в. Новинар | Десислава АПОСТОЛОВА | 2009-12-31
Скептичен съм за свободата на словото в България, казва досегашният шеф на медийната програма на фондация "Конрад Аденауер"
Д-р Дирк Фьоргер е германски журналист, който до края на 2009 година беше ръководител на медийната програма за Югоизточна Европа на фондация "Конрад Аденауер". Биохимик и генетик по образование, той е бил кореспондент за научните теми във в. "Ди велт", сътрудник на телевизионни и радиоканали, както и главен редактор на медицинско списание.
- От няколко години наблюдавате отблизо българската медийна среда. Какви са проблемите й според вас?
- В България има многообразие на медиите, на което съответства и многообразие на информация. За съжаление обаче медиите в България също са подвластни на глобалната тенденция на булевардизация. Към това се прибавя и фактът, че България все още се намира в преход: старата ценностна система е отпаднала, докато новата все още не се споделя от достатъчно много хора. За това допринасят и представители на старата система, които нямат истински интерес от промяна. Друг проблем е неяснотата по въпроса за собствеността върху медиите. Наистина, има регистър при Съвета за електронни медии, но няма регистър на печатните медии. Но дори и фактът, че има регистър, още не означава, че са регистрирани действителните собственици, а не подставени лица или приносители на акции. Дискусията за реалните собственици на bnews.bg и vsekiden.com показва актуалността на темата. С това се свързва и един следващ проблем, а именно концентрацията на медиите. Свидетели сме как една медийна групировка се опитва да изкупи всичко, което е на пазара. Предполага се, че това е опит за политически натиск, кoето е също толкова осъдимо, колкото и обратният случай. И понеже стана дума за политика – сега стигаме до институционалния проблем. Така например най-важният орган на електронните медии, Съветът за електронни медии, се формира на базата на политически назначения, докато в Германия в съответните органи участва и обществото чрез различни неправителствени организации. Не само това – този орган не винаги работи прозрачно и даването на лицензи не винаги може да бъде проследено, както показа случаят с RFI.
- Споменахте неясната собственост като един от големите проблеми на медийната среда. Промени ли се нещо в тази насока, или се влошиха нещата напоследък?
- Проблемът със собствеността върху медиите е принципен. Защото, ако не се знае на кого точно принадлежат медиите, не е ясно и какви и чии цели преследва медията. Вероятно е политически, икономически или други интереси да упражняват голямо влияние върху съдържанието и в крайна сметка медиите да се инструментализират за чужди на тях интереси, да се превръщат в арена на сблъсък между последните. Като цяло имаме малко основание да говорим за подобрение. Обезпокоително е например изкупуването на медии от една медийна група. Предполагат се връзки с една предишна управляваща партия и освен това контакти извън Европа. Въпросът е дали тук не са застрашени не само български, а и европейски интереси. Ако употребим един злополучен израз по отношение на България – не се ли превръщат медиите в "троянски кон" на чужди интереси?
- Защо в България почти не се прави разследваща журналистика, каквато има в Германия например?
- Към този въпрос бихме могли да подходим най-напред исторически – децентралната традиция в Германия, която е продължена днес от федералната република, е обусловила в много по-голяма степен едно критично отношение на медиите към централната власт, отколкото по-централистката тенденция в България. България дълго време не е била суверенна държава – по време на византийската, турската и комунистическата власт. Това е благоприятствало – естествено, с големи изключения – една тенденция на приспособяване като стратегия на съхранение и по-малко критическото отношение.
След войната ние в Западна Германия имахме "късмет", защото страните-победителки повериха на медиите задачата на "превъзпитанието", т. е. на култивирането на либерално-демократични ценности. Медиите се превърнаха така в опора на демократизацията, което предполагаше и разкрития на нарушения на правовата държава. В България нямаше толкова рязко дистанциране от комунизма, още повече че не беше в интерес на много хора да се разкрият престъпления от миналото. И тук се прибавят икономически съображения: как би могъл един журналист да разследва срещу един бизнесмен, ако този бизнесмен е реалният собственик на медията?
- Как виждате отношенията между властта и медиите в България? Дали българските медии в действителност са четвърта власт и коректив на останалите три?
- Медиите само условно могат да бъдат наречени четвърта власт. Разбира се, в България има добри разследващи журналисти, но това не е достатъчно. Не е учудващо, че неясната собственост върху медиите и политически и икономически зависимости възпрепятстват истински контрол над политиците. За да могат медиите да бъдат реална четвърта власт, те трябва да разполагат с достатъчно информация. Много журналисти се оплакват обаче от ограничен достъп до информация. Също така журналисти или цели издателства сякаш възпроизвеждат мнението на политиците.
- Това обусловено от миналото поведение ли е, или е въз основа на актуални икономически предимства вследствие близостта със силните на деня?
- Тук бих искал да препратя към резултатите от проучванията на нашия партньор, фондация "Медийна демокрация", които показват, че от победата на ГЕРБ много медии се ориентират в подкрепа на тази партия, докато успоредно с това расте и критиката към Сергей Станишев. Четвърта власт предполага обаче и готовността и задължението на политиците да подходят аргументативно към критиката, а не да прибягват до (административно) насилие срещу нея. И тук Германия отново е облагодетелствана от миналото си, респ. от осмислянето на последното: поради пълната инструментализация на медиите при националсоциализма Германия е особено чувствителна към държавната намеса в медиите.
- Как оценявате свободата на словото в България?
- Свободата на словото е винаги свободата на словото на другия. След опита, който направих в България през последните три години, съм настроен по-скоро скептично. Не само всичките нападения над журналисти са достатъчно красноречиви. Има и теми, които са табу или политически се инструментализират, да не говорим за нападенията на политически групи в редакционните офиси на някои вестници.
- Къде се намират българските медии в контекста на балканските медии?
- Във всички балкански страни се забелязва дефицит в общуването между журналистите и властимащите. Към това се прибавят аналогични проблеми, напр. по отношение на работните техники, семорегулацията на медиите или прилагането на етичните кодекси. Проблематично е финансирането на медиите, които често се използват за чужди интереси. Така напр. в България бихме могли да се запитаме дали националната телевизия не е прекалено зависима от държавата. Общ проблем е и концентрацията на медиите, за което споменах по отношение на България. Този проблем обаче е не по-малко остър в другите страни – нека да обърнем внимание на доминантното положение на Ringier в Румъния. В тематично отношение обаче има разлики – така например в Сърбия и Хърватия разпадането на Югославия е вездесъща тема, докато в България и Румъния все пак след влизането в ЕС се забелязва и едно по-открито отношение към европейски теми.
- Скоро в България бяха осветени журналистите от печатните медии, които са сътрудничели на ДС? Къде е разликата между нашия и вашия опит с досиетата на ЩАЗИ?
- Темата за агентурното минало е важна, защото само ако знаем откъде идваме, ще знаем накъде отиваме, ако се позовем на един известен афоризъм. Освен това забравянето е от полза само за извършителите, не за жертвите. Бившите служители на тайните служби са хора, които не са проявявали толерантност, но сега обаче очакват такава. Проблемът има не само юридическо, а и морално и политическо измерение. В Германия идеята при декомунизацията беше да се предотвратят грешките от денацификацията и да се допуснат възможно най-малко пропуски. В резултат на това много бивши агенти в Германия бяха отстранени от работните им места. Така миналата година за двама журналисти от водещ вестник в Берлин беше разкрито агентурно минало, след което те излязоха в неплатен отпуск. В България законът за отваряне на досиетата не предвижда лустрационни въздействия, а само морална дискредитация и загуба на обществено доверие. Положителен факт е обаче, че законът за електронните медии е единственият, който предвижда лустрация в обществените медии.
Стр. 8 – 9