в. Дума | Лилия ТОМОВА | 2010-02-27 

Опасно е правителството да представя господстващите мнения, страхове и предразсъдъци като критерии за истината, твърди политологът

- Съществуват ли Оруелските опасности на "Биг брадър" за българското общество, за които говориха в четвъртък колегите ви, а и вие на форума "Политически дебати" на тема "Година на изпитания – ще се справи ли правителството на ГЕРБ?"

- Още Токвил, френският философ от ХIХ век, твърди, че тиранията на мнозинството е опасност за всяка демокрация. Опасно е правителството да се възползва от това и да представя господстващите мнения, страхове и предразсъдъци като критерии за истината. А истината е, че винаги сме заплашени, затова твърдя – демокрацията е въпрос на всекидневна борба.

- И все пак – накъде върви правителството? Според това, което чухме в дискусията, има много, ама много опасности, за жалост – и за нас, и за кабинета. Та – накъде вървят?

- Накъде върви правителството е доста широк въпрос, главният е дали то ще остане в сферата на театралните, зрелищните арести, или ще успеят да стигнат до саниране на системата, до възстановяване, а още по-точно – до установяване на правовата държава. Всички и винаги трябва да имаме надежда, но трябва да сме много критични и внимателни дали властите въобще и правителството в частност си вършат работата. Точно в тази посока трябва да е натискът на гражданското общество.

- А българските граждани вече будни ли са?

- Някакво гражданско общество все пак имаме, въпросът е достатъчно организирано ли е, достатъчно активно ли е, има ли достатъчно ресурси и дали хората си сътрудничат, дали не сме твърде вплетени в конкуренция, когато главно се оспорваме един друг. Общественото мнение не следва непременно някакви предписания и е демократично, на хора, загрижени за публичния интерес и за общото благо. На това трябва да се опрем, усилието си заслужава.

- Какви са все пак опасностите за правителството? И за нас, от страна на правителството?

- За правителството са в производство на свръхочаквания, и това продължава. Например, че "всичко ще бъде разплетено докрай", "доведено до финал", че "реформите ще бъдат радикални и ще ни отведат много далеч", при това – във всичките области едновременно. Мисля, че известен реализъм и съобразяване с инерцията в обществото не е излишен. А обществото трябва да бъде наистина будно, винаги да оказва натиск, да не оставя правителството да задава тон какво е правилно и какво – не, кое е истинско и кое – не.

- Как може да се случи този натиск?

- Например чрез медиите – чрез гражданските организации и гражданската активност. Те трябва да карат правителството внимателно да се вслушва в мнението на обществото.

- Ако, разбира се, правителството иска да чуе хората. Какъв е все пак капацитетът му и знае ли точно какво иска да направи – според вас, политолозите?

- Капацитетът на правителството е едновременно административен и политически. За административния няма да говоря, става дума за това, дали кабинетът успява добре да организира публичната администрация така, че тя да реализира правителствената политика и да служи на обществото. Политическият капацитет обаче е свързан с това дали правителството е достатъчно наясно как си представя България не просто в края на своя мандат, а след 10 или 20 години например, и то в резултат на собствената си политика, и има ли план за това.

- А има ли?

- Планове – най-различни, но обща визия засега мисля, че няма. Действа реактивно – на натиск, който се появи, включително и на външни обстоятелства. Но систематичен комплект от публични политики в области, които иска да реформира, правителството просто няма. За пример ще дам здравеопазването, което засяга всички, а започва една реформа… "Стъпиха" на идеята да има качествено здравеопазване, изработват се критерии, които са европейски, налагат се на болниците. Установява се, че повечето болници, с изключение на големите, са под въпросните критерии в резултат на много причини. Най-лесно е да кажем: "Добре, щом не отговарят на критериите, затваряме ги!". Това обаче не е политика, а по-скоро счетоводство. Как така? Явно е, че трябва да има съвсем друга публична политика, да има план за години напред. Това днес го няма.

- В образованието правителствените движения също са резки и некоординирани.

- И там подходът е идентичен, но намеренията поне бяха обявени, и макар че споровете, съпротивите, конфликтите са много, идват по-скоро от това, че министър Игнатов се зае "да реформира" всичко наведнаж, и с това си създаде противници – компетентни! – от всички фронтове. Една публична политика не може да се случи единствено и само от управляващия кръг, тя се нуждае от подкрепата на ангажираните с нея, от разбирането на засегнатите от нея.

- Много се шуми – всеки ден всъщност, около едва ли не вече "преборената престъпност". Но и около нея има много страсти и май кабинетът си играе с тях.

- Няма последна инстанция, която да ни каже: "Тези са лошите, другите – добрите". Такава правителствена инстанция няма. Обществото трябва да се съпротивлява срещу "телевизионното управление" на страната, трябва да се чуят алтернативните гледища и възгледи, трябва да има дебат. Не може да позволим да съществува хипотеза, в която властите да казват коя е истината. Също така трябва добре да се знае, че не може да има хипотеза, в която съдът да приема всяко решение на полицията. И много се радвам, че, макар и от време на време, съдът не приема абсолютно всяко полицейско решение, защото съвестта е може би най-важното нещо. Натискът да не останат нещата само театрални, е изключително важен. А в днешните арести има много, много театралност, предназначена за пред публика. Нужна е по-малко зрелищност и по-качествено събиране на доказателствата. Защото, както често се оказва, много неща не издържат в съда, но не непременно защото съдиите са корумпирани, а защото представените доказателства не могат да издържат. Би било много елементарно да действаме по старата, огласявана вече схема: "МВР ги лови, а съдът ги пуска". Нещата трябва да преминат отвъд показното действие – това изисква професионализъм и е единствено правилният подход. А професионалисти в системата на МВР, предполагам, все са останали. Иначе – плюс за правителството е, че се захвана с престъпността, доколко ще успее, е друг въпрос. Плюс е и че в някои случаи то реагира на обществения натиск – например за генномодифицираните организми, и е добре, че дори и заради желанието си да изглежда добре в очите на обществото, кабинетът е склонен да приеме исканията от натиск. Това му е плюсът. А минусът е главно заради състава на управляващата партия – не просто млада, а и без съзнание за принадлежност към общност, и която няма развити механизми да демократичен контрол, за вземане на решения, за натиск на членската маса върху ръководството. Затова често решенията за назначаване на хора например са крайно случайни, изглеждат понякога нестабилни и несериозни. Това е негатив за управляващата днес партия, за правителството. Министрите пък са малко свързани с партията, технократи са, не политици, това, мисля, също ще съдздаде проблеми.

- Дали ако слушат повече опозицията, ще е по-добре за страната?

- Не непременно и винаги правителството греши и не непременно и винаги опозицията е права. Проблемът на днешната опозиция, на БСП и ДПС, друга няма, е, че досега бяха заедно в управлението, а донякъде резултатите от това управление доведоха успеха на ГЕРБ. С две думи – опозицията е в слаба позиция, отбранява се, а трябва да е настъпателна. А дали са разумни или не съвсем всички предложения на опозицията, добре е все пак управляващите да се вслушат в гласа й. Иначе ситуацията се усложнява и от това, че има партии в парламента, които не са в опозиция, не са в управлението, и се опитват да играят "двойна роля". "Атака" няма никаква опозиционност, те подкрепят изцяло и безуслвно кабинета, но Синята коалиция се опитва да играе една много, много трудна игра – и да са част от управлението, и да не поемат негативите му, а и да запазят свободата си на опозиционно поведение. Това сигурно ще има последици за сините.
***
Антоний Тодоров е политолог, експерт е в областта на социологията на изборите, политическите партии и политическото поведение. Роден е през 1957 г., завършил е международни отношения. Кандидат на историческите науки, доцент по политология в Нов български университет, ръководител на Департамента и директор на франкофонската програма по политически науки. Гост-професор и лектор в университети във Франция, Белгия, Италия. Член е на различни обществени организации – Българската асоциация по политически науки, фондациите "Развитие на гражданското общество" и "Манфред Вьорнер". Той е един от учредителите на Центъра за изследване на демокрацията и е член на Управителния съвет на Училище за политика.

Стр. 10