Киберсигурността навлиза в нова фаза, в която към традиционните заплахи като фишинг атаки, зловреден софтуер и ransomware се добавят и редица нови, под влияние на изкуствения интелект. Като все по-сериозен риск за компаниите се налагат фалшивото усещане за защитеност, формалното покриване на изисквания за съответствие, слабата координация при инциденти и културата „на нас няма да ни се случи“. Именно тези организационни и управленски слабости могат да превърнат дори добре оборудвани компании в уязвими мишени.
Според Анжела Дамянова, Cybersecurity Pre-sales в Syscom, една от най-опасните илюзии в киберсигурността днес е, че внедрените решения, политиките и покритите изисквания автоматично означават реална защита. „Много организации смятат, че ако имат внедрени решения, политики и покрити изисквания за съответствие, това ги прави реално защитени. В действителност compliance е важна основа, но не е гаранция за оперативна устойчивост“, убедена е Дамянова.
По думите ѝ да бъдеш compliant (в съответствие) означава, че си покрил определен стандарт или регулаторна рамка към даден момент. Да бъдеш защитен обаче означава нещо много повече – да можеш да разпознаеш, ограничиш и управляваш реална атака в динамична среда.
„Още по-рискова е увереността, че ще реагираме навреме. Реакцията навреме не се случва спонтанно в деня на инцидента. Тя е резултат от предварително изградени процеси, ясни роли, наблюдение, тествани сценарии и хора, които знаят какво да правят под напрежение“, добавя експертката. Тя подчертава, че в киберсигурността най-големият риск често не е липсата на технология, а фалшивото усещане за контрол. Затова, според нея, добрата киберсигурност не започва с въпроса „какво имаме внедрено“, а с много по-неудобния въпрос „какво ще се случи, ако утре бъдем атакувани“.
При инцидент първо се проваля координацията
Един от критичните проблеми при реална кибератака е липсата на ясна връзка между технология, хора, процеси и управление. Според Дамянова, когато една организация бъде атакувана, най-често първо се проваля координацията между тези елементи.
„При реален инцидент технологията може да подаде сигнал, но ако няма яснота кой го оценява, кой взема решение, кой комуникира с бизнеса, кой изолира засегнатата среда и кой носи отговорност за следващата стъпка, организацията губи ценно време. А при киберинцидент времето е един от най-критичните ресурси“, казва тя.
Тя допълва, че хората обикновено не се провалят, защото не искат да реагират правилно, а защото не са поставени в условия да го направят. Това се случва, когато не са подготвени, когато процесите съществуват само формално или когато управлението не е превърнало сигурността в реален бизнес приоритет. „Първият пробив често е управленски и организационен, а не чисто технологичен. Технологиите са необходими, но сами по себе си не изграждат готовност“, посочва още Дамянова.
Малкият и средният бизнес вече не е „твърде малък“, за да бъде атакуван
Една от най-важните промени в средата за киберсигурност е, че малките и средните компании вече не могат да разчитат на мащаба си като форма на защита. Автоматизацията на атаките прави уязвими всички организации, независимо от размера им.
„Неудобната истина е, че малкият и средният бизнес вече не е твърде малък, за да бъде атакуван“, категорична е Дамянова. Според нея много компании продължават да мислят за киберсигурността като за проблем основно на големите организации, банките, държавната администрация или критичната инфраструктура. Реалността обаче е различна.
„Днес атаките са силно автоматизирани, мащабируеми и често не започват с въпроса коя е най-голямата компания, а къде има уязвимост“, добавя тя.
За малкия и средния бизнес рискът може да бъде дори по-остър, защото един сериозен инцидент може да доведе до спиране на работа, загуба на данни, нарушено доверие на клиенти, риск от неизпълнение на договори и директни финансови щети.
Подходът
Експертите са категорични, че добрата киберсигурност не означава непременно огромни инвестиции от първия ден, а започва с разумен и приоритизиран подход – базова хигиена, защита на идентичности и достъпи, резервни копия, наблюдение, ясни процеси за реакция, обучение на хората и избор на партньор според реалния риск, а не според модата на пазара.
Киберсигурността не трябва само да изглежда добре
Друга тревожна тенденция е изграждането на киберсигурност, която изглежда убедително пред клиенти, партньори и регулатори, но не издържа при първия реален инцидент. „Такава тенденция има, особено когато киберсигурността се разглежда основно като репутационен или търговски аргумент, а не като реална способност на организацията да реагира и да остане устойчива на заплахи“, коментира Дамянова.
По думите ѝ много компании могат да покажат политики, сертификати, решения, презентации и формални процеси. Истинската готовност обаче се вижда в първите минути на реакцията – в яснотата на ролите, в навременното интерпретиране на сигналите и в способността на екипите да следват план, който е предварително тестван, а не само описан.
„Киберсигурността, която изглежда добре отвън, но не издържа при инцидент, обикновено страда от три проблема: фокус върху формата вместо върху готовността, недостатъчна интеграция между решенията и липса на реална управленска ангажираност“, допълва тя.
Според нея добрата киберсигурност трябва да бъде едновременно видима и проверима. Видима, защото клиентите, партньорите и регулаторите очакват сигурна среда. Проверима, защото доверието не се защитава с намерения, а с работещи решения, ясни процеси и реална способност за реакция.
Културата „на нас няма да ни се случи“ обезсмисля защитата
Темата за киберсигурността не е само технологична, но и културна, смята Антон Пулийски, Community Manager на КиберКЛУБ. Според него липсата на технологии е сериозен проблем, но не е най-големият.
„Много по-опасно е, когато организацията изобщо не приема риска като реален. Тогава проблемът не е само технически, а мисловен и управленски“, коментира Пулийски.
По думите му културата „на нас няма да ни се случи“ води до отлагане на решения, подценяване на сигналите, формални обучения, слаба дисциплина при достъпите и липса на готовност за реакция. „Тя създава среда, в която киберсигурността се възприема като разход, неудобство или нещо, което ще се решава, когато стане проблем. А в тази област моментът, в който проблемът вече е видим, често е моментът, в който щетата вече е започнала“, допълва той.
Пулийски е уверен, че тук идва ролята на общността на КиберКЛУБ – да превежда киберсигурността от езика на страха и сложността към езика на осъзнатостта, навиците и споделената отговорност. „Технологиите са необходими, но те не могат да компенсират напълно липсата на култура, внимание и управленска зрялост“, казва той.
Според него, киберсигурността не се изгражда от един участник, една организация или едно решение. Необходима е по-широка екосистема от общности, технологични партньори, експерти, бизнес, институции и хората, които ежедневно използват дигиталната среда.
„Технологичният дефицит отслабва защитата, но културата „на нас няма да ни се случи“ я обезсмисля. Тя пречи на организацията изобщо да започне да изгражда реална киберустойчивост“, добавя Пулийски.
