Насилието е доста изразена характеристика на нашето всекидневие, смята експертът

Георги Лозанов е роден на 26 април 1958 г. в София. Завършил е специалност "Философия" в СУ "Св. Климент Охридски" през 1982 г. Работил е в списание "Българско фото", а след това е редактор и заместник главен редактор на вестник "Култура" и главен редактор на списание "Егоист". Преподава в СУ "Св. Климент Охридски" и е ръководител на катедра "Печат и книгоиздаване" във Факултета по журналистика и масова комуникация.

- Обществото показа остра реакция срещу предаването "Биг брадър фемили" и малко след встъпването ви в длъжност вие реагирахте и изпратихте писмо до Нова телевизия. 

- Изпращането на това писмо сякаш съвпадна с едно изказване на Цветан Цветанов, който някак си подтикваше СЕМ да се намеси. Между двете събития нямаше никаква връзка, но е факт, че имаше апели, включително и на институционално ниво: „Спрете това предаване, направете нещо”. Те изглеждат малко странно, особено когато идват от законодателя, защото именно законодателят е определил границите, в които СЕМ може да се намеси. А намесата в съдържанието е чисто и просто забранена за СЕМ. Това се нарича цензура и тя е описана в закона. Ако регулаторът един път постъпи така, практически се разрушава цялата основа, върху която е създадена медийната регулация. Трябваше да останем в границите на закона. От тази гледна точка агресията между участниците в играта съвсем не е по-голяма и по-заплашваща аудиторията, отколкото един екшън, който може да се показва по същото време. Законът за радио и телевизия не различава фикция от риалити и затова ние направихме максималното, което можеше да се направи в границите на нашите правомощия.

- Какви бяха вашите препоръки?

- Основно две. Първо, всички сцени на агресия, даже не непременно ако биха били нарушение на закона, да бъдат разположени след 23 часа, за да се щади детската аудитория. Не става дума за това къде могат да участват деца и къде не – това е извън нашата компетенция. СЕМ се занимава с образи и думи, с екранна картина, а със самите деца се занимава Законът за закрила на детето. 
Второто предписание беше шоуто да се върне към предварителния си замисъл, както беше анонсирано, и да представи българското семейство в неговото многообразие, защото в първия етап на предаването фокусът очевидно беше изместен към един тип представители на българското общество, които са по-агресивни и с по-ниски стандарти на говорене и общуване помежду си.

- Доволен ли се сте от реакцията на Нова телевизия?

- Това е единственото възможно нещо, което СЕМ можеше да направи, и аз съм доволен, че регулаторът успя във връзка и с обществените дебати да реагира така, че даде резултат. Не просто да вдигаме лозунги. Това е действителна регулация, при която санкцията не става по-груба от това, което санкционираш.

- Ако бяхте „спрели” предаването, бихте ли могли да бъдете обвинени в цензура?

- Разбира се, че бихме могли да бъдем обвинени, че играем на страната на един телевизионен оператор в конкуренцията му с друг. Всички, които са институционално ангажирани, трябва да имат предвид, че медиите са свободна и независима територия. И ако една институционална фигура иска да се намеси в тях, може да попадне в хипотезата, че е говорител на лобита.

- Вие казахте фикция или риалити. А могат ли да се правят паралели между риалити и реалност?

- Около това предаване се вдигна една, в известен смисъл, надвишаваща собствения си предмет вълна на реакция срещу насилието. Защото насилието е доста изразена характеристика на нашето всекидневие и извън екрана, и на екрана. Единственото реално в реалната телевизия са хората. Те са „натурчици”, които влизат в публичността, но си остават „частни хора”, такива, каквито са в бита и в личния си живот. Затова риалити форматите са показателни за същинските мотивации на хората. Друг е въпросът, че тези мотивации не могат да бъдат превърнати от само себе си в сюжет и там се намесват сценаристи, вкарват се правила на играта. Но участниците рано или късно започват да проявяват същинския им мотив и това е смисълът на експеримента. Показва, че това насилие, което наблюдаваме като социални сюжети – престъпност, корупция, има своите корени в психиката на хората, в тяхното всекидневно общуване.

- Но има различни формати, не всички формати предполагат това?

- Да, но този формат е особено драматичен, защото е една лупа, която показва какво има вътре в частния човек. И тази гледка не винаги е лицеприятна.

- Но беше ли предизвикана или режисирана острата обществена реакция срещу предаването?

- Разбира се, че не беше режисирана, но беше пресилена. Ние дълго време, именно чрез медиите, сме свидетели на нарастващо насилие в училището, между децата, в семейството. Когато стане дума за деца, човек го заболява и почва да търси виновник. А няма как да обвиниш абстрактно училището, системата, родителите в един колективен образ. Най-после обществото като че ли успя да намери виновник: „Ето на – телевизията е виновна”. Според мен това е известно изместване на фокуса. Така няма да решим проблемите на децата в нашето общество.

- Ако телевизията не е изпълнила някакви обществени очаквания, би ли могло в България да има истинска обществена телевизия, която да задоволява тези очаквания?

- В българското обществото има воля за обществена телевизия. Политическата воля през всичките тези 20 години обаче беше несигурна. През годините на прехода обаче това, което е пряко свързано с обществената функция – публицистичните формати, социалният живот, политиката, граждански реакции, беше и най-продаваемо. Комерсиалните телевизии имаха интерес в програмно отношение да се държат доста близко до БНТ. Сега, след голямата комерсиализация, истинската политематична обществена телевизия ще остава ниша изцяло за БНТ. Затова сега след 20 години, колкото и да звучи парадоксално, най-после имаме шанс да направим истинска обществена телевизия.

- Логично ли е по БНТ – една телевизия, която се финансира от държавния бюджет, да има реклами?

- Аз съм абсолютно категоричен, че в БНТ засега поне в никакъв случай не бива да се спират рекламите. Ние имаме само три национални телевизии. Дори и по простото антимонополно правило – по хипотеза не би трябвало да имаш повече от една трета от един пазар, ако изключиш една от телевизиите, другите две ги вкарваш автоматично в монополна позиция. Докато не се появят още национални телевизии.
Същинското финансиране на обществените медии, което да гради обществения им характер, в България не се случи. Има възможност да стане нещо друго – това, което е определено от бюджета, да не се дава пряко на медиите, защото при тази пряка връзка може да се подозират зависимости, а да минава през фонд "Радио и телевизия". Този фонд е заложен в Закона за радио и телевизия, но никога не е проработил. 
Налага се преструктуриране на средата и най-естественият му инструмент е цифровизацията. Но това сякаш обяснява защо цифровизацията толкова трудно се случва в България. Този процес е много забавен, той трябва да завърши на 1 януари 2012 година според нашите европейски ангажименти и един от моите приоритети като председател на СЕМ е съветът да помогне това да се случи. Защото не става дума просто за технологичен проблем, а за нови граници на свободата на словото.

- Трябва ли да има регулация и върху другите медии, интернет, блогове?

- СЕМ не регулира интернет. Засега интернет не бива да се вкарва в някакви регулаторни рамки, но доколкото започна конвергенция между традиционните медии и интернет, а традиционните медии са регулирани, би трябвало да има и някаква равнопоставеност на регулацията. Още повече че собствеността и върху печата трябва да подлежи на регулация, защото там започват да се създават мощни монополни позиции. Започва да има нелоялна конкуренция, защото определени вестници с нарушаване на стандарти, които другите спазват, печелят аудитория, което е нелоялна конкуренция. Новият закон, който ще се готви, трябва да е не Закон за радио и телевизия, а Закон за медиите, така че технологичните и ценностните промени да намерят новата си нормативна база.

Стр. 8 – 9

Снимка: БГНЕС