БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 23.10.2010

Водещ: Затвор за журналисти, подбуждащи към дискриминация предлага правителството. Министрите приеха поправки в НК, които предвиждат решетки до 4 години, глоба между 5 и 10 хил. лв. и обществено порицание за този, който чрез средствата за масова информация или електронни информационни системи подбужда към дискриминация, насилие, омраза, основани на раса и народност, етническа принадлежност или всякакви други признаци. Ето това научихме на 20 октомври, когато стана ясно, че продължаваме да търсим дъното на класацията по свобода на словото на „Репортери без граници”. Кое е новото дъно? 70-о място, последни в Европа, но тази година в компанията на Гърция. По този повод на следващия ден Валентина Петкова от в. „Труд” предложи иронично да се криминализира професията журналист, защото е непредвидима. Не знам дали въобще някой си задава въпроса дали трябва за журналистите да има теми табу, облечени в законова форма. Това всъщност е един от критериите за липса на свобода на словото, натиск от страна на властта чрез законови или икономически заплахи. Ден по-късно пред радио „Дойче веле „ експерт от „Репортери без граници” каза: „Единствените, които инвестират в българските медии изглежда са хора, които имат някакви връзки с организираната престъпност или са вързани по някакъв начин със сивата икономика”. Проблемът със свободата на медиите остава. Това е мнението на Оливие Басил, ръководител на белгийския клон на „Репортери без граници”, по повод свободата на словото в България. Експертът твърди още, че в България сивата икономика и мафията набират все повече сили. И продължава: „Натискът, който се оказва върху разследващите журналисти, занимаващи се с теми като наркотрафик, контрабанда на цигари или лекарства, а дори и с публични дела е твърде голям. И това поражда много въпроси, защото България е членка на ЕС, тя не е страна от третия свят.” Положението в България не ни изненадва с нищо, още в миналогодишната класация страната заемаше последното място сред членките на ЕС, а днес тя си дели последна позиция с Гърция. Сравнявайки резултатите от докладите на „Репортери без граници” от последните 3 години забелязваме, че България се представя все по-лошо. От 58-о място през 2008 г. до 70-о през тези. Друг сериозен проблем за медиите в България според Оливие Басил е фактът, че твърде много журналисти работят без договор. Те могат да бъдат уволнени лесно и върху тях може да бъде упражняван натиск. Влиянието на рекламодателите в България също поражда притеснение, казва Басил. Според него нарастващата им сила става причина за налагане на автоцензура у журналистите. На въпроса как ситуацията би могла да се подобри, експертът отговаря: „Бих искал да имам готов отговор на този въпрос, първо, трябва да кажа, че ние сме длъжни да подкрепим българските журналисти. Ако ЕС иска да подпомогне България, трябва да се фокусира върху правителството и да каже: Добре, благодарим за реформите, но нека да видим как се справя с правосъдието, да видим каква е връзката между законите и реалността. България има нужда от подкрепа. При това става въпрос за проблеми, които не са запазена марка само на България. Организираната престъпност е факт и в Албания, и в Румъния, така че който каже, че това е чисто български проблем, не е прав. Това е проблем на цяла Европа, защото през България и останалите проблемни страни организираната престъпност може да навлезе в целия ЕС.” Ето, лошите новини за липсващата свобода на словото са за цяла Европа. ЕС продължава да слиза надолу в световната класация за свобода на медиите на медийната организация „Репортери без граници”. „Повече от всякога се установява, че икономическото развитие, реформите на институциите и спазването на основните права не вървят непременно заедно.” Това пък е коментарът на генералният секретар на „Репортери без граници” Жан Франсоа Жулия в коментар за тазгодишната девета по ред класация. Трябва да приветстваме двигателите на свободата на пресата Финландия, Исландия, Норвегия, Холандия, Швеция и Швейцария и да се отдаде почит към решимостта на правозащитните активисти, журналисти, блогъри, които по цял свят храбро защитават правото на критикуване. От 27-те страни на ЕС 13 са в челните 10 места на класацията. За другите вече казахме. Организацията „Репортери без граници” публикува неотдавна и актуализиран списък на 40 „хищници”, посегнали на свободата на печата. Сред тях има и политически, и религиозни ръководители, както и терористични организации, които системно вземат на прицел работата на журналистите. Влиятелни, опасни и жестоки те стоят над закона, подчертава неправителствената организация. Сред тях са президентите на Китай, Иран, Русия, Куба, Руанда и Тунис. Както и колумбийската организация ФАРК, баската ЕТА, Израелската армия или палестинските въоръжени групировки. Как да бъдем по-свободни да информираме хората – това ще дискутираме днес в „Клубът на журналистите” с колегите Теодора Енчева от Би Ти Ви, Валентина Петкова от в. „Труд”, Станимир Въгленов от „24 часа” и Христо Христов от „Дневник”.
Едно от най-честите пожелания към медиите е да зачитат дневния ред на хората. Как изглеждаше този дневен ред в отиващата си седмица? Добър ден на Теодора Енчева от Би Ти Ви. Сана дума вече за незавидното място, което заемаме за поредна година в класацията на „Репортери без граници”, за свободата на словото. Колко от темите на седмицата можеха и да не влязат, ако се съобразявахме с натиска по отношение на законодателството, пък и другият?
Теодора Енчева: За щастие, този натиск все още не съществува.
Водещ: В смисъл той съществува, но някак не му обръщаме внимание.
Теодора Енчева: Именно да. Ами свободата на словото е единственият смисъл на обществените професии, включително и на журналистиката. Така че ние под каквато и да е форма, ако се откажем от тази категория, от тази ценност на демокрацията, губим всички. Така че не ми се ще изобщо да изчислявам кои теми биха могли да не присъстват в нашите месии.
Водещ: Но пък ако бяха приети предложените от кабинета промени в НК, как щяхме да информираме за един от сюжетите по линия на Яне Янев тази седмица?
Теодора Енчева: Ами вероятно нямаше да можем да го направим от страх, че ще влезем в затвора. А някак си това е недопустимо. Журналистиката е не просто професия, тя е призвание. И ако някой, който се занимава с журналистика не го знае или се заблуждава, че това не е така, той просто не е на мястото си. А пък тези, които искат да ни заблудят, че журналистиката е професия, а не призвание, те също се заблуждават.
Водещ: В крайна сметка има т текст в Конституцията, че хората имат право да бъдат информирани. Слава бог, той някак си успя да оцелее в годините. Никой или не се сети за него, или не посмя да го пипне.
Теодора Енчева: Така е, но просто не може само текстът в Конституцията, основния закон у нас, да ни дава вяра в наистина професионалните стандарти, които са валидни за цял свят. Те не са само за нашите български колеги, те не са само за съседните колеги, за съседната ни Румъния, или Сърбия, или Турция, или Гърция, с която ние заедно в тази класация сме в компания. Говори свободно този, който свободно мисли. Това наистина понякога е доста трудно и тежко. Но така, свободното слово допуска около себе си само онази власт, която има куража да опита да надживее своята временност, своята преходност. И това би било винаги оценено като едно високо достойнство на властта. Тя просто трябва да го осъзнае.
Водещ: Всъщност задавайки неудобни въпроси, ние помагаме на властта, някак това е азбучна истина.
Теодора Енчева: Да, така е. За жалост, и нас все по често се плаща не за свободното изразяване, а за удобното пресъздаване. Споменахте Яне Янев и неговите последни публични изяви. Той ги беше прекратил в тази си честота. Аз присъствах на тази пресконференция, отразих я после. Трябваше поне два пъти в репортажа, който излъчихме в Би Ти Ви Новините да спомена, че няма нито едно доказателство за неговите твърдения. И ако бях пропуснала да спомена това, щях да вкарам в заблуждение зрителите. Но имаше един друг сюжет. Освен неговите твърдения за това как управляващата партия се финансира от черна каса, и се е финансирала, имаше друг сюжет около него, който също тъй беше лишен от доказателства. Дори твърденията в случая на този бивш партиен работник за сексуален тормоз над него от страна на Яне Янев, все още са само едни изявления. Той е дал едни показания и е изпратил няколко писма. Този човек след това се скри. Аз вчера направих всичко възможно да открия неговия телефонен номер, да намеря някаква връзка с него, с хора от партията, в която той е членувал, в РЗС имам предвид, за да може по някакъв начин да се уплътни разказът му, да има някаква яснота е ли е той достоверен или не. Но ето, този човек се скри, Яне Янев отказа да коментира в детайли. Така че ние винаги трябва да сме много, много внимателни, без значение за какво твърдение става дума от страна на политици или от страна на експерти, икономисти или всякаква друга форма на съждение, което поднасяме ние на нашите зрители, слушатели или читатели. Има определени професионални стандарти, които трябва винаги да ни дават възможност да бъдем критични към всичко, което чуваме и виждаме.
Водещ: Защо така често се случва журналистите, които информират, да бъдат набеждавани в това, че са сценаристи на подобни сюжети?
Теодора Енчева: Защото е удобно. Защото е много удобно. Защото постоянно се забравя, че журналистиката е тази, която отразява действителността.
Водещ: И случващото се в крайна сметка.
Теодора Енчева: Тя не я създава. Тя може да формира общественото мнение за действителността, но тя не може да бъде по-различна от всички други обществени сфери, тя е напълно едностилна с упадъка на нацията, да кажем.
Водещ: В крайна сметка тези неща наистина се случват. Все едно да излязат журналистите виновни за авиационните сюжети, които поднесе НАП. В крайна сметка ние не бяхме сценаристи на този сюжет, но го отразихме, защото той беше реалност, факт.
Теодора Енчева: Да, точно така. Просто трябва да отказваме ние от колегията на българските журналисти да носим вина за нечии чужди действия. Ние не се вместваме в подобни категории. Аз мога да чувствам вина като професионалист, като човек, който се занимава с журналистика, ако аз в моята работа съм нарушила професионалните стандарти, ако аз съм сбъркала, ако аз съм преувеличила, ако аз съм подценила, защото крайностите, нали, винаги могат да бъдат проявени в една или в друга посока.

Наистина ли е непредвидима професията журналист? Това предложи в коментар през седмицата Валентина Петкова от в. „Труд”. Поводът – предложенията, приети от кабинета за промени в НК, предвиждащи затвор и глоби за журналисти, подбуждащи към дискриминация. Добър ден на Валентина Петкова от в. „Труд”. Как хората щяха да научат, да кажем, само за един от сюжетите през седмицата, случая с гей скандала по повод Яне Янев, ако тези норми законодателни бяха факт?
Валентина Петкова: Ами не знам точно по какъв начин щяха да научат, вероятно много предпазливо, завоалирано, казано не директно, с много заобикалки. А може би някъде щеше да проработи и автоцензурата, имайки предвид новите поправки в НК, които наистина ограничават правата на журналистите и правят много субективна оценката за това кое е законно и кое не Еврозоната законно. Изобщо това посегателство върху езика, върху думичките, с които ние работим всъщност е много страшно и много неприятно. Явно, че от нас се иска да произвеждаме само добри новини, особено по отношение на управляващите, които в крайна сметка наложиха тази поправка. Те искат да чуват за себе си само хубави неща.
Водещ: Всъщност наистина ли е непредвидима нашата професия за всички политици, които са на власт? Защото аз не мисля, че такива рестрикции се опитват да въвеждат само тези, които в момента са на власт, това е една трайна тенденция.
Валентина Петкова: О, разбира се. Всички управляващи, когато всъщност вземат властта, стават много чувствителни към писанията, общо взето към позицията на журналисти, към отношението към тях, и те наистина се страхуват от нас. И тази поправка е продиктувана точно от този страх. Те по този начин искат абсолютно да са сигурни, че няма да им сервираме неприятни изненади, неприятни новини и няма да ги изненадваме с нещата, които те самите произвеждат. В края на краищата ние отразяваме това, което те правят.
Водещ: От друга страна обаче, те обикновено успяват да си ги сервират сами тези изненади. Една така естествена метафора беше, че в деня, в който министрите приеха тези промени в НК, беше публикувана и класацията за свободата на словото на „Репортери без граници”. Това наистина е естествена метафора. 70-о място, в компанията на Гърция, ако това въобще е някакво, как да кажа, утешение, защото миналата година бяхме пак на последно място в Европа, но самички.
Валентина Петкова: Да, и тенденцията е много неприятна, защото ние, пък и колегите в другите вестници, бяхме показали таблицата как се е движил рейтингът на българската журналистика през последните 15-20 години. Ние отиваме все по-надолу, вървим все по… и то в последните демократични години, когато свободата на словото не трябва да бъде ограничавана по никакъв начин. Но знаете ли, аз много съм притеснена, защото в много случаи действително заработва в нас самите автоцензурата. Това е много страшно. Поколението журналисти от преди 89-а година, те така или иначе не могат да се излекуват от тази болест никога, това е един вътрешен механизъм, който винаги сработва, колкото и да се опитват да бъдат свободни. Но защо младото поколение колеги трябва и те да заболяват от тази болест. Защо сега, когато седнат да пишат… Защото например изрази като „червени бабички”, „сини бабички”, добили… разбира се ние журналистите жонглираме с езика, позволяваме си да бъде иронични, понякога да се шегуваме, това се възприема, аз не смятам, че някой се обижда, даже членове на СДС и на БСП употребяват тези изрази. Сега ако употребим един такъв израз, нас могат да ни вкарат в затвора, зависи кой как ще го оцени и какво наказание ще ни наложи.
Водещ: Зависи кой политик как ще го възприеме, как ще го прочете и в какво настроение.
Валентина Петкова: Да. Защо е необходимо всичкото това? Още повече, че тук има едно престараване от страна на нашето правителство. Изобщо това е едно синхронизиране с рамкова конвенция на ЕС, но тя изобщо не изисква това, което предвиждат поправките в нашия НК. Точно тази.. да се посяга и да ни ограничават… Защото всъщност става дума за подбуждане към расова, етническа вражда…
Водещ: Дискриминация най-общо казано.
Валентина Петкова: Ксенофобия, омраза към различните, и т.н. С това сме абсолютно съгласни, естествено, че никой няма право да посяга и да обижда на тази основа когото и да е. Но когато става дума за такива сфери като, да речем обществено положение, възраст, семейно положение…
Водещ: Икономическо положение.
Валентина Петкова: Извинявайте,но ако сбъркам и примерно вие не сте госпожица, а сте госпожо и аз сбъркам с обръщението и т.н., това трябва ли действително да бъда наказана за това?
Водещ: Ами зависи пак от политика как ще се почувства.
Валентина Петкова: Не, толкова са много нюансите и толкова опасно това, което те всъщност искат да направят, че аз съм потресена наистина, как е възможно, кому е нужно това.
Водещ: Нека опитаме да влезем в диалог и с Теодора Енчева от Би Ти Ви, която е в студиото и да поразсъждаваме над въпроса коя цензура е по-травмираща за нас журналистите – тази, която ни налага властта, ето в тази модификация, предложение за промени в НК, или икономическата, Теди?
Теодора Енчева: Те са еднакво травмиращи, но по различен начин. Те имат еднаква сила, защото са цензури, но това, което през цялото време трябва да знаем, че ние ще бъдем подлагани на опити да бъдем цензурирани. И това някак си не се учи в университета. Или пък по-лошо е, ако го научиш от опит разбира се, но пък трябва да го знаеш по презумция, защото е ясно, че ти не си удобен, ти не си полезен, ти не си приятел на тези, ти не си помощник на тези, за които пишеш, които описваш, които пресъздаваш, които показваш. Ти си техният коректив.
Водещ: Валя, защо толкова трудно разбират политиците, че ние всъщност като техен коректив им помагаме?
Валентина Петкова: Ами защото сме неудобни, защото сме непредвидими, защото сме тези, които им посочват грешките. Никой не обича да бъде критикуван, да бъде разобличаван. Особено пък когато е под прожекторите, особено когато се е самозабравил и смята, че е недосегаем, че може да си позволи всичко. Властта, тя не е лека работа, тя не е за всеки. Доста изкушава и изобщо тежка, тежка е работата, когато си по върховете на властта, защото се откъсваш от земята и губиш ориентири. И понеже ние ги сваляме на земята, хич не им е приятно.
Водещ: Каква ще бъде съдбата на тези приети от министрите промени според вас?
Валентина Петкова: Ох, на мен много ми се ще, даже ние журналистите като че ли не вдигаме достатъчно шум, по някакъв начин да бъде коригирана тази поправка. Защото това наистина е безумно, то това е и неприложимо. Дори един правозащитник като Михаил Екинджиев се опасява, че това, нямаме достатъчно подготвени магистрати, които да намерят баланс между тези ценности и да отсъждат кой е прав, кой е крив. Самите магистрати са доста учудени, някои от тях разбира се, и те не знаят как точно ще се прилага една такава поправка. Аз все се надявам това по някакъв начин да отпадне. Защото в Европа наказателната мярка е до 3 години, нашата е, предлагат тя да стане до 4 години. Изобщо има едно престараване, което никой не ни го иска и на никого не е необходимо. Все се надявам, че няма да се стигне до това.
Водещ: Това обаче е едно тежко дежа ву от миналото като че ли това престараване. Едва ли, то е със статут според мен на генетична модификация, едва ли можем да го избегнем. Но пък дали в навечерието на връчването на наградите „Черноризец Храбър” не е добре да направим някаква акция ние журналистите и да напомним, че в крайна сметка не ние измисляме сюжетите, а това, че запознаваме хората не ни прави част от сценария?
Валентина Петкова: Ами това е много добра идея. Наистина, още повече, че наближава и 1 ноември, и 10 ноември… В крайна сметка наистина не е ли свободата на словото единствената реална придобивка, която имаме след 89-а година и от която всички се възползваме? Не бива да го допуснем това нещо. И наистина ние самите журналисти трябва да бъдем по-настоятелни и да ни чуят. И не бива, ние, просто наистина трябва да се направи нещо.
Водещ: Много ви благодаря, Валентина Петкова! Теодора Енчева от Би Ти Ви е в студиото. Да я попитам и нея, ще съумеем ли някак си да бъдем единни и да кажем какво мислим за подобен тип промени, подобен тип вмешателство в работата ни, защото тук мисля, че става дума за вмешателство в работата ни.
Теодора Енчева: Това, което очаквам, е, че трябва да бъдем единни. Но ние като колеги журналисти рядко сме били разединени в такива случаи. Но това, което най-реално очаквам да се случи е да задейства принципът „ако пленарната зала не реши друго”. Това обичаше да повтаря в началото н а демокрацията Гиньо Ганев, когато беше зам.-председател на НС, за да напомни, че ние сме парламентарна република и в пленарната зала, когато влязат законопроектите, макар и инициирани от правителството, те биват поправяни, те биват редактирани и биват съобразени с демократичните принципи.
Водещ: Но пък наша работа е да заявим несъгласие с тези промени.
Теодора Енчева: Да, да, несъмнено. И ние не бива да пропускаме това. Но също така не бива и да пропускаме да напомняме по-честичко на тези, които в момента са във властта, няма значение дали в случая е партия ГЕРБ или това изобщо е принцип, който последователно спазват всички политически партии като дойдат власт, е да имат пред очите си, да речем примера на един Чърчил. Чърчил, който е управлявал държавата Англия във време на тежки кризи, всякакви – икономически, политически – точно този политик по-скоро се е притеснявал, отколкото да се е радвал в утрините, в които вестниците не са публикували негова карикатура. Това наистина знам, че като представа е доста далеч от българските политици, но пък, как да кажа, еволюцията съществува за това. Примерите съществуват за това, за да ги следваме.
Водещ: Вероятно следващите депутати, които влязат в залата е добре да намерят един подарък от нас, избрани цитати от Чърчил, освен „Приказка за стълбата” и някои други екстри, които те самите си поднасят.

За поредна година научихме, че сме в дъното на класацията на „Репортери без граници” по отношение на свободата на словото, научихме и в цифричка как изглежда дъното, 70-то място, все по-надолу и по-надолу го търсим. Добър ден на Станимир Въгленов от „24 часа”. Какво се случва с разследващата журналистика? Нека да започнем от най-уязвимата част на нашата работа, разследващата журналистика.
Станимир Въгленов: Само преди да започна, бих вметнал нещо във връзка с доклада на „Репортери без граници”. Склонен съм да не се съглася може би за първи път с тяхната класация. Не мисля, че сме на 70-та позиция реално.
Водещ: А къде сме?
Станимир Въгленов: Мисля, че сме поне около позицията на Румъния, която мисля, че е 52-а, или нещо такова. Казвам това, защото познавам добре ситуацията в Румъния, работя постоянно с колеги разследващи журналисти от Румъния и знам, че в никакъв случай нещата не са по-добре от нас.
Водещ: А как тогава да тълкуваме предложеното в същия ден, в който излезе класацията, предложената промяна от кабинета, приета от министрите разбира се, за това, че се предвижда затвор за журналистите и глоби между 5 и 10 хил. лв. за подбуждане на дискриминационни практики?
Станимир Въгленов: Мисля, че такава промяна в законодателството отдавна трябваше да бъде приета. Но веднага уточнявам, тя не засяга само журналистите. Защото бих казал, че те са едни от последните, които възбуждат расова омраза. Това в България се прави предимно от политиците. Предимно от хора, които злоупотребяват по този начин, най-вече от хора, които имат имунитет, имам предвид депутатите.
Водещ: Това е така, но как ние, ако тази норма беше приета, законодателна норма, щяхме да отразим сюжета с гей скандала около Яне Янев, при положение че ни грози, как да кажа, затвор, глоба? Т.е. този сюжет отпада от дневния ред ли, не се е случил, ние не пишем за него?
Станимир Въгленов: Специално както бяха отразени нещата във вестник „Труд”. Той беше единственият вестник, който потърси Яне Янев. Мисля, че и други вестници разкриха този скандал в най-големи подробности едновременно с в. „Труд”, но те не си направиха труда да му звъннат. Т.е. тук няма нищо общо проблемът със сексуалността на даден човек, а с търсенето на засегнатата страна. Т.е няма никакъв проблем дали става въпрос за гей връзка или за обикновена хетеросексуална връзка, в даден скандал, когато има засегнати страни, те трябва да бъдат потърсени, намерени и тяхната позиция да се отрази.
Водещ: Разбирам. Нека да се върнем към разследващата журналистика все пак, защото ми се струва, че подобни законодателни промени по някакъв начин ще бъдат поредната спирачка за разследващата журналистика, защото не бива да крием от никого, че кризата посегна и на разследващата журналистика.
Станимир Въгленов: Без всякакво съмнение разследващата журналистика, както медиите като цяло по света, е в голяма криза. Тя е в някаква степен определена от тази обща ситуация в света, в смисъл трансформацията на медиите от традиционния си вид в един друг вид, който е под голямо влияние на интернет. От друга страна, има и друга предпоставка специално в България, разследващата журналистика да не бъде повече това, което беше в последните 20 години, а именно, че правоохранителните органи в България за първи път от тези 20 години насам започнаха в някаква степен да вършат своите задължения. Т.е. досега 20 години разследващата журналистиката и журналистиката като цяло трябваше да върши тяхната работа, т.е. да намира, да разследва и дори да наказва публично престъпниците, поне обществото очакваше това от тях. А сега вече правоохранителните органи, говоря поне в частност МВР и прокуратурата до голяма степен си вършат работата. Вие виждате специално пресцентъра на МР буквално дава и с видео кадри как престъпници се залавят. Това досега го правеха предимно журналистите със скрита камера и т.н. как се извършват престъпления. Т.е. има някаква трансформация и на местно ниво. Имам предвид в България. Т.е. разследващата журналистика не може да работи по този начин, по който работеше досега. Тя според мен трябва да се развива в две основни посоки. Първо, да бъде още по-задълбочена от преди, защото това качество й липсваше в голяма степен, и освен това да бъде и по-регионална, имам предвид повечето големи процеси, свързани с организирана престъпност и не само, да нямат само местен характер, т.е. български, те са свързани поне с околните страни. Т.е. разследващите журналисти трябва да работят все повече в контакт със свои колеги от Балканите, за да могат да разкриват взаимовръзките в тяхната цялост. Какво всъщност се случва, когато някъде се извършва престъпление. То никога не е индивидуално и не е характерно само за една страна. Имам предвид неща като трафик на хора, като наркотрафик, като пране на пари, ако щете, всички тези неща са взаимосвързани минимум на регионално ниво, на балканско.
Водещ: Говорил сме неведнъж и два пъти с вас, винаги е бил актуален първият принцип, който вие формулирате за разследващите журналисти, да оцелеят. Продължава ли да е актуален или вече е дошло времето за един по-актуален принцип, който да стане първи, да си отворят устата?
Станимир Въгленов: Според мен е време да сменим този принцип. Наистина времето на оцеляването премина. Разследващите журналисти вече могат да бъдат по-спокойни за своята работа. Но да знаят до какви граници може да се простира едно разследване. И да внимават да не ги преминат, т.е. да не притиснат човека до такава степен, че той да няма друг избор, че той да ги елиминира. Защото това нещо остава като възможност, като риск навсякъде, и в страните, които са в началото на списъка като най-свободни.
Водещ: Да, но тогава пък, как да кажа, нищо добро, няма да има въобще разследващи журналисти може би?
Станимир Въгленов: Не, не, не мисля. Даже би трябвало да са повече. И според мен интересът расте. Казвам го от личен опит, защото подготвих поне два курса с млади разследващи журналисти във Факултета хо журналистика н СУ заедно с колежката ми Алексения Димитрова. Има много млади хора, които имат интерес в тази област и една не малка част със сигурност ще се занимават с това нещо.
Водещ: Има ли достатъчно медии, които да публикуват техните разследвания?
Станимир Въгленов: Според мен медийния пейзаж в България дори става по-богат с всяка година и въпреки кризата. Виждате, че последните две години, поне говорим за все по-сериозна криза, почти не бяха закрити медии, почти не бяха закрити. Ако направим сравнение примерно със САЩ, където много вестници просто спряха да излизат, други преминаха онлайн. В България някак си все още слабо се чувства това нещо, но със сигурност предстои едно окрупняване. При всички положения медийния пейзаж ще бъде достатъчно шарен, има предвид балансира,н за да може едно разследване, ако не излезе в една медия, със сигурност да излезе в друга.
Водещ: Благодаря на Станимир Въгленов от „24 часа”! Мен малко ме смути разбира се фактът, че предложените промени в НК намират и подкрепа у някои от нас. Но не за това ще продължим да говорим с Теодора Енчева от Би Ти Ви. Повече или по-малко са разследванията? Изобщо, как да кажа, има ли достатъчно медии за разследвания на хора, които чувстват журналистиката като свое призвание?
Теодора Енчева: Това, което се случи в последните години у нас, е, че се появи една нова медия, и тя се нарича интернет. Това пространство може би е най-свободното от всички медии в България, и в интернет започнаха да се появяват много разследвания. Те разбира се не могат да бъдат оценени като единствените, нито пък да бъдат фаворизирани, но така или иначе те съществуват. И не можем да се правим, че това не се е случило.
Водещ: Всъщност те изпълняват ролята и на коректив на нашата работа.
Теодора Енчева: Да, понякога. Понякога това се случва. А иначе дали ще се намират медии, в които да се публикуват разследвания, те винаги ще се намират. Просто е въпрос на мащаби.
Водещ: Кой обаче е по-големият проблем, дали, ако един свободен журналист иска да направи разследване, но няма средства за това, това разследване ще стане факт, или дали ще има медия, която да публикува едно такова разследване, кой е по-големият проблем?
Теодора Енчева: Винаги по-големият проблем е да се намери журналистът. Това е по-голямата проява на свобода на словото, по-трудната. Така че у нас фриленсърите, хората, които не са прикрепени към определена медия и не получават заплатата си всеки месец от вестник, телевизия или радио са много по-малко наброй. Но това да ни прави, как да кажа, песимисти или оптимисти за разследващата журналистика не е достатъчно. Защото всеки ден има сюжети, всеки месец или всяка година възникват онези истории, които могат да ни обяснят отделни съвсем случайно дори подхвърлени факти, така че въпрос на професионална смелост е да се намери как тези сюжети да бъдат разказани. Да, наистина това е много рисково понякога, понякога то дори струва всичко на колегата, който започне да го прави. Но така е в тази професия.

През седмицата научихме кое е новото дъно, на което се намираме по отношение на свободата на словото и класацията на „Репортери без граници” – 70-то място. Дотук събрахме няколко мнения по отношение на това реална или нереална е тази, как да кажа, класация. Станимир Въгленов от „24 часа” изрази несъгласие, че не ни се полага 70-ото място. Кое място ни се полага, добър ден на Христо Христов от в. „Дневник”. Кое място ни се полага по отношение на свободата на словото според вас?
Христо Христов: Е, едва ли ние журналистите сме хората, които трябва да си определяме мястото. Тази класация до известна степен може би действително отразява съществуващите проблеми, но на каква база се прави тя и дали е на 100% обективна може би трябва да отговорят хората, които правят тази класация. При всички случаи в това, което беше разпространено като информация за свободата на медиите в България, има някои неща, с които аз бих се съгласил, но има и други неща, с които категорично не бих се съгласил. Как колегите Белгия са стигнали до тези мнения и с кой точно, с коя точно група представители на български медии са разговаряли, за да направят тези изводи аз нямам такава информация.
Водещ: Нека да коментираме обаче нещо друго, което стана ясно в същия ден, в който научихме резултатите за свободата на словото. В същия ден министрите приеха изменения в НК, които предвиждат журналисти, подбуждащи към дискриминация, това е точният текст, да влизат в затвора, да дължат глоби между 5 и 10 хил.лв. Това как да коментираме? Като плюс за свободата на словото или като минус?
Христо Христов: Конституцията на САЩ е поправяна няколко пъти, но хората, които са запознати с една от най-големите придобивки и постижения на тази конституция е, че не може да бъде променяна онази част, която гарантира свободата на словото. Мисля, че в България винаги при определени ситуации е имало залитания към това по един или друг начин, в случая с приемане на наказателни санкции спрямо медиите или представители на медии, да се посяга върху свободата на словото. Мисля, че това е един неправилен подход, който рано или късно показва доколко реалностите се изкривяват, и това винаги се връща като бумеранг към управляващите.
Водещ: Да направим ли един опит за прогноза тогава, какво ще се случи в пленарна зала, тези промени ще бъдат приети или няма да бъдат приети?
Христо Христов: Вижте, въпросът изобщо за етническата толерантност в България през последните няколко години се разглежда изключително от гл.т. на политиците, на конюнктурни съображения и в крайна сметка ние сме свидетели как нещо, което е поднесено на българското общество, в последващи решения ту се приема, ту се отхвърля. Това между другото много ми напомня управлението на Тодор Живков от преди 89-а година, когато имаме в определени ситуации тестване на мнението на обществото и когато виждаме едни обществени настроения против дадено политическо решение, висшият партиен и държавен ръководител много бързо да се съобразява с тези решения. Не мога да не направя този паралел, тъй като не само по отношение на медиите ние сме свидетели на подобно отношение, но и по такива въпроси, които засягат и други сектори от българското общество. Така че ние можем да бъде свидетели на това как определена политика, която е предложена като политика много бързо да намери пътя към кошчето за боклук.
Водещ: Разбира,м хубаво пожелание за тези промени. Какво е бъдещето на разследващата журналистика?
Христо Христов: Ами как мога да ви кажа какво е бъдещето? Разбира се, че бъдещето трябва да бъде в посока на развитие. И тук бих изказал абсолютно несъгласие с констатациите на „Репортери без граници”, че в България разследващата журналистика липсва или ако тя я има, тя е подвластна на някакви съображения и т.н. Пак ви казвам, не знам с кого са разговаряли и как са стигнали до тези изводи, но категорично възразявам върху едно такова определение по простата причина, че ако е имало през последните 3 години политически оставки, ако е имало скандали, свързани с корупцията и последвали политически оставки, то това се дължи изключително и преимуществено на добри журналистически разследвания. Аз веднага ще посоча няколко примера. През 2008 г.,ако не се лъжа, скандалът, който се разкри, благодарение на колеги от в. „Капитал”, свързани с дейността на Агенция „Пътища” и последвалата оставка на нейния шеф. След това от това лято оставката на един от зам.-председателите на НС, свързано с едно разследване на колеги от Нова телевизия, телевизионно разследване, в което бяха разкрити опити за влияние върху медиите. И пак от това лято бих посочил разследването пак на колегите от в. „Капитал” за корупцията в съдебната система, след което последваха санкции срещу висши магистрати и съдии от ВАС. И тук мих направил един паралел, че ако добри разследвания до 2005 г., 2006 г., 2007г. не са имали такива директни последици, от периода, от който ние сме членове на ЕС това вече се утвърди като практика, именно като европейска практика. Когато бъде разкрита корупционна схема, благодарение на медиите, да следват политически оставки.
Водещ: Само да отбележа, че през 2008 г. бяхме на 58-о място, това е годината на Батко, нека така да я наречем условно, може би пък догодина ще се изкачим на 68-о от 70-то, или дай боже и по-нагоре. Благодаря за този коментар на Христо Христов от в. „Дневник”. Ами накрая така да се опитаме да минем към някакво пожелание с Теодора Енчева от Би Ти Ви. На политиците да пожелаем броят на прерязаните ленти по повод първа копка да отговаря на броя на прерязаните ленти по повод откриването на съответните обекти. А на нас какво да си пожелаем, повече разследвания, които завършват с оставка или със съдебна санкция.
Теодора Енчева: На нас колегите винаги трябва да си пожелаваме повече професионална и лична смелост, без значение дали се занимаваме с разследване или пишем фичър, или отразяваме някакво политическо събитие, това не променя изискванията към нас. Това, което специално обаче трябва да пожелаем на българските политици, които в момента са на власт, е да бъдат така добри да изпълнят със съдържание претенцията си да бъдат правителството, да бъдат управлението, което има антикомунизма и отричането от тоталитарната система като практика.
Водещ: С всички подробности, които се съдържат в това отричане.
Теодора Енчева: Да, точно така. Просто си пожелавам на себе си да мога да виждам как български политик е последователен и изпълнява обещанията си. Не искам да виждам български политик или български политици, които декларират отричане от стари норми, отричане от корупционни практики и после да виждам как това отричане е само на думи.