в. Труд | Кеворк КЕВОРКЯН | 28.07.2010 

Днес е 190-ата седмица, в която Кеворк Кеворкян е на страниците на “Труд" с рубриката си “Приказки за телевизията". От края на 2006 г. неговите анализи са едни от най-четените и най-коментираните (справка – електронното издание на вестника ни). И това не е случайно.
Кеворкян четвърт век, с малки изключения, беше автор и водещ на легендарната “Всяка неделя". В допитване до зрителите през 2004 г. тя бе посочена като най-доброто предаване, а Кеворкян за най-добрия водещ в 45-годишната история на БНТ. Тези резултати бяха потвърдени в проучване за 50-годишния юбилей на телевизията. А през последните години той доказа, че е виртуоз не само пред камерата, а и като пишещ журналист.
Миналата седмица бе доста бурна, 211 коментара на скромната ми дописка не са шега.
От тях 161 са общо взето в подкрепа на автора. 50 – против. Това число заслужава внимание. Зад него се крият 23 читатели: един е повторил 9 пъти мнението си, друг 6 пъти, трети – 5 пъти, двама по 4 пъти, и пр. Аз все още разбирам и от веднъж.
В краен случай трябва да ми се повтаря два пъти. Все пак – благодаря.
***
И какво видях през седмицата? Ето какво.
В първия момент помислих, че Гена Трайкова е нападната от комар – както се случи с една азиатска говорителка, която се принуди да глътне насекомото, за да защити професионалната чест на телевизията си. Слава Богу, Гена не се наложи да го прави, нямаше и комар в студиото й – само директно включване от Русе за тамошните комари. Но ефектът беше същият. Как се развиха събитията?
Гена анонсира репортерката Кристина Владимирова, и преди да е задала въпроса си, тя рече: “Надежди има…" И прекъсна започнатото изречение.
А пък Гена погледна като онази азиатска говорителка и след мъничка пауза попита: “Има ли надежда за край на кошмара на русенци с комарите?"
Стана ясно, че въпросите са предварително уточнени. Така е днес – всичко предварително се изпипва, уговаря, шлифова, излъсква – дори за сърбежите от русенските комари.
Водя дело срещу една добре известна ви телевизионна цветарка и понеже се крие като плъх изисках от телевизията длъжностната му характеристика. И там срещнах нещо изумително.
Ето какво е било едно от задълженията на този храбрец: “Да репетира всичко текстове от 5 до 7 пъти, преди да излезе в ефир."
Да репетира от 5 до 7 пъти тъпите думички, които ще ръси в ефир! Иначе си дава вид, че е много важна персона, че от него зависи дали слънцето да изгрее или не. А пък се оказва, че е един нищо и никакъв комар. Толкова елементарен, че въпросното слънце със сигурност го отбягва.
Разбира се, иначе Гена си върши добре работата, от доста време е и редактор на “Би Ти Ви Репортерите", една от най-солидните рубрики на Би Ти Ви. Кристина очевидно също притежава качества. Обаче едно просто изречение трябва да се репетира, няма как. Това е голямо бреме за тези момичета – и за всички в занаята, макар че може би все още не го осъзнават.
Два дни по-късно Венелин Петков също не успя навреме да омеси едно изречение. Някаква клета дискотека в Балчик била прекалено шумна, Венелин трябваше да съобщи за това важно събитие, но неизвестно защо се разколеба, погледна листа пред себе си и накрая се реши да каже, че дискотеката била шумна “от късна вечер до ранни зори". Просто изречение, но му тежеше като окови от федерален затвор за особено опасни престъпници. Тези обикновени, но предварително съчинени фрази са адът на иначе способни водещи. И Венелин не смее да импровизира, а иначе вече е отличен журналист, с чудесни перспективи пред себе си. И той, и Гена, и мнозина други имат и още едно качество – не са заразени от налудно-натрапчивите мании за важност на хора като онзи плъх, за който стана дума.
***
Доста странни реплики се чуха през седмицата – не особено смислени, и досадни като ухапвания на комар.
Например покрай неразбориите около проекта “Горна Арда" научихме невероятни подробности, бяха направени нови открития – няма спор, историята на българския преход изобилства с открития, всяка нова чета политици колумбовци все открива някакви америки.
Българската история сякаш се пише със симпатично мастило. Решаваш да видиш какво е било по-рано, отгръщаш назад страниците напосоки – а те са празни, трябва да се взираш в бели листа. Написаното/казаното е отлетяло с изсъхването на мастилото. При това, колкото и да нагряваш по-късно страниците с ултравиолетова лампа, нищо не се появява, нищичко.
И повечето политици сякаш са създадени по подобен начин – изглежда в материала, от който са омесени и в който нечистите примеси са далеч над нормата, има и немалка доза симпатично мастило. И, хоп, няма ги – идват от мъглата и след време изчезват, разтварят се отново в нея. И това време става все по-кратко.
…
Едно особено ухапване – тази ли е точната дума? – долетя чак от Рим.
Бойко откри там плоча в църквата “Свети свети Виконтий и Анастасий" – жест към паметта на папа Йоан-Павел Втори, който предостави този храм на българската общност за извършване на богослужения.
В Рим имаше вече подобна плоча – поставена в базиликата “Санта Мария Маджоре" преди близо три десетилетия. И подписана, както следва – “От признателния български народ".
Сега освен признателния народ се е подписал и Бойко. (И то не със симпатично мастило.) Живков не е бил толкова умен, за да го стори. Обаче съветниците му със сигурност са били по-схватливи от тези на Б. Б.
Не е моя работа всъщност, но не е уместно човек да ръси името си, където му падне.
…
Между другото.
Бях във Враца на 2 юни 1980 година, за да излъчвам второто, извънсофийско издание на “Всяка неделя". И по някое време, може би час преди началото на програмата, в хотелската ми стая нахълта директорът на продукция Георги Петков, за да ми каже, че на площада е направен атентат срещу Живков, който бил в града заради Ботевите тържества на Околчица. “Хайде, де" – рекох аз и реших, че Гошо се шегува. В нашия екип си подхвърляхме доста волности. Репортерът Емо Розов например беше накарал една уредничка да пусне пропуск за влизане в телевизията на Александър Солженицин, който по онова време си траеше нейде из Северна Америка. Тъй че изобщо не повярвах на Гошо.
И по-късно също не повярвах на версията за “атентата" – понеже на два пъти разговарях във “Всяка неделя" с “атентатора" Цветан Килограмски. Веднъж веднага след промените през 1989 година, и втори път през 2004 година. И двата пъти Килограмски твърдеше, че просто е искал да предаде писмо на Живков, нищо повече.
През 1980 година Живков беше вече 26 години на власт, ако се брои от времето, когато е станал първи секретар на комунистическата партия.
А в наши дни, още на първата година от властването на Бойко, една жена скочи с детето си срещу колата му в кърджалийското село Кирково.
Нищо особено не искам да кажа.
…
Константин Караджов (Би Ти Ви, 21 юли) направи отличен репортаж за посещението на премиера в Кирково.
И там имаше ухапвания от комари. Един симпатичен мъж зададе извънредно смислен въпрос и додаде: “С висше образование съм, но не мога да разбера какво правите."
А комарът му отговори, зъъ-зъъ: “Ами ти, като си с висше образование, няма да гледаш тютюн бе, човек. Нали си с висше? Мисли тогава нещо с главата."
Малкото клакьори се захилиха, но телевизионната публика със сигурност е потънала в земята от срам. Това беше рядко безтактна реплика на земеделския министър Найденов.
Репортажът не скри опита на Шерие Юсейн от с. Фотиново да се добере до премиера.
А той пропусна една възможност – в стила на грубовато-симпатичния пиар, който го задоволява засега, да спечели още малко лустро. Или е преценил, че няма шансове, не съм сигурен. Но не се спря да разговаря с Шерие.
Все едно, в Кирково се случи нещо важно.
Ние не познаваме България, взираме се предимно в София и големите градове, нямаме очи за истинския български живот, а той вече е ужасен. И е живян от неизменно добри, почтени и кротки хора. Виновни единствено за това, че допускат да бъдат анимализирани до краен предел. И може би изобщо не допускат, че с търпението си анимализират, в крайна сметка, и държавата.
Караджов наистина е добър репортер, но беше допуснал и една досадна грешка. Във въведението му към срещата в Кирково тамошните хора бяха лаконично наречени “местните". Надявам се, че това е един невинен пропуск. Иначе, ако не е така, следващото определение за хората от покрайнините ще бъде “аборигените". А още по-късно – “белите остатъци" в една циганска държава, и пр.
Истината за България може да бъде видяна в Кирково и, разбира се, навсякъде другаде в подобни селища. А не по морското крайбрежие, където всичко вече е гротескно до краен предел.
Драмите по морето тепърва започват и това е неизбежно, понеже там дълго време властваше един безразсъден, алчен разум. Безумията се състояха главно по време на мандата на царя, писах вече за това, и под разсеяния му поглед. Сетих се за него, понеже тия дни, около мораториума за имотите му, отново повториха фрагмент от скорошното му интервю по Би Ти Ви, в който с половин уста – да не би случайно да споменат К.К.! – стана дума за първото ми интервю с него през февруари 1990 година. Усукванията на царя вече са ви втръснали, обаче сега той надхвърли себе си. Пак го питаха дали е имал имуществени претенции към България – и той взе, че отговори по онзи нелеп начин, който вече владее виртуозно. Навремето искал да каже, че няма претенции за пропуснати ползи заради това, че имотите му били отнети. Ново двайсет. Това са успели да измислят за 5 години гламавите адвокати край него. Ах, ти, царю честити, лихварю сладък!
Чудна държава сме.
Пластичните хирурзи започнаха да се появяват по рекламни билбордове. В резултат силиконовите цици масово започнаха да се пукат.
Държавата отпуснала над 4 милиона за реклама на българския туризъм – и по морето започнаха да гърмят хладилниците и помпените станции.
Когато един премиер се оправдава, че не е лихвар и очаква да му повярваме, какво очаквате от спекулантите край морето, които искат да изкормят живота за един сезон. Вместо да си купят по един агрегат за 4-5 хиляди лева. Там войната тепърва започва. Един актьор беше споменал, че Холивуд е публичният дом на американската мечта. Ако побутнем малко тази фраза, бихме могли да кажем, че нашето крайбрежие твърде скоро ще се превърне в клоаката на една от българските мечти.
Изглежда нищо у нас вече не може да бъде направено, без да бъде непрекъснато наблюдавано извънредно внимателно. Нашият девиз може би трябва да бъде “Пикай и покажи" – както в Америка наричат извънболничната терапия, при която веднъж месечно се изследва урината на обвиняемия за употреба на наркотици…
Бел. ред.: Другите дописки от рубриката “Приказки за телевизията" можете да прочетете в сайта на вестник “Труд" – в рубриката “Анализи". Предишната бе прочетена от 12 981 души и бе коментирана от 211 от тях.

Стр. 16