал. 

Ръкописите все още ги пазя. Но понеже нямам пари да ги издам, ги продавам. Носил съм ръкописи къде ли не – “Народна младеж”, издателство “Култура”, “Отечествен фронт”. 

Но тогава как се издаваше книга – първо трябва да си препоръчан от някой, после трябва да си комунист, после да си отрядник. Аз не бях никой и затова бях принуден да продавам ръкописите си. 

Нямах пари за хартия и пишех на хартиени чували от цимента. Отивам във фабриката с ножица, изрязвам чувала, изхвърлям ръбовете и пиша с химически молив през индиго. 

Бил си в Белене, как попадна там? 

Имам написана даже книжка за този случай. Караха веднъж една група затворници за Белене. Заговорихме се със съпровождащия ги милиционер, който беше от Своге. И му казах, че искам да вляза в затвора. 

Показах му картата си за сътрудник на в. “Народен страж” и той ме вписа в списъка най-отдолу с писалката. Така станах 77-ият човек. Така отидох доброволец под прикритие. Това стана през 1978 г. В затвора срещнах бащата на Христо Калчев. 

Имах пари в себе си, чрез милиционерите му купихме дрехи, обувки. Беше купонна система, но с пари всичко се купуваше. Изкарах месец и половина. После избягах в ковчега на умрял. 

Там видях с очите си видях как хората ги убиват с цепеници. Режат им ръцете, краката и главата, а труповете в чували ги пускаха по Дунава. Карантията даваха на свинете. От човешките остатъци правеха кайма и хранеха затворниците.

Дай си мнението за така наречената жълта преса.

Че аз съм нейният основател. Учел съм повечето сегашни управители на жъртите вестници. Това са свободните вестници, тези, които се издържат от тиража на  партийни централи. Уважавам ги много. Но някои от тях започнаха да се продават за пари. 

Алчността ще ги погуби. Много хора ги подценяват. За каво мислиш Слави Трифонов заведе дела срещу тях? Уплаши се, защото видя силата им. Те са способни да го унищожат, защото при тях няма скирто – покрито. До колкото знам тиражите им надминават моите., което наистина ме радва. 

http://mishenabg.blogspot.com/2010/09/blog-post_8922.html

Оригинална публикация