в. Новинар | Калин Терзийски | 22.01.2011
Ето, дойде време, струва ми се, да започна да възпитавам децата!
Звънят звънците, медни тръби бучат, вари се каша в огромни казани и целият детски лагер трябва да наскача, да нахлузи коравите си обуща и да наостри ученолюбивите си уши! Аз съм писателят чичо Калин и ще възпитавам! Защото така съм научен и така повелява традицията – когато някой стане писател, да хваща децата и да ги възпитава!
Децата ще захвърлят в стърнищата своите айподи, ще окачат на някоя трънка своите айфони, ще зарежат още неначенати своите даунлоуди и ще седнат кротко в краката ми. Ще извършат Упанишад. Което в хиндуизма означава седя с покорство близо до някого.
Както и да е. Увлякох се. Никакви деца няма да възпитам аз. Децата се възпитават в наше време не от писателите, не от родителите, не от учителите, не даже и от филмите. Даже не и от интернет. Даже не и от рекламите.
Рекламите! Да, децата не се възпитават даже и от рекламите, колкото и да не ви се вярва! Макар че знаем – сега рекламата е всичко. Рекламите имат може би възпитателно въздействие. Колкото е имал в миналото, да кажем, някой любим чичо кум, който идва при децата за празници и им носи много хубави и интересни подаръци от чужбина. Бог знае от кого се възпитават децата. Писателите сега се съобразяват с пазара, а с кого се съобразява пазарът не е ясно. Родителите също се съобразяват с пазара. Що за мисъл, ще се сепнете вие. Ами помислете: Кой в наше време праща детето си да учи нещо, което не се търси на пазара на труда. Кой учи детето си да не пазарува, а да живее въздържано и без никакви излишества? Кой? Никой.
Обезчовеченият, стоглав пазар наплаши всички хора-свине и ето, че те не могат да направят нищо, без да се съобразят с него. Той е техният Молох.
Това предисловие беше само за да кажа, че възпитанието е важно. И че ако някой иска да получи моето уважение (защото аз нищо повече не мога да дам), би трябвало, възпитавайки децата си, да не се съобразява с пазара.
И така.
Ето – сега ще оцветя рехавите си и невесели мисли с нещо от живота. Защото едно сутрешно писание, каквото сътворявам сега, не би трябвало да е прекалено умозрително. Както някой хитър и лукав готвач грък подправя богато със зехтин и люти подправки безвкусните треволяци в една бедна салата, така и аз богато ще подправя своето писание с един пример.
Искам да направя едно сравнение между себе си и Карбовски. Журналистът Карбовски. Мой приятел и наистина успешен човек. От него ще се разбере как двама човека, иначе живели близки по съдържание животи, се различават изключително много. И това се дължи само на възпитанието. На пазарното възпитание и на непазарното възпитание.
С Карбовски започнахме да пишем горе-долу по едно и също време. Той започна първи да пише журналистически неща и скечове, аз, като че ли по-рано, започнах да пиша разкази. Но ето какво стана. Карбовски без капка страх и свян събра двайсетина свои стихотворения – някои от които – детински – други – хубави и вълнуващи – и ги издаде в книга, наречена "Дефлорация". Аз видях, бях от първите, които видяха тази книжка, и й се възхитих. Дефлорация в това време беше рядко срещана дума. За тези, които още не я знаят, тя означава отнемане на девствеността. Тогава аз се възхитих от две неща. Първо – от това, че Карбовски се осмелява да нарече книгата си с такова войнствено-еротично име, което беше, в началото на деветдесетте, нещо като лек, но рязък шамар по тлъстите бузи на все още властващите партийни поети. Второ – възхитих се и от това, че Карбовски знае какъв дългосрочен и силен ефект ще има това заглавие върху бъдещите му читатели. Върху бъдещите потребители на неговата литература. Той имаше пазарно мислене! Да. Аз го виждах и изпитвах лека завист. Смесена с пренебрежение. Аз все още бях роб на идеята, че пазарът е мръсно и недостойно нещо.
Карбовски подготвяше своята марка! Той започна да пише все по-брутални неща, описанията на полови органи, наркотици, сексуални девиации и телесни течности валяха. Пазарът на деветдесетте гълташе това като топъл хляб. Аз точно тогава започнах да пиша весели и закачливи, твърде абстрактни текстове за хумористични вестници и списания. Бях си поставил за цел в нито едно от писанията си да не използвам "мръсна" дума. Макар че като лекар съвсем ясно разбирах, че лицемерното очистване на езика е жалка работа. Просто аз се съобразявах. Аз, по дяволите, се съобразявах с пазарните изисквания. Като някакво момченце. Аз не исках да нагрубя слуха на нежните, застарели, изсъхнали като стари цветя учителки по литература. Да не обидя с вулгарността си своите кротки и възпитани родители. Своите потресаващо некомерсиално възпитани родители. Аз нямаше как да им обясня, че с моето кротко и скромно съобразяване аз единствено ще им засвидетелствам покорството си, но няма да спечеля нищо друго. В това време Карбовски сееше смут и кърви. Сперма и черва се влачеха от писанията му, от репортажите му вееха цели виелици от кокаин, от блестящите му материали за "Егоист" падаха изнасилени трупове на травестити. Аз продължавах да пиша умозрителни и многозначителни неща. Разчитах на деликатната интелигентност и финото чувство за хумор на читателите си.
Родителите ми, читателите ми и всички около мен се отнасяха към писанията ми с мило снизхождение. Казваха ми често, че съм талантлив. Казваха го така, както се казва на дете, че пее хубаво. С усмивка от лека досада. Някои възрастни дами дори ме пощипваха ласкаво по бузите. Аз се възмущавах от това, но не си позволявах да започна да пиша грубо, жестоко и кърваво. Още по-малко – за секс. Всъщност аз въобще не исках да започна да пиша комерсиално. Мразех самата дума комерсиално. Ужасявах се от идеята, че нещо (в изкуството имам предвид) може да се прави нарочно, специално, безогледно и само – за пари. И докато аз се усуквах в моралните си кълчища, Карбовски спеше с най-красивите жени, печелеше сериозни пари, предизвикваше омраза и възторг. А когато влезеше някъде, тези, които ме бяха потупвали по бузите, ставаха прави. От страхопочитание към човека, който не се съобразява с нищо. Освен с верния си нюх. Аз бях възпитан в некомерсиален дух. Той – в комерсиален. Но там е работата, че аз дори не знам дали той не се беше Самовъзпитал в тоя дух. Струваше ми се непосилно и велико.
Веднъж наблюдавах случаен разговор между Карбовски и майка му. Докато ги гледах, правех неволни и тъжни аналогии със себе си и своята майка. И двамата с Карбовски бяхме писатели, и на двамата ни майките бяха типични институтски жени. Дошли от село и смесили селския морал на народните учители с институтския морал на народните вафли. Карбовски наскоро беше публикувал някакъв много препълнен с брутален секс материал. Но беше взел и много добри пари за него. Точно даваше пари на майка си за някакви покупки. Майка му приемаше парите делово. Но някъде дълбоко в погледа и дълбоко в движенията й се прокрадваше леко негодувание. Негодуванието на селския морал срещу бруталния, комерсиален секс. Но всичко това беше така добре покрито от деловитата боя на Необходимостта и Смисъла на парите, че само аз го забелязвах. Гледах как двамата си говорят, все едно Карбовски беше спечелил парите с неврохирургична операция. Парите наистина не миришат. Казах си аз. И отидох да ме потупат още малко по бузите заради моите интелигентни писания. За тях не ми даваха много много пари.
Ние двамата бяхме продукти на две полярно различни школи във възпитанието. А то, както казах… е много важно. Но сега вече не съм сигурен в думите си.
Стр. 28
