в. Посредник, Плевен | Иванка ВАТЕВА | 03.08.2010

Никоя власт не обича неудобните въпроси, но работата на журналистите е да ги задават

Тези дни един скандал направи не само гласа, но и името на един журналист по-разпознавяемо. Диана Янкулова – Тренева е родена в Червен бряг. В семейството й няма журналисти, а самата тя като малка виждала бъдещето си, свързано с пианото. Една нощ обаче, прекъснала репетицията и се заслушала в нощния блок на “Хоризонт". Гласът на водещия я омаял. От раз е приета във Факултета по журналистика на Софийския университет и бързо разбира, че има “радиоглас". Не споменава броя на годините в Българското национално радио, но са много.
Това е част от фото-колаж, който от пресцентъра на МВР подарили на Диана преди година, при завръшането й в радиото. Ясна е оценката на колегите за нея, щом е в образа от литографията на Георги Данчов “Свободна България".

- Диана, ти си сред познатите гласове на БНР, но малцина знаят, че си кадър с плевенска “закваска". Сподели основното в професионалната си биография, като започнеш от първите стъпки и стажа в някогашната “Септемврийска победа".

- Ах, много назад ме връщаш!

- Защото се познаваме повече от 20 години и аз знам, а смятам, че е важно да се чуе, че ти не си журналист, който е започнал с една година в пресцентъра на МВР, а дълги години преди това си работила в “Хоризонт", където сега просто се върна.

- Благодаря ти за това припомняне, защото е известно, че ако една неистина се повтаря многократно, тя затъмнява всичко останало. И наистина си спомням, че през лятото на 1988-а като първокурсничка бях назначена като стажант-репортер в тогавашния плевенски вестник “Септемврийска победа", в отдела, в който беше и ти. Така се случи, че образувахме екип от съмишленици и тръгнахме по предприятия, но не да пишем за ударното изпълнение на петилетни планове, а за неща, които вълнуват и тормозят хората.
До ден-днешен си спомням един от първите си репортажи – за най-стария автомобил в Плевен, оказа се “Мерцедес Бенц", изоставен от немските войски след Втората световна война, реновиран и използван от новия си собственик да пренася сено и за други селскостопански дейности. Щом си спомням какво съм писала, значи наистина е било интересно.

- А после?

- По-нататък нещата се случиха като в мечтите ми. Аз съм искала винаги да работя в програма “Хоризонт", защото, слушайки един нощен блок, избрах професията на журналиста, затова учих във Факултета по журналистика, затова специализирах радио, започнах и съм работила единствено в радиото. До онзи момент през 2008 г., когато бях поканена от министър Михаил Миков да се присъединя към Отбора на самоубийците. Много добре си спомням тази фраза.

- Това ли буквално беше изразът или го казваш сега, от разстояние на времето?

- Не, просто така ми представи работата, която трябваше да върша там. Защото е ясно, че някои може и да отиват в политиката с цел облага, издигане, престиж, а хората, които Миков покани в МВР, бяха извикани за работа, чиито трудности и неуспехи бяха предизвестени. И може би затова приех, ако беше толкова гладко и лесно, нямаше да отида. За журналистите беше важно да работят по-спокойно с МВР и аз се чувствах предизвикана да им помогна след всички скандали и истории, които имаше около начина, по който се подаде оставката на Румен Петков. Сега виждам, че съм постъпила глупаво, защото за някои политици това означава край на професионалната кариера. Но се надявам по-голямата част от обществото и от колегията да не мисли така.

- Следиш ли реакциите, четеш ли коментарите във форумите? С какво впечатление оставаш?

- Това се оказва доста тягостна работа. На моменти бях изумена от начина, по който съм възприемана от хората.
Сега разбирам, че много от тях смятат, че аз съм човек, който подхожда да бъде фелдфебел в казарма и да командва войници, явно така им звуча. Категоричността на нещата, които говориш, и на мнението, което имаш, може и така да се възприеме
Като се връщам в професионалната си кариера, виждам, че в различни периоди съм била неудобна и за сини, и за червени, и за всякакви други.

- А не е ли точно това смисълът на журналистиката, нали тя трябва да бъде кучето-пазач на обществото? Защо след 20 години демокрация все по-малко медиите, техните критики и бележки се чуват от политиците и управляващите?

- Може би защото в един период от мандатите онова, което ти нашепват в ухото, представата ти за величие става много по-натрапчива от онова, което виждаш и чуваш от поданиците. Хората, които вземат решенията, не се редят на опашки, не пътуват с градски транспорт, не стъпват на земята. Те възприемат нещата за живота през медиите, а напоследък медиите са се превърнали в хиперболизирано огледало. И те искат да виждат в огледалото отговора на въпроса Кой е най-красив. Затова трудните теми, неудобните въпроси, критиките не са хубаво нещо, не бива да се чуват
Но ние всички знаем как завършват тези разговори. Лошото е, че тук става малко по-рано, обикновено е на билото на мандата, някъде в края на втората година се проявява тази нетърпимост към различното мнение. Сега по-бързо се развива ситуацията. И може би това е само началото.

- Опитът в последните години обаче показва, че който се е изправил срещу медиите е загубил битката. Или ти смяташ, че самите медии са капитулирали и нямат тази сила и тази роля?

- Не мога да кажа, че нямам добро мнение за професията си и за гилдията, защото няма да е честно. Знам, че медиите имат свои собственици, свои бизнес партньори, търговски, а много често и политически интереси. И журналистите в тях не могат да си позволят абсолютно принципно и професионално отношение винаги. Може би тъкмо поради липсата на такива собственици и на цялата върволица от интереси, които това води, последната относително чиста територия за свободен и принципен разговор по темите на обществото остават БНР и БНТ.

Затова концентричните кръгове, които предизвика този случай, ако го наречем атака срещу БНР или Сидеров срещу Янкулова, поставят други въпроси: какъв ще бъде този нов медиен закон, за рекламата ли става дума или за политическия контрол върху началниците на обществените медии, колко да остане територията за публицистика в тях, не е ли по-добре и там да се заселят турските сериали, от които никой политик не страда и с които никоя власт не трябва да отговаря на неудобни въпроси. Всичко това започна с един инцидент, който може би най-бързо ще бъде забравен в шумотевицата.

- Темата всъщност не беше ли изместена в самото предаване “Нещо повече" на 28 юли, по нея или за един вид лично обяснение се обади г-н Сидеров?

- Да, политиците имат това право да изместват темата и често да не отговарят за думите си. А всъщност за тези, които са слушали, и за онези, които не са темата беше за полицейското насилие, в паралел между 2 случая, станали в период от 2 години
Единият е с побоя над евродепутата Димитър Стоянов. Ако прегледате полицейските бюлетини, ще видите, че в съобщението не се казва полицаите виновни ли са или не, упражнили ли са насилие над г-н Стоянов, а че той е осуетил полицейска проверка над две лица, които на митинг са носили опасни предмети – вериги, ножове, нунджако, които не се допускат, защото е опасно. Полицаите са били длъжни да ги изземат и са си свършили работата. Кой кого е бил и ритал, кой кого е заплашвал и ругал е въпрос на прокурорска проверка и доколкото знам, делото е в съдебна фаза. Така че
“Атака" в опозиция говореше за полицейско насилие и показваше синините на Димитър Стоянов в редица предавания. Две години по-късно други полицаи влизат в дома на други хора, които може да са виновни, може и да не са, но не е работа нито на политиците, нито на медиите да определят, има съд. Също има полицейско насилие. Но сега за него говори една друга политическа сила, а “Атака" сигурно не стои така ревностно зад човешките права
Големият разговор е има ли нещо, което да оправдава погазването на правата на хората в демократична държава, та било то и голямата цел преследване на престъпността. И защо 20 години се борихме за тези права, които сега така лесно сме готови да дадем. Кога инцидентът ще се превърне в практика.

- Можем ли ние, журналистите, да накараме политиците да дадат отговор на тези въпроси?

- Аз се озадачих, че разговорът в предаването първо тръгна от личния момент между Волен Сидеров и мен, отиде в голямото “прочистване на радиото" от кадрите на политически сили, които сега не са на власт и пак се върна на личния момент “Янкулова като бивш директор на пресцентъра на МВР", може би защото изведнъж разбра колко ретро звучи “прочистването" през 2010 г. и колко неприемливо.
Дори самата аз не вярвам на 100 процента, но ми се иска да се убеждавам всеки ден, че свободата на словото е една спечелена битка
Не искам да си мисля, че ще дойде поредният партийно назначен началник, който ще затвори студиото на радиото, ще сложи един полицай пред него като през 2001 г. и ще подмени всичко – не само хората, но и въпросите, и темите, звученето. Това се е случвало и ще бъде срамно дежавю за нас.

- Доста песимистично звучиш.

- Ами ако са прави онези, които казват, че чалгализацията в обществото вече е тотална и че ние не искаме да бъдем предпазени от такава зараза
Какво значение имат тези големи въпроси? Наесен ще му мислим дали икономическата политика е била добра, дали е трябвало да се вслушаме повече в своите добронамерени си критици, или ще ни ударят сметките и тогава ще се чудим. Сега е по-добре да се пее “Води ме в близката квартална кръчма".

- Какви изводи направи за себе си, ще промениш ли нещо в работата си?

- Как да се променя?! Това би означавало пълна победа на онези сили, които искат да ни върнат години назад. Аз няма да престана в тази или в друга медия, в която животът ме отведе, да поставян наистина важните и сериозните теми, с истинските въпроси. За дитирамби винаги ще се намерят журналисти, медии, и техните собственици
Та ние съвсем скоро видяхме как буквално за една нощ цели редакции преобръщат редакционната си политика, независимо, че собствениците им са партийно близки до политическите противници на днешните управляващи. Това е възможно, това е лесно, но се прави по други причини. Аз разполагам единствено с професионализма по призвание и по диплома и не смятам, че тази цена си заслужава, за да я плащам. Докато съм действащ журналист, сега в “Хоризонт", аз ще бъда такава. И никоя партия няма да може да каже, че съм “нейното момиче".

Стр. 7