сп. Мениджър | 11.07.2010

Една пиар история на Диана Дамянова

Документален разказ за консултант, съсед и разрешително за офис

ИМЕТО МИ ВИНАГИ се е свързвало с разрешаване на кризи – политически, институционални, корпоративни. Затова е логично да разкажа една абсолютно емблематична за мен история. В моята агенция като цяло имаме широко разбиране за професията. Пиарът не е това, което пише в книжките и учебниците, а е всичко онова, което
лекарят и адвокатът не могат да направят за хората. Ако си мой клиент и виждаш, че не си за лекар или адвокат, обаждаш ми се, казваш "стяга ме тук и тук" и аз съм длъжна да реша проблема ти. Затова ми е толкова на сърце следната почти парадоксална случка.Тази история е от преди около 10 години. Имам един много любим клиент, с когото сме в прекрасни отношения и аз съм го научила да ме търси за всякакви неща и по всяка време. Обажда ми се той тогава, видимо притеснен, и ми разказва тази "съседска трагедия".Купува си човекът имот в престижен квартал на София, в една стара мраморна жилищна сграда, за да си направи офис за своя тих, но особено проспериращ консултантски бизнес. Влага, разбира се, куп пари, прави гигантски ремонт с всички възможни екстри. И точно по средата на ремонта, когато вече са вложени тези чудовищни средства за реновиране на жилището и превръщането му в офис, се събира домсъветът на кооперацията по инициатива на съседа отляво и решава, че в сградата не може да има офис. Нещо, което си е абсолютно тяхно право. Моят клиент започва поотделно да прави срещи с всички, за да им обясни, че това е един такъв тих бизнес, консултантски – не влизат, не излизат хора по всяко време, поддържат чисто, 5 души работят и въобще никой няма да разбере, че има офис. И хората казват, че те всъщност нямат нищо против, но съседът отляво е против. Въпросният съсед категорично заявява:
"Само през трупа ми!". И точно преди моят човек да отиде на лекар, защото вече е в прединфарктно състояние, минава през офиса и ми разказва тази история. Викам: "Виж, очакваш от мен повече, отколкото мога да направя, отиди при адвоката си". На мен наистина нищо не ми минава през ума какво мога да сторя в тази ситуация. А това, което чувам, няма нищо общо с пиара. Казвам му, ще преспя, пък може нещо и да измисля. За тези 24 часа той ми се обади поне четири пъти.
И така, аз на сутринта се събуждам с готово решение. Разказвам му какво съм намислила. ‘Ти си луда, това не може да стане." И се започва следният диалог между нас:
"Виж сега – днес е петък, програмата влиза в действие в събота в 14 часа. Това, което искам да знам, е на кого ще се обади съседът, за да протестира срещу твоя офис".
"Първо на мене, той има мобилния ми телефон."
"Добре, кажи му тогава: аз не отговарям за този въпрос, обърнете се към съпругата ми, и му дай моя мобилен, без много-много да му обясняваш коя съм."
Тук имам една огромна лична драма – бях предвидила операцията да протече около две седмици и да я заснема за себе си как се случва. Но тя за съжаление трая само четири часа. Към този момент моят син бе 16-годишен, скейтър и непрекъснато влачеше у дома приятелите си със скейтбордовете, облечени с възможно най-свлечените дънки. Както всъщност се обличат всички скейтъри. Викам аз детето и още десетина негови приятели и казвам: "Пишете". Ще ви давам по 10 лв. на ден, колкото дни трае операцията, а от вас искам следното. Точно в 14,00 ч. във въпросната кооперация влизат трима от вас със скейтбордо-ве, надуват колкото могат високо музиката и започват да карат в апартамента. Междувременно пускате една рампа от прозореца към улицата и започвате да се спускате по нея. Към 14,15 ч. идват още 7 ваши приятели на гости и тъй като не знаят на кого да звъннат, звънят поред на всички звънци. След още половин час се гоните из входа и без да искате, изпускате няколко бутилки бира между етажите. Това нещо го правите в събота и неделя, за понеделник ще мислим друга програма. Децата казват: "Няма никакъв проблем, действаме". А моят клиент през цялото време ме пита какво целя с това. Виж какво, му казвам, ако съседът поживее 10 дни на този кошмар, той сам ще се предаде. И програмата започна в събота, в 14,00 ч., както сме го предвидили. Всичко си върви по сценарий. След два часа детето ми се обажда и казва: "Мамо, изпускаме бирите по стълбищата на кооперацията и си тръгваме". Викам: "Някой обади ли се, каза ли ви нещо?". "Не, никой не се обади", отвръща синът ми. Мисля си – и утре е ден. Когато те си тръгват, в кооперацията вече е пълно мазало, съседът отляво отваря вратата, поглежда ги безмълвно, но не казва нищо. Точно след две минути ми звъни моят клиент: "Този се обади разтревожен: "Във вашия апартамент става нещо". Моят човек му казва: "Сега съм зает, не мога да говоря, обадете се на жена ми", и му дава номера на телефона ми. Онзи моментално ми звъни и ми разказва цялата история.
"Чакайте, чакайте – казвам. – Ние този апартамент го купихме за офис, но понеже кооператорите не са били съгласни, решихме да го дадем на детето. Ако знаете колко свястно дете е, но не му върви. Вече на седмо място му вземаме апартамент и все го гонят. А сега ще си е негов. Той е много добро дете, вярно, че е в малко по-такъв, буен период, но това преминава за няколко години."
"Ама чакайте, ама вие… знаете ли…" – на съседа вече му излиза пяна от устата. "Той е много добро дете -продължавам аз, – ако закъсате, и хляб ще отиде да ви купи, верно, малко е шумничък, но ще му свикнете." Двайсет минути след приключване на този разговор кооперацията се събира и единодушно разрешава офис в сградата. Събранието, разбира се, се случва отново по инициатива на съседа отляво. Има-няма за 300 лв. свършихме работа на клиента и му издействахме разрешително за офис, без адвокати, без съдебни споразумения, без нищо.
Това е моето лично, а и на колегите, с които работя, разбиране за пиара – трябва да измъкнеш клиента от калта, трябва да му помогнеш да си реши въпроса, ако все пак е поне частично прав. В случая този клиент беше сто процента прав. Сега, 10 години по-късно, е домоуправител на кооперацията и абсолютно всички са щастливи. И съседът отляво. Това беше клиент в криза, ние я овладяхме и разрешихме с възможно най-малко средства, за възможно най-кратко време. Пи-арът е особена професия, в която, за да си успешен, се изисква преди всичко да изградиш доверие с човека отсреща.
ДИАНА ДАМЯНОВА е собственик на "ДД Агенция за проучвания и връзки с обществеността". Родена е в София. Доктор по история. Работила е като преподавател по история, изследовател в Националния исторически музей и в Националния музей "Боянека църква". От 1990 до 1993 г. е вицепрезидент на Конфедерацията на независимите синдикати в България. От 1999 до 2007 г. е директор в "Лукойл България" ЕООД – управление на всички дейности, свързани с маркетинга, рекламата и връзките с обществеността. През 1993 г. създава "ДД Агенция за проучвания и връзки с обществеността" АД, която работи в областта на пиара, маркетинговите проучвания, консултиране, организиране на специални събития, реклама. Владее английски, френски и руски.

Стр. 100 – 101