в. Банкер | 31.03.2012

Медийният закон в сегашния му вид (от 1998 г.) се превърна в старо индианско одеяло – под 27-те му кръпки вече не личи закърпеното. Всички промени го лишиха от основната цел. Така преди години шефът на Съвета за електронни медии доц. Георги Лозанов оприличи Закона за радиото и телевизията. Метафората, на която управляващите в началото се подхилкваха, се роди на поредната дискусия за нов медиен норматив. Оттогава "индианското одеяло" преживя още поне две зими, сдоби се с още неопределено количество дупки и толкова изтнъня на някои места, че можеш да прочетеш утрешния вестник под него. Очакваната технологична трансформация – цифровизацията, също не търпи развитие и буксува. На медиите обаче като че ли им харесва да стоят на течение – не се интересуват от обещаното. Вече никой не говори за срокове, нито за изпълнение. Независимо че цялата гилдия се обедини и заяви на висок глас, че има нужда, при това спешна, от ново медийно законодателство. Какво стана? Защо законопроектът потъна в някое министерско чекмедже, а вместо него се прокарват опити за нов, различен законопроект, който да регламентира съдържанието, но не само на електронните, а и на печатните медии?
Веднага щом дойде на власт, правителството на ГЕРБ обеща, че ще направи

нов норматив за медиите

В бързината дори се пообърка , като заяви, че в неговите параметри ще влезе и БТА. След това се поправи и прие отделен документ за държавната информационна агенция. В началото основната дискусия, породена от неясните намерения на властта, се въртеше около сливането на БНТ и БНР. Премиерът Бойко Борисов даде тон за песен, а след това в продължение на месеци хористите се упражняваха по темата. За да стане намерението действителност, трябваше да се пренапише законът. Но след това дойде ново упражнение – да се зареже старият и да се пише нов. Подлъганата гилдия се втурна на юруш да прави дискусии какво да пише в него. По заповед на премиер-министъра се събра работна група, оглавявана от доц. Георги Лозанов, която да изработи документа. В нея влизаха още юристът Радомир Чолаков, телевизионерът Хачо Бояджиев, продуцентът Нико Тупарев и още една дузина близки до управляващите чиновници. Борисов им даде срок да са готови до края на октомври 2010-а. Само че, както повеляват традициите, този път оправдателно, заради забавянето на цифровизацията срокът претъпя няколко актуализации. За да бъде тотално забравен.
Работната група е разпусната преди повече от година, като преди това е дала своето предложение в Министерския съвет. Но

тази новина не намери място

за отразяване в медиите по предполагаеми причини. Телевизиите и радиата, а и пресата демонстрираха упорита глухота, когато останаха за пореден път да се топлят с опърпаното индианско одеяло. А новият закон трябваше да регламентира жизненоважни елементи от живота на съвременните медии като продуктовото позициониране например или пък прозрачността на капиталите, вливани в средствата за масово осведомяване. Още при обсъждането представители на големи медийни компании се обявиха против специалните текстове, които ограничават възможността за концентрация на медийната собственост (ако например имаш няколко вестника, можеш ли да притежаваш и телевизия). Разгоряха се спорове и за регулацията и саморегулацията, за начините на финансиране на държавните медии, за това дали членовете на СЕМ да се избират с квалифицирано мнозинство от парламента, дали новините с обществена значимост е необходимо да се отразяват коректно с имената на фирми и компании и т.н.
Всичко това вече е минало. От няколко години да се говори и пише сериозно и аналитично за българската журналистика е

проява на ексцентричност

разчитана дори и като лош вкус, който единици могат си позволяват. Отдавна, с малки изключения, да се пише по страниците на вестниците за медии означава да се представя какво са давали предната вечер по телевизията. Или как са облечени героите от сериалите. На медийни експерти се дава право на изява само ако стане нещо изключително. А такива събития вече няма, защото важното се премълчава – за него се шушука само "оф дъ рекорд". Някои медийни мозъци така са свикнали с прокъсаното индианско одеяло, че на тях изобщо не им правят впечатление гилдийните проблеми, нито минусовите температури от липсата на адекватно медийно законодателство. Управляващите се чувстват комфортно в тази обстановка, а явно и на днешните български медии им е комфортно така. Иначе щяха да протестират, да дискутират, да се бунтуват, да изразяват несъгласие, недоволство…
На властта откровено не й е до медиен закон и такъв едва ли ще има до края на мандата на кабинета "Борисов". При все това преди дни се подхвърли нова идея. Това стана на поредната дискусия за бъдещето на медийното законодателство у нас, организирана този път от фондация "Конрад Аденауер". На нея шефът на СЕМ доц. Георги Лозанов изстреля, че на гилдията й е необходим общ закон, който да обхваща всички видове средства за информация, включително и печата и онлайн изданията. "Днес ми се струва, че пазарът не се доказва като достатъчна гаранция за защита на ценностите, включително и на свободата на словото, особено на информацията. Пазарът се интересува повече от стоката, а трябват допълнителни механизми, които да гарантират правото на информация", заяви Лозанов. Според него е необходимо

да се мисли за някаква регулация

която да обхваща цялото медийно пространство и да е изключително облекчена, по-скоро близка до саморегулацията. "Ако говорим за общ закон за медиите, то той трябва да е с участието и организацията на държавата – подчертава доцентът – но съществената работа да се върши върху основата на саморегулацията ."
Очаквано представители на някои печатни издания не бяха очаровани от идеята за общ закон, опасявайки се, че той би ограничил свободата на словото. По-добрият вариант за тях е вестниците да продължат да се регулират на базата на приетите етични стандарти. Още повече че намесата на какъвто и да било регулаторен орган ще е своего рода цензура и с нищо няма да подобри качеството на българската журналистика.
"В момента не става въпрос за закон за печата, не се възпроизвежда онзи разговор отпреди 10 години. Става въпрос за закон за медийното съдържание – то вече трудно може да се раздели на отделни видове медии. Такава е практиката в европейските страни, в които медиите се конвергират", коментира за "БАНКЕРЪ" медийният експерт, доктор по европейско право проф. Нели Огнянова. Преподавателката в СУ "Св. Климент Охридски" смята, че това е логично, след като вестниците вече са все повече и в блогосферата, радиата и в ефира, и онлайн. Нормално е, когато медиите се развиват, да се развива и законодателството. "Въпросът е колко от стандартите да бъдат в закон, колко от тях да са обект на саморегулацията", допълни Огнянова. Но със сигурност според нея ще има движение в двете посоки – например за предпазването на децата, на потребителите, на търговското право. Регулацията на политическата реклама например по-скоро трябва да е регламентирана в медиен закон, защото става дума за съдържание, а не за продажба на рекламно време. Причината – изтъкна Нели Огнянова – е, че много трудно вече се прави разграничаване между политически пиар и

политическа журналистика

Тя напомни и какво показва европейският опит по отношение на телевизията – Европейският съюз разшири директивата "Телевизия без граници", като включи онлайн медийни услуги, които не са телевизия. По същия начин би могло да се подходи и към печатните медии.
"Вече е много късно за подобна инициатива при този бум на медиите в интернет", твърди обаче издателят Мартин Захариев. Няма спор, че има необходимост от нов медиен закон, както и че той трябва да е модерен и адекватен на нуждите на медиите и на техните потребители. Само че повечето от медийните анализатори у нас са категорични, че няма политическа воля за неговото създаване. Не само защото сегашните управляващи са се поучили от грешките на предшествениците си и са осъзнали, че който се захване с медиите, бързо пада от върха.

На днешния кабинет не му е интересно

да се занимава с този казус, създал си е удобна медийна среда и няма нужда да си причинява неприятности. Във всички случаи наличието на ново медийно законодателство ще наруши хармонията между собствениците на медии и политическата върхушка, тъй като все ще има засегнати. "Браншът" пък е загубил рефлекса към собствените си нужди. Затова най-вероятно индианското одеяло ще продължи да се протърква, а медиите да се правят, че големите му дупки им изнасят. През това време политици, експерти, неправителствени организации и журналисти ще отбиват номера, като продължат дискусиите, кръглите маси и т.нар. обществени обсъждания. Все начинания, от които в България няма никаква реална полза. Освен ако не се появи нареждане от по-високо.

Стр. 35 

в. Сега | Елена Кодинова | 31.03.2012

Приетата през 2010 година регулация на медиите в Унгария ни дава възможност да надникнем в това, което ни предлага Георги Лозанов 

При откриването на Шестата световната среща на българските медии през май 2010 година във Виена премиерът Бойко Борисов направи запомнящо се изказване – че работна група готви Закон за печата. Всички подскочиха и се зачудиха: дали министър-председателят направи една от онези негови очарователни в невежеството си грешки (O, sancta simplicitas!), или опипа почвата за нещо, което в най-новата история на страната се смята за абсолютно табу? Но веднага след това гафът бе замазан от правителствената пресслужба, която поясни, че не бил Закон за печата, а поправки в Закона за задължителното депозиране на печатни и други произведения. И наистина, в края на 2010-а тези поправки бяха прокарани. Става въпрос за добавяне на изискване издателите, които депозират печатни издания в Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", да вписват задължително собственика на капитала и неговото седалище. Това трябваше да доведе до повече прозрачност по въпроса кой притежава вестниците и списанията и какви интереси прокарва чрез тях. Но не доведе. И нямаше никакви последствия.
През 2002 година още по-дръзко сондиране на настроенията
по въпроса опита и тогавашният зам.-председател на ДПС и зам.-шеф на парламентарната медийна комисия Емел Етем. "Може би е време да помислим за закон за печата и ред други нормативни актове, които да внесат правила в изграждането на гражданското общество", заяви тя ей така, между другото, на среща в Русе. Последваха бурни реакции и само ден по-късно уточни, че подобно нещо не стои на дневен ред. Още по-отдавна, през 90-те години на ХХ век, подобно предложение направи и Стоян Райчевски, председател на тогавашната медийна комисия в НС.
И само преди дни шефът на СЕМ Георги Лозанов заговори отново за почти забравената идея на семинар, организиран от неправителствени организации. Допусна да няма отделен нормативен документ, а Законът за радио и телевизия да прерасне в закон за всички медии, независимо от носителя им. Този път обаче, за разлика от предишните, мълчанието е пълно, няма никакво възмущение. Тук-там някой самотен глас.
Разговорите за Закон за печата звучат доста зловещо на фона на последните събития в някои посткомунистически държави. Най-опасни по признанието на всички в ЕС са процесите, които текат в Унгария. Там през 2010 година управляващата партия ФИДЕС успя да направи доста законови промени, определени от европейската общност като застрашаващи демокрацията. Част от тях бяха и в регулацията на медиите.
Какво на практика означава един закон за печата – можем да разберем по случващото се в Унгария, описано в доклад на унгарския писател и журналист Миклош Харасти, който в момента преподава медийно право в университета "Къламбия" в Ню Йорк, а до 2010 отговаря за свободата на словото в ОССЕ. На първо място беше променен член 61-ви от Конституцията, с което се премахна задължението на държавата да "не допуска информационни монополи". На негово място бе добавен текст, който казва, че "гражданите имат право на правилна и адекватна информация за публичния живот." Според Харасти тази замяна звучи "зловещо", защото предполага, че има "правилна" информация. Тя унищожава и възможността за плурализъм, чието опазване преди това бе вменено на държавата.
Със специален закон, приет през ноември 2010 г.,

се създаде регулатор, подчинен изцяло на изпълнителната власт

Неговото влияние се простира освен върху електронните медии и върху печата, който до този момент подлежеше на санкция само от съдебната система. Директорката Анна-Мария Салай е назначена от премиера, а тя от своя страна еднолично назначава своите подчинени. Така на практика се създава едно безпрецедентно Министерство на информацията, каквото засега има само в Беларус. То трябва да следи колко "правилни" са новините и има право да поиска промяна в текстове, репортажи, снимки. Може и да налага наказания, които не подлежат на обжалване в съда по същество, а само процедурно. Въвежда се задължителен лицензионен режим за всички оператори (включително печатни и интернет издания). Регулаторът получава право да блокира без обяснения сайтове. Може да иска информация от всякакви издания по всяко време, включително и такива, касаещи търговска тайна. Журналистите губят правото да не издават източниците си.
В Полша в момента също се обсъжда евентуален нов Закон за печата и задължаването на журналистите да посочват източниците си. Предложението е подложено на ожесточени критики. На този фон изпуснати реплики за подобна регулация от нас звучат опасно. А още по-опасно е мълчанието по въпроса.
На проведения миналата седмица семинар на фондациите "Медийна демокрация" и "Конрад Аденауер", където бе лансирана идеята, специално бе доведен и професорът по медийно право Йоханес Веберлин от Франкфурт, който е и председател на германската Асоциация на издателствата. Той трябваше да ни успокои, че Закон за печата не е мракобесен проект, защото всяка провинция в страната му си има такъв. Вярно е, но това са по-скоро правила за институциите, даващи информация на журналистите, макар да се наричат "регионални закони за печата". В тях например има разпоредби, че властите са длъжни да осведомяват всички медии по едно и също и време, а не само избрани от тях. Никъде няма изисквания за съдържание, нито разпореждания за създаване на органи, които да следят медиите.

Пък и Германия не се оказва много добър пример за медийно законодателство.

Нейният Наказателен кодекс предвижда до 5 години затвор за клевета и обида. България е много по-напред, защото ефективната присъда по това обвинение бе премахната през 1999 година под натиска на журналистическата колегия. Европейският съюз и досега ни призова изобщо да извадим клеветата и обидата от Наказателния кодекс. В момента се предвижда глоба до 15 хил. лв., но присъждането й се отразява върху свидетелството за съдимост.
Оправданието: "Защо да няма закон за печата, щом има за радиото и телевизията?" – е абсолютно несъстоятелно и безвъзвратно остаряло. Особено през ХХI век, когато започва сливане на всички формати върху интернет платформи. Човечеството още помни каква паника могат да създават електронните медии, след като през 1938 година една радиодраматизация на "Войната на световете" успя да подплаши цяла Америка, че я нападат марсианци. Затова държавите са решили да сложат някакви правила за информациите, които пристигат по въздуха напълно безплатно, едновременно до всички потребители и веднага след публикуването им. Електронните медии са важни и във време на бедствия, защото понякога се оказват единственият начин за предаване на животоспасяваща информация. А някои от тях са и публични, с изцяло държавна собственост и издръжка. Така че тук регулацията е все още обяснима.
Но пресата е частна, тя е най-важният компонент на традиционния плурализъм на мнения, макар бързо тази й роля да се отнема от интернет. Опит за регулация върху него и световната мрежа е категорично опит за разрушаване на този плурализъм. А за медии, които не се държат професионално – има конституция, Наказателен кодекс, търговски закон, данъчни и куп още нормативни актове, които дават възможност за санкции.

Закон за печата означава и още нещо – орган, който да следи спазването му.

В най-лошия случай – ново Министерство на истината като в Унгария. В най-добрия – нов Съвет за печатни медии. Той ще дава вид, че се състои от хора, защитаващи гражданския интерес, но пак ще отразява политическия паритет в страната и ще действа в интерес на управляващите, както винаги е било от създаването на СЕМ.
Аргументът, че Закон за печата ще пази интереса на журналистите, също е несъстоятелен, защото не сме видели как Законът за радио и телевизия пази репортерите в електронните медии. А възможността да се създаде повече прозрачност за собствеността на вестниците и списанията може да се постигне през други закони. И сега не е трудно да провериш кой е издателят, но след като се разходиш през целия Търговски регистър на свързани фирми, които се притежават една друга, обикновено стигаш до безименна офшорка в Кипър или на Сейшелските острови и спираш дотам.
Нямаме нужда от Закон за печата, а от задействане на наличните, ако искаме плурализъм и прозрачност в общественото пространство.

Стр. 7, 8

 

goodmusicwalker.wordpress.com I 24.02.2012

Петък е! Значи e време за малко хубава музика с моя петъчен музикален автопортрет на готини и интересни хора.

На ред е един от малкото доктори, които познавам. Но не по медицина, а по връзки с обществеността. Или с други думи: PR (чете се пи ар, хората, които се занимават с това, казват, че било заради двете основни дейности, които извършват: ПИе и АРчи)

Представям на вашето внимание д-р Александър Христов, председател на Българското дружество за връзки с обществеността, който тотално опроверга гадния мит, че пи-арите у нас са люти фенове на чалгата.

Всъщност, да ви кажа честно, от тези PR хора, които аз познавам (а те не са никак малко), май само двама харесват чалга… И двамата не струват като PR практици. Така че митът е разбит и ето фактите: за да си добър PR, трябва да слушаш добра музика, защото тя изгражда добри ценности, които са много важни за добрата комуникация. Точка!

А сега сериозно – това с “д-р” навсякъде пред името на Сашо е абсолютна закачка с неговата светла личност. Всъщност той е едно от най-усмихнатите и easy-going същества, които познавам. А също така е и един от хората, които най-добре в България знаят каква е цената на изграждането на публичен образ, особено когато стане въпрос за банки и финансови институции.

Изобщо – готин персонаж, в чиято музикална физиономия си струва да надзърнете.

Представям ви

Александър Христов
Иска ми се музиката да има повече място в моя живот. И съм категоричен, че тя не само доставя удоволствие, а е и ключов елемент в общуването между хората.

Ето моите фаворити:

едно

Любимата ми група е The Doors, а една от любимите ми техни песни е Alabama Song (Whisky Bar). Причината: ритмична, увличаща, позитивна, съдържа в себе си емоцията един познат на всички начин на живот.

две

Една не по-малко любима песен, особено интензивно я слушах преди години – Smells Like Teen Spirit на Nirvana. Сега разбирам, че заглавието й по фантастичен начин символизира точно този период от живота ми.

три

Great Balls of Fire – колкото и да бях продължил да свиря на пиано, едва ли щях са успея да го правя като Jerry Lee Lewis. Със сигурност четирите години, в които се учих, бяха крайно недостатъчни за тази цел, но изключително полезни за отношението ми към музиката въобще.

четири

Вероятно най-любопитната и точна музикална експресия на ПР професията (с каквото се занимавам в момента) е We Made You на Eminem. Телефонът ми звъни с тази песен

пет

Тъй като руската музика е съставлява сериозна част от моя музикален живот, няма как да не включа едно парче на този език. И тъй като няма как да включа две, само ще спомена другия си фаворит – „Позови меня тихо по имени” на Любэ. От Мишо: Абе има как, нали ние си го правим за кеф – ето видеото към Любэ:

А за мен Висоцки е този, който успява чрез музиката си да изрази всичко това, което не може да бъде комуникирано по друг начин. И, казано по-актуално, да отправи ясни послания. Блестящ пример за това е „Белое безмолвие”, а един цитат от нея е симптоматичен: „наградой за ночи отчаяния будет вечный полярный день”
—

Очаквайте следващия петък музикалния автопортрет на един изключително интересен български музикант, който живее и работи в чужбина и как разбрахме, че сме си взаимни фенове…

Оригинална публикация

 

От 20.30 до 21.30 на 31 март магазини Рода ще изключат част от електрическото осветление в търговските си обекти, за да изразят своята подкрепа в опазването на околната среда

Райфайзен Банк Интернешънъл АГ (РБИ) отчита печалба преди данъчно облагане от 1,373 млн. евро за финансовата 2011 г., което представлява ръст от около 7% на годишна база.

Инвестиране в знание, развитие на човешкия капитал, засилване социалното включване на хора с увреждания чрез обучение по ключови компетенции и осигуряване на адаптирани работни места, постигане на конкурентоспособност.

„Доверието в публичните дружества за "съживяване" на българската борса“ е темата на дискусия, която Клуб Investor.bg организира на 9 април 2012 г. (понеделник) от 18:30 часа в хотел „Хилтън“, София.

3 април 2012 г. (вторник), 11:00 ч., София Гранд Хотел София, зала „Сердика“, ул. „Гурко“ №1

Събитието е организирано от медицински колеж „Йорданка Филаретова” към Медицински университет-София.

Business Woman Magazine подкрепи инициативата на Българския Сити Клуб и посолството ни в Лондон за поставяне на българска чешма в един от най-обичаните кралски паркове Кенсингтън Гардънс. Събитието ще е под патронажа на Н.В. княз Кирил Преславски и г-н Димитър Бербатов, които лично ще участват в церемонията. Повече за инициативата, посветена на Олимпиадата "Лондон 2012" и за това как да се включите, ще прочетете в новия брой на BWM.