Вестник КУЛТУРА I Митко НОВКОВ I 4.02.2011

Калина Андролова е икономист по образование, но дълги години е работила като радиоводеща. Била е колумнист на в.„Новинар”, преди да стане главен редактор на списаниеL’ЕUROPEO, вече бивш.

- Госпожо Андролова, списание L’ЕUROPEO започна устремно, струва ми се, че за кратко време си спечели верни читатели и точно когато трябваше да берете, така да се каже, "плодовете на успеха", дойде новината, че го напускате. Защо?

- Не можах да се преборя със същността на българския бизнесмен. Става дума за издателите на списание L’ЕUROPEO. Докато правех списанието, всъщност се налагаше да водя непрекъсната идеологическа битка за това кое е полезно за читателя. Моята идея беше списанието да повишава грамотността на читателите, запознавайки ги с интересни факти от политиката и културата. Обаче моите работодатели се интересуваха от печалбарството и предпочитаха „леки, занимателни” темички, настояваха списанието да „забавлява”. В един момент тази вечна битка – класическа, между автор и издател, ме измори. И напуснах, омерзена от нискокултурието на българския бизнесмен.

- Е, няма нищо лошо едно издание да печели, нали? Разбира се, не на всяка цена. Ето защо ми се струва, че това, което наричате нискокултурие, е по-скоро стръвно желание за бърза печалба – колкото по-скоро и колкото повече, толкова по-добре?

- Точно в светлината на вашите думи смятам, че готовите формули ни деформират. Включително формулите за успех. В България има насадени формули за бизнес, че единствено пошлото забавление носи печалба. Затова медиите са изпълнени с безсмислени предавания. Е, не е така! Един ден някой ще забележи, че има истински глад за знание, и – обещавам ви – ще забогатее от това. В България всеки може да стане всичко и това е една от неотстранимите опасности на времето ни. Бизнесът беше посочен и назначен. Така хора, които никога не са влизали в телевизии, започнаха да притежават телевизии, хора, които не са чели вестници, станаха собственици на вестници, хора, които не могат да смятат, оглавиха банки. Има нещо сбъркано в прехода ни. В нормалния свят, за да управляваш медия, трябва да си посветил живота си на това. У нас работодателите се друсат, те са невъзпитани, разгулни и оргийни. Нямат страх от Бога. Те са новобогаташи. Ето това е проблем.

- Но все пак L’ЕUROPEO е друга марка, не е "Блясък" или "Maxim", да речем. Поне фактът, че Ориана Фалачи – една от най-смислените журналистки на миналия век, а защо не и на сегашния, е работила за него, не е ли давал яснота на вашите издатели какво точно представлява това списание?

- Работодателите ми искаха да е престижно, без да са наясно, че престижно означава първо умно, а след това всичко останало. Вижте, човек, който е прочел две книги в живота си – и двете на Исабел Алиенде, не би могъл да схване защо е нужно да се пише за тероризма, например, а не за „долче вита”. Той не напипва пулса на знанието, той се занимава с показност и изкуствен блясък. „QM медия”, както се казва фирмата, в която работех, е отчайваща аматьорска трупа с тежки претенции за значение. Мисля, че това е еманацията на язвите на българския бизнес. Особено на медийния. От „случайността” на българския бизнесмен и работодател, до вчера продавач на банички, днес светкавичен магнат, започват доста от злините в обществото ни. Оттук започва подмяната на професионализма с лъжливи стойности. Имаше много колеги от гилдията, които дойдоха в тази фирма и я напуснаха, озадачени и погнусени. Аз издържах доста дълго. Но се убедих, че фирмата „QM медия” е просто симптом, просто частица от общия провал на умността в българското общество.

- И на вашия „провал” в „обществото”, наречено „QM медия”…

- Всъщност, оцеляването на работното място е умение. А аз не притежавам това умение. Не съм коктейлен тип ласкател. И работодателите ми не ме харесваха. Склонна съм да нарушавам правилата. Не понасям подредени бетонни глави, които педантично спазват правилата. Точно от послушни хора се е практикувал нацизмът. Нито един работодател не обича „непослушните”, нераболепните. Има разлика между смирение и послушание. Смирението е божествена, вътрешна категория на съзнанието и осъзнаване, че не си всесилен. Послушанието е външна диктовка за безмозъчни същества. Човек трябва да се пази от послушни, праволинейни, редовни служители, мишоци. Те лесно могат да убиват… с оправданието, че са такива правилата.

- Добре де, но как става така, че точно у такива хора, каквито описвате, са парите, без които пари в днешно време, за добро или лошо, нищо не може да се случи? Да не говорим за скъпото удоволствие, наречено „медия”…

- Винаги съм мислела, че човек, който се насочва да прави медия като бизнес, е длъжен да има мисия. Медията не е като да правиш сирене: колкото повече сирене, толкова повече пари. Медията формира ума на нацията. Не можеш да си позволиш кръчмарско печалбарство. В момента нацията е облъчена с такава простащина във вид на медийни продукти, че се извършва нещо като интелектуален геноцид, скопяване на нацията. Чудя се тези шефове на телевизии не го ли осъзнават това?! Чудовищно е!!!…

Много хора са виждали как падат ябълки, но само Нютон се е запитал защо. Много хора са разочаровани от един или друг велик работодател, но никой не се пита: „А бе, защо няма правила в тази държава? Защо всичко е замацано, защо децата ни са добре оценени на Запад, а тук не успяват да си намерят работа? Защо пътищата за постигане на успех тук и там са толкова различни?!” И тук ми идва да цитирам един американски президент, Удроу Уилсън, негова фраза, която много харесвам: „Ако селянинът стане крал, не мисли, че в кралството е настъпила демокрация”. Тази фраза идеално изобразява заблудите на обществото ни. По отношение на бизнесмените, демократите, свободните уж хора…

- Слушайки ви, все ме напираше да питам: "Добре де, защо? Кажете ми защо!". Но вие сякаш ме изпреварихте с отговора – защото у нас селяните са станали крале. Но това ли е единствената причина, главната причина, най-важната причина? Все ми се струва, че е малко семпло като обяснение, че трябва да има и нещо друго…

- Българският бизнесмен е човек като всички останали. Само че не го знае. Понеже прекалено бързо забогатя, не е свикнал с тежестите на богатството и успеха си. Богатството не е само фуклявене, купуване и показване, трупане… Богатството е отговорност! Богатството е култура на поведението. Култура на благотворителността. Когато българският бизнесмен един ден осъзнае, че парите не го правят безсмъртен, това ще бъде хубав ден за българската нация. Тогава ще може да оцени и хората, които работят за него, ще може да ги цени и пази. Българският бизнесмен е петимен за ласкателство като част от патологичния снобизъм и волята за власт, които го владеят…

- Всъщност, какъв беше тиражът на L’ЕUROPEO, когато решихте да напуснете? Беше ли се превърнало списанието в печеливш медиен продукт?

- Тиражът на L’ЕUROPEO беше доста добър за двумесечно списание с историческа насоченост. Около 15 хиляди и с непрекъснато растящ тренд. То беше печелившо, да. Може би не страшно много печелившо, но все пак печелившо. Това, което показа L’ЕUROPEO, е, че има ниша – немалка, от умни, млади и образовани хора, които се интересуват от международна политика и култура; и които не желаят животът им да бъде моден каталог със снобски каузи: коя е най-скъпата чанта, ако я имам, значи съм номер едно… Оскърбяват ме плиткоумните погледи на купища млади момичета и момчета наоколо. Ние сме създали едно чалга поколение на вещно зависими хора с много елементарен праг на удоволственост – секс и пиячка, и лесни кинти. Това са основни поколенчески цели. Намацано червило, нов телефон и неосъзнат хаотичен секс. Затова нарастващият тираж на L’ЕUROPEO ме радваше. Доказваше, че има някакви зрящи хора. Някаква надежда.

- Някаква надежда… А вече няма ли?

- Винаги има някаква надежда. Обаждаха ми се и ми се обаждат много млади хора, някакви огромни изключения, които се вълнуват, питат, искат да пишат, да създават цвят, бунтуват се, искат да успеят… Ужасно ме радват. Дори да си поговоря с тях за мен е цяло чудо. Става ми мъчно заради трудностите, които срещат. Сякаш не е достатъчно, че са умни, образовани и смели, сякаш не им достига нещо, връзкарството, и те с големи учудени очи ме питат защо, какво става, защо не могат да си намерят работа, а бездарната Госпожица X (примерно) е заела тяхното място. Те се връщат от чужбина, пълни с амбиции, и понякога се строшават в странните балкански неправила. Тук всичко е на клики. Цялото общество живее и функционира на клики. Талантът е последното нещо, което ще ти помогне да успееш…

- И какво? Да бъдем неталантливи или – ако сме, да не го показваме, че да успеем, така ли?

- (смее се) Талантът не може да се скрие, рано или късно блясва. Въпросът е, че в България все още няма търсачи на таланти. А най-голямото качество на един бизнесмен трябва да е търсачеството на таланти. Добрият бизнес е всъщност добър мениджмънт, да намериш правилните хора, които ще те направят богат. Да ги отсееш, да ги обичаш, да ги пазиш. Българският бизнесмен е адски неграмотен по отношение на своя бизнес, отделно по отношение на човешкостта изобщо и психологията на талантите. Затова той „не вижда, не отсява” правилния човек. Той назначава хора от кликите, близки, познати, това е. Както казва основателят на списание „Тайм”: „Когато открия някой по-умен от мен, веднага го назначавам на работа.” Е, у нас не е така. Това е синдромът на променения обществен статус. Когато някой е забогатял набързо, той се дразни адски от единственото, което не може мистериозно да купи и да закичи на ревера си: интелектуалното превъзходство. Забелязали ли сте, че богаташите внезапно започват страстно да разбират от изкуство, стават колекционери. Не е само заради инвестициите в предмети на изкуството. Именно заради този синдром е. Искат да си купят духовна елитност, но, за съжаление, за изящността на духа се работи цял живот и при това Господ трябва да те е белязал с чудотворната си четчица…За да прогледнеш отвъд.

- Все пак, не е ли прекалено обобщаващо вашето говорене? Убеден съм, знам дори, че има богати хора, също белязани с чудотворната четчица…

- Прав сте, разбира се. Обобщаващо е. Но то се основава на тенденцията. Разбира се, че има и умни, одухотворени богати хора, и талантливи бизнесмени, но, за съжаление, те са по-скоро изключение от правилото. Просто проучете колко богати хора в България са направили дарения за болници, университети и културни институти и ще разберете. Сравнете ги с тези, които са си купили 100 къщи и 100 коли. Да си богат е умение. То дори е наследствено умение. Трябва да имаш фин усет за важността и безсмислието на парите едновременно. Рокфелер е смятал, че само, ама наистина само по силата на Бога е неземно богат. Затова цял живот остава смирен и с просто битие. Рокфелер е бил убеден, че парите не са за забавление, а че той е избран, за да сбъдне нещо важно с тях. Българските рокфелеровци са предимно промискуитетни, те са емоционални инфантили. За какъв дух говорим, материята тежко ги надвива…

- Мисля си все пак, че има островчета, където материята не е такава безапелационна победителка… Вие усещате ли ги, намирате ли ги?

- Островите винаги са вътре в нас. Всеки има своя остров. Островите, които са видими, около нас, са само проекция на нашето Вътре. Всъщност, ако непрекъснато хвърляш копия, все някога ще улучиш целта. Освен това, след като говорим за островите, мисля, че щастието има човешко измерение, то не е география, пари или позиция. Щастието е близостта на един определен човек. Сигурна съм в това. Много предмети обещават щастие, но то никога не идва с тях. Трупането някак си опразва. Богатите най-добре усещат това.

- И какво? Пак ли вътрешна емиграция? Скриване в интелектуалната интимност на малката група, за да избягаме от пошлата вулгарност на голямото общество?

- Абсолютно да, така е. Животът сякаш е гъсто населена пустиня. Има само няколко човека около теб, с които крачиш. Защо за Омир, който е възпитал цяла Елада, се твърди, че е бил сляп? Тъкмо заради това. Защото духът винаги противоречи на материята. Общителността разхищава, самотата създава, сублимира. Така че, нормално е по-чувствителният, по-финият човек да избягва скупчването. И голямото общество да го тревожи. Той е обречен да се самовглежда. Да се наранява. Но именно хората, които имат силна рефлексия към света, които светът наранява, именно те оставят най-прекрасни следи.

Оригинална публикация