5 истории на Максим Бехар

в. Сега I Албена БОРИСОВА I 9.12.2005

Бизнесменът, бивш журналист, започнал работа на 15 г.като дърводелец и… преводач от английски

1. Урок по английски…

Работя, откакто се помня. И винаги ми е доставяло удоволствие. Бях на по-малко от 15 години, когато татко, високопоставен директор с "Мерцедес" и много служители, ме повика една вечер в кухнята на малкото ни жилище в кв. "Бъкстон" и ми каза: "Максим, това лято трябва да започнеш да работиш, не можеш да се шляеш по улиците." Имах изключителен респект от него и през ум не ми мина да му противореча. Заради възрастта ми трябваше да вземем разрешително от профсъюзите, чаках с татко няколко часа в един дълъг и тъмен коридор, той се примоли на някакъв чиновник и на следващата сутрин пристигнах на работа в дърводелския цех на софийския млекозавод "Сердика". Ковях касетки, в които в съседния цех слагаха стъклените бутилки, пълни с прясно мляко. Само си гледах часовника кога ще дойде обедната почивка и после пак – кога ще свърши работното време. Беше ми скучно, тягостно и монотонно.
На третия ден в цеха внезапно влезе официално облечен мъж, по строгото изражение на лицето си личеше, че е голям началник, и ни в клин, ни в ръкав каза: "Кой тук е Максим Бехар?". Направо замръзнах и за секунди през главата ми мина всяка една минута от тези първи работни дни в живота ми, опитвайки се да засека къде съм сгафил… И понеже всички погледи вече бяха обърнати към мен, а и си личеше, че съм новакът, директорът на завода, оказа се лично той, вече малко по-дружелюбно попита: "Вярно ли е, че знаеш английски?" Кимнах му и той нетърпеливо махна с ръка: "Хайде, идвай при мен, че кабинетът ми е пълен с швейцарци и никой не може да се разбере с тях." Така се озовах на работа в секретарската стая на директора на най-големия в България млекозавод.
Швейцарците бяха дошли да монтират първата, за времето си революционна, машина за пакетиране на мляко в пластмасови опаковки, които само година по-късно изхвърлиха от употреба високите и грозни шишета. През целия този месец, докато с моя, тогава доста скромен, английски език се опитвах да улесня комуникацията между българските и швейцарските инженери, разполагах с огромно количество свободно време и започнах сам да си издавам вестник на една от пишещите машини: един оригинал и десет копия с индиго на много тънка хартия, който Бог знае защо нарекох "Daily news". В него имаше само новини от славната махала в кв. "Павлово", където живеех, но се продаваше като топъл хляб за 20 стотинки – точно 10 пъти по-скъпо от тогавашната цена на всеки вестник в България. Всеки ден късно следобед с приятели похарчвахме в единствената сладкарница наоколо спечелените 2 лева и така завършваше работният ми ден. Не съм и могъл за миг дори да предположа, че оттогава, от лятото на 1969 година, винаги ще правя само това – ще помагам на хората да комуникират, ще се занимавам с писано слово и… ще правя бизнес, за да могат приятелите ми, екипите ми, да са доволни…

2. Писмо от принц Чарлз

През 2002 г. тогавашният премиер-цар ме покани да посетя с него Великобритания. Беше съвсем логично. Година и половина вече бях председател на Българския форум на бизнеслидерите, част от световния форум на принца на Уелс, поддържах изключително близки контакти с много британски фирми, но никога не се бях срещал с него на живо. Точно тогава няколко души във форума създадохме уникалния и за първи път в България Стандарт за бизнесетика и аз много се гордеех с него. Въпреки че не беше чак толкова отдавна, все още бяха времена, в които понятия като "етика", "прозрачност" и "морал" в бизнеса се приемаха или с леко недоверие, или дори с насмешка.
Отпечатахме два специални екземпляра от Стандарта, надписахме ги персонално – за премиера и за принца, и ги сложихме в луксозни рамки. Имах идеята да ги връча и на двамата по време на бизнесфорум в българското посолство в Лондон. Минути преди да започне форумът обаче, стана ясно, че принц Чарлз няма да може да дойде или пък че въобще не се е и планирало да дойде, ама само така сме очаквали… Там беше една от най-важните особи в неговия международен форум – г-жа Сюзън Симпсън, която познавах много добре, тъй като тя присъстваше на избора ми за председател година по-рано в София.
Произнесох кратката си реч пред около 500 бизнесмени в голямата зала на посолството, връчих персоналния Стандарт за бизнесетика на царя-премиер и когато дойде времето за втория екземпляр, за да изляза от ситуацията, казах на Сюзън: "Виж, ето това е за Негово кралско височество, моля те, предай му го, но му кажи, че ако догодина не дойде в България, да си ми го върне…" Страшно исках принц Чарлз да дойде в България, макар да знаех, че това е невъзможно – той беше посетил България 4 години преди това, а никога не беше ходил в източноевропейска страна официално два пъти. Исках да дойде, защото това щеше да е поредната блестяща промоция на страната ни, много по-добра от милиони, хвърлени за реклама. А щеше и да е признание за всичко, което заедно с моите колеги и приятели правехме във Форума… Казах тази шега на Сюзън, залата естествено се разшумя и бях сигурен, че си остава там.
Само дни след като се върнах в София, получих много изпипана покана (и до днес тя е на стената в офиса ми), с която принц Чарлз ме канеше на обяд в двореца Сейнт Джеймз точно в толкова часа на тази дата… Говорихме дълго с него за какво ли не, снимахме се, предадох му много тържествено неговото копие от Стандарта, както и официална покана да дойде на гости на нашия Форум в България… И пак не вярвах, че ще стане. След около месец тогавашният британски посланик Йън Сутър ми се обади и ме попита: "Идваш на приема довечера, нали, трябва да говоря спешно с теб, но в градината… много е тайно!" Прегърна ме през рамо и когато се отдалечихме достатъчно от всички, страшно развълнувано ми каза: "ТОЙ идва…" Разбира се, поканата беше официално направена от президента Първанов, който беше неговият протоколен партньор в България, но трите часа на принц Чарлз с членовете на Българския форум на бизнес лидерите, репортажите на Би Би Си за тази среща, много близките ни отношения с неговия екип останаха и досега и страшно много помагат на България, на нейния имидж и нейния бизнес.
Тази история има и друг край. Стандартът за бизнесетика, който още в Лондон връчих на царя-премиер, беше единственото нещо на стената в премиерския му кабинет, точно зад неговия стол, до последния му премиерски ден. Винаги съм приемал този факт като изключително послание към българския бизнес.

3. Пирамидата на бизнеса

Бях от няколко години в бизнеса. Точно преди десет години се разделих с журналистиката заради златната фраза на Уинстън Чърчил: "Можеш да постигнеш много неща с журналистиката, но само ако знаеш точно кога да се откажеш от нея." Нямах идеи с какво точно ще се занимавам. Имах малък офис – стая и кухничка, компютърът на децата ми и съвсем малък принтер, купен месеци преди това с хонорарите, които Националната телевизия ми плати за водените от мен преки предизборни дискусии няколко месеца преди това. Бяха първите в цялата българска история на живо и заедно с колегите ми и мои близки приятели Джими Найденов, Евгени Станчев и Крум Благов се бяхме справили добре с неимоверно напрегнатата работа. Чисто материалният резултат от нея обаче беше въпросният принтер. Компютърът се появи след заем от сестрата на жена ми, който изплащах поне година, а наема за офиса платих на приятеля ми Петко Арнаудов, сега успешен кмет на град Царево, едва в края на шестия месец.
Четях като луд всичко свързано с пъблик рилейшънс, все още нямаше интернет, или поне такъв, какъвто го познаваме сега, и затова всяка попаднала ми книга на английски за този бизнес биваше изяждана с кориците веднага. Но въпреки първите клиенти, въпреки първите успехи, това въобще не беше достатъчно.
Затова няколко години по-късно обиколих 12 американски щата, посетих много PR компании и за около месец разбрах всъщност за какво става дума. Когато се прибрах, получих имейл от президента на най-голямата PR корпорация в света Hill & Knowlton, че те проявяват интерес да работим заедно и биха се радвали, ако се срещна с техния изпълнителен вицепрезидент Терънс Билинг където и да е в Европа. След дълги дискусии кога той е свободен и кога аз съм свободен, една гореща лятна неделя късно следобед с Терънс Билинг седяхме на чаша студено бяло вино в прекрасния старинен франкфуртски хотел "Хесише Хоф". На втората минута стана ясно, че ще бъдем приятели. И то близки. Терънс е служителят с най-голям стаж в Hill & Knowlton в целия свят – повече от 32 години, и безспорно един от най-добрите PR специалисти. Говорихме си за общи приятели, които веднага открихме, за България, за живота…но аз все напирах да му разкажа за M3 Communications Group, Inc., все пак за това бях дошъл, да видя можем ли да работим заедно.
Когато най-накрая започнах да му разказвам за нашите ценности, принципи, мениджърски формули, той ме попита: "Кое е най-важното за теб сега в бизнеса?" Исках много да покажа, че и ние, в България, страна в толкова труден преход, имаме скала от ценности и веднага му казах: "Е, как кое? Виж сега, на първо място е честността. След това моралът. После професионализмът, екипът, добрата организация…" Терънс Билинг ме гледаше леко примижал и докато отпиваше от студеното вино, отсече: "Виж сега, приятел, ако продължаваш така, да знаеш, че си фалирал…"
Останах с отворена уста на средата на изречението и го погледнах, не вярвайки: не бях в "Илиянци", а в центъра на Европа, и говорех с гуруто на световния PR, а не с продавач на една от сергиите. "Виж, Максим, най-важното е печалбата, трябва да печелиш и нищо друго. Всичко останало е съпътстващо. Какво като си етичен, какво като си морален… Много е важно, разбира се, много. Ама ако не печелиш в бизнеса, просто ще си останеш такъв." Това беше ключовата фраза, която изкристализира и до днес съществуващата пирамида за управление на нашата компания, на чийто връх е печалбата, подкрепена от две също много важни неща – клиентите и опита. С всяка изминала година те стават все повече…

4. Нощ с губернатор Милър

Телефонът ми звънна. Както казва моят добър приятел Жоро Мамалев, някак си международно звънна. Беше приятелят ми от Лос Анжелис, вече от няколко години в България, Яков Джераси, чието основно хоби е да запознава едни хора с други хора. "Виж сега, нали знаеш, президентът Клинтън идва утре и тук е губернаторът на Невада Боб Милър. Аз просто смятам, че трябва да пиеш кафе с него…" Наистина, идваше Клинтън, за първи път в цялата българска история идваше американски президент и София беше като под обсада.
Добрах се със сложни маневри до "Кемпински" и на петата минута вече си говорехме с губернатор Милър все едно, че се познаваме от пет години. Допаднахме си, станахме приятели, направихме обща консултантска фирма, единствената, която той има извън Америка, всяка година правим най-успешното международно туристическо събитие – конференцията "България – страна на мечтите". Тогава обаче беше особена вечер. Очакваха президента късно през нощта и като за запознанство с губернатора решихме да отидем да пием по едно питие в нощна София, въпреки че Милър остана, и досега е така, само на любимата си "Фанта Портокал".
Прибрахме се някъде към 2 след полунощ и още докато паркирах колата пред хотела, усетих, че нещо не е наред. Заобиколиха ни агенти от охраната, на мен никой не ми обърна внимание, всички гледаха Милър – дали е жив и здрав, пипаха го, оглеждаха го внимателно. Действащ губернатор, а и председател на Асоциацията на губернаторите на САЩ! "Къде бяхте – каза един от охранителите леко ядосано, – президентът пристигна по-рано и искаше да вечеря с Вас. Все пак Вие сте този, който познава България, Вие го убеждавахте да дойде тук…"
По-нататък историята е преразказана от единия от двамата участници в ранната закуска – губернатор Милър.
"Боб, какво става? Аз съм вече тук, в хвалената ми от теб България, теб те няма… Какво става?" Губернатор Милър невъзмутимо отговаря: "Виж сега, президент. България е известна с три неща. Първо – те са открили киселото мляко. Второ – имат страхотни червени вина. И трето – невероятно красиви жени… " Клинтън, явно очакващ отговор как Боб Милър си е легнал по-рано, защото е бил уморен от пътя, пита озадачен: "Е, и ти какво прави цяла нощ, че те нямаше?" "Как какво – отговаря му Боб Милър, – с един приятел цяла нощ търсихме кисело мляко…"
Тази история така ни сближи, че и досега щом губернаторът пристигне – сега през януари, мисля, ще е неговото 20-о посещение оттогава, винаги му казвам: "Първата вечер сме на кисело мляко", т. е. ще се отбием в някое нощно заведение, пък после ще видим. Приема винаги. Все пак, освен че е приятел, е и от Лас Вегас…

5. Царят излиза изпод земята…

Беше лятото на 1998, събота късно вечерта, и докато си работех нещо в офиса, Мони Паси звънна, минавайки случайно. Седнахме да пием по едно, а и да си поговорим за предстоящото ни пътуване за поредната атлантическа асамблея, която тогава щеше да се състои в Португалия. Мони тогава беше президент на Атлантическия клуб, добър приятел, човек с изключително оригинални идеи. Една от много силните му страни и до днес е, че много обича да обсъжда идеите си с приятели. Тогава му казах: "Виж, Мони, царицата майка живее в Португалия, защо да не направим една вечеря с царя, така ще си поговорим с него, ще има още няколко души с нас и на тях ще им е интересно… Със сигурност и на царя ще му е интересно да знае какво става в България, да го чуе от първа ръка." Веднага почнахме да пишем дълго и убедително писмо до Мадрид, писахме, все не ни харесваше стилът, късахме, пак писахме… и така към 5 сутринта пратихме факс до царя.
Отговори ни след два дни. Кратко и много любезно. С удоволствие ще вечеря с нас. Ще бъде тогава в Лисабон… Точно на тази дата. Само да му кажем в кой ресторант. Избрахме малък рибен ресторант, но тъй като в Атлантическия клуб с всеки изминат ден групата нарастваше, сменихме мястото и за да сме сигурни, че ще има достатъчно пространство, избрахме петзвездния "Меридиен". Бяхме наистина внушителна група.
Два часа преди вечерята казах на Мони: "Нека звъннем на царя в Ешторил, все пак да се уговорим, да знаем дали и царицата ще дойде…" Мони Паси се обади, каза му, че сме вече в хотела, че го чакаме и на въпроса колко сме, някакси между другото отговори "106!". От другата страна настана дълго мълчание и после изненаданото "Моля?!!" Бяхме наистина толкова. Най-голямата, вероятно в цялата ни история, група, излизала някога от България за една вечеря.
Очаквахме царя пред хотела и аз, като човек от този бизнес, разполагах кой къде да стои, кой кога да подаде ръка, строявах охраната да не ни пречи, пиколата да не се мотаят и през цялото време си гледахме часовниците. Царят закъсняваше малко, нещо невероятно за него. И докато все гледахме към потока от минаващи коли дали някоя няма да се отдели към хотела, някой леко ме потупа по рамото. Обърнах се – беше царят. Гледахме го изумени и невярващи, че може да се появи, без да го забележим. Той беше дошъл… изпод земята, в точния смисъл на думата: като опитен европеец беше паркирал колата си в подземния паркинг и беше излязъл от вътрешния вход на хотела. Цялата церемония по посрещането пропадна, смяхме се от сърце и цялата тази история си припомнихме… седем години след това.
Защото същата вечеря, със същите хора, повторихме седем години по-късно – преди по-малко от месец в хотел "Феста Барсело" на Петя Славова, една от нас тогава в Лисабон. И както казах на царя, докато откривах вечерята, май си струваше онази "лисабонска група": един от нас после стана министър-председател, друг външен министър, а и това, че повечето от нас си останаха в бизнеса и не се отказаха, също е голямо постижение.

Максим Бехар (49) управлява водещата в България PR компания M3 Communications Group, Inc. (http://www.m3bg.com), изключителен представител на най-голямата PR корпорации в света Hill & Knwolton. Той е председател на Българския форум за бизнес лидери, част от Международния форум на Принца на Уелс, член на десетки бордове и управителни съвети. Почетен консул на Република Сейшели в България. Първият българин член на International Public Relations Association, от два месеца и на Public Realtions Association of America. Бил е дълги години журналист, основател и съиздател на вестник "Стандарт", преди това кореспондент в Полша, автор на книгата "Вторичен инстинкт", както и на два филма за Полша, излъчвани многократно по БНТ.

В компанията му, създадена преди 11 години, работят около 45 души и обслужват клиенти като Cisco Systems, Nokia Networks, Lockheed Martin, Tishman International, TNT Worldwide, MIchelin, Danone, Домейн Бойяр, Шератон София, веригата ресторанти Uno и др. Издател е на англоезичния онлайн всекидневник Sofia Morning News и на електронната новинарска агенция novinite.com. Известен със страстта си към всичко ново в електрониката. Зодия Стрелец.

Оригинална публикация

Leave a Reply