сп. Elle | Станислава ПЕТКОВА | 2010-04-20

Скандалите в изкуството бяха нейна запазена територия само допреди година, а днес Кристина Патрашкова провокира скандали като главен редактор на "жълт" вестник. Преди тя пишеше за художници и галерии, но след като напусна в. "Уикенд", се концентрира в една "Галерия". "Истории с Патрашкова" – телевизионно предаване с това заглавие вече не съществува, но историите на Патрашкова стават все по-увлекателни и някак тайнствени, защото тя нахлу в ъндърграунд територии – вече не четем нейни интервюта с поети и актьори, а с мафиоти. Навярно е интересно, но комфортно ли е?
Журналистката винаги е дърпала "дявола за опашката", затова етикетът "ексцентричка" прилепва за нея още с прощъпулника й във вестникарските редакции. Една сутрин в 7. 00 ч. тя влита за планьорка във в. "Отечествен фронт", облечена с мундир и пола с волани. През социализма подобни дрехи шокират доста хора. И докато сивите костюми се подсмихват на нейния тоалет, Кристина, без да й мигне окото, изброява поне 10 любопитни теми. И ги написва. Тя умее да комбинира привидно несъчетаеми неща не само в облеклото – дънки с колие от XVIII век, да речем, а и въобще: мода, футбол, политика, кино… за нея всичко е еднакво важно и вълнуващо, има емоционално отношение и към глобалните проблеми, и към детайла.

- Кристина, какво те накара да смениш жанра тотално – "Берлиоз с Георги Илиев" както каза в едно тв предаване неотдавна?

- Простият отговор е, защото повече от 20 години след началото на прехода 6 България малцина знаят кой е Берлиоз, но няма човек, който поне да не е чувал името на Георги Илиев. Дори след смъртта му продължават да излизат книги за житието-битието му, но не съм научила да се е появила нова биография на Берлиоз. Което е жалко. Защото съдбата на този ексцентричен френски композитор е много по-интересна и поучителна от живота на Георги Илиев. За Берлиоз се твърди, че е употребявал опиум, за да създава гениалните си симфонии. За Жоро Илиев се разказва, че коката му е била приятел. Но след поредната доза са се случвали страшни неща. Берлиоз е дирижирал "Траурно-триумфалната симфония" по улиците на Париж през 1840 г. с 8-килограмова сабя в ръка. Гледката е била сюрреалистична, но е звучала музика. Когато Георги Илиев е хващал оръжие, никой не е мислел за изкуство.
Аз обаче не съм сменила тотално жанра. И до днес пиша за артисти, художници и писатели, защото разбирам най-много от арт.
Когато обаче се съгласих да оглавя в. "Галерия", си дадох сметка, че освен във висшата духовност, която вълнува все по-малко хора в България, ще трябва да надникна и в задкулисието на живота. Да накарам някои личности да направят уникални по рода си, шокиращи изповеди, каквито бяха случаите с бащата на Илия Павлов – Павел Найденов, с бившия шеф на Отдела за специални акции в ДАНС Велин Хаджолов, с бизнесмена Васил Божков… В самото начало казахме, че няма да мълчим и ще се опитваме да разкриваме тайни, които са важни, за да осъзнаем какви процеси се развиват в държавата. Това е трудна, опасна и понякога неблагодарна работа. Но си заслужава. Ако я възприемеш като кауза.

- С какво те обогатява тази коренна промяна на теми и идеи?

- Темите и идеите са същите – нали изкуството е отражение на живота? Но сега, вместо да пиша анализи как някой писател е пресъздал образа на бандита X в романа си, понякога се срещам със самия бандит. Тези запознанства са много интересни, защото можеш да надникнеш в душа, в която бушуват страшни демони. Когато правих интервю с Димитър Вучев-Демби, който се свързва с търговията с дрога, останах изумена. Оказа се, че той знае наизуст стихове на Смирненски. Престъпник, който се трогва от рими… Бях толкова шокирана, че не можах да реагирам веднага. Не твърдя, че Демби е светец Напротив! Но подобно признание те кара да се замислиш какво се е случило не само с един човек, а с цялото ни общество, че от една страна, се възхищаваш на социалната поезия, а от друга, вършиш престъпления. Отговор на този въпрос, между другото, трябва да дадат всички, които са ни управлявали през последните години.

- Срещите с криминални типове – не са ли опасни? Не те ли е страх понякога какво ще излезе от това, нямаш ли колебания?

- Такива среши не са всекидневие за мен. Пък и едва ли на тях криминалният тип ще извади пистолет да те застреля. Разбира се, че се притеснявам, но пък не познавам истински журналист, който би се отказал да чуе версията на един бандит. За да подреди пъзела на истината.

- Сблъсъкът между поезия и проза ми се струва прекалено остър, но ти явно си готова за битка Имаш ли врагове?

- Да. Преди не ме долюбваха някои актьори и режисьори, в чиито творчески способности се съмнявах. Нона Йотова години наред твърдеше, че я атакувам, защото самата аз не съм станала актриса.
Сега съм трън в очите на някои от най-важните хора в държавата – министри и шефове на служби за сигурност, чиято работа вестникът критикува, когато е необходимо. А това за съжаление в момента правят много малко от останалите медии.
Оказа се, че имам врагове и сред колегите. С изключение на двама-трима, които открито се изправят срещу мен, имената на другите не знам. Те сипят потоци от клевети, обиди, откровени измислици в сайтове и блогове. Не искам да прозвучи самохвално, но ми се струва, че болката, когато не си реализиран и си комплексиран, се изражда в страшна патология. Която се изразява в словесна злоба срещу друг, който е стигнал до някъде. И е платил за това немалка цена.

- Кое е най-несправедливото, което си чувала за работата си?

- Че пиша за пари и обслужвам мафиотски интереси. Тези твърдения започнаха да се разпространяват заради упоритата мълва, че арестуваният и обвинен във всички смъртни грехове Алексей Петров стои зад вестника. За пореден път казвам: той няма нищо общо с "Галерия", както и не отричам, че се познавам с него. Водили сме изключително интересни разговори и няма да повярвам, че е мозъкът на октопода, докато не бъдат извадени категорични доказателства, че това е така. Другото ми прилича на фарс – политици, затворници, престъпници, алкохолни босове, министри забъркват името му във всички далавери, които са се случвали през последните 2 десетилетия. Други виновни няма. Очевидно той е действал сам – доста интересна мутация на мафията у нас!

- Екстравагантността е естествена за теб – знае се, че не ти е представлявало проблем да отидеш на футболен мач с театрален лорнет и рокля с кринолин. В подобни случаи контрастът е симпатичен, но няма ли опасност да загубиш себе си, ровейки в кофата за душевен боклук? Няма ли противоречие между всичко, което си правила досега, и новите ти изяви?

- Аз и сега мога да отида на среща с Демби с рокля с кринолин, ако след това ми се налага да бързам за театрална премиера. Е, вярно, че Вучев ще бъде шокиран. Къде обаче е противоречието? Демби ще ме вкара в кофата за душевен боклук, разказвайки ми кой кого и защо е убил. Разкаял ли се е, или за него човешкият живот няма никаква стойност? След това ще отида да гледам "Престъпление и наказание", в което, както знаете, разореният петербургски студент Разколников убива безскрупулна лихварка за парите й. И най-големият му ад е не самото престъпление, а душевните терзания заради него. Смятам, че ще бъде интересно да се направят някои сравнения. Най-малкото защото ми се струва, че живеем във време, в което все по-малко хора изпитват терзания – за каквото и да е.

- Коя случка е знакова за изграждане на професионалното ти самочувствие?

- Може да прозвучи парадоксално, но участието ми като коментатор в различните сезони на Биг и Вип брадър. И досега мнозина ме критикуват, че съм се включвала в подобни "тъпи" формати. Аз обаче смятам, че те са важни, защото поставят под лупа всичките ни пороци, дребни страсти, амбиции, лицемерие. В тях хората се саморазголват – от най-известния до човека от съседния блок. Когато коментирах участниците, се опитвах да направя обобщение от дребните или по-големи скандали. Да поставя на дебат различни теми – възпитанието на децата, завистта сред известните, чалга манталитета. И май се получи. Имах, разбира се, и недоброжелатели. Но никога не бях получавала повече поздравления за тезите, които защитавах. Тогава се убедих, че имам силата да лансирам непопулярни идеи. И понякога да обърна общественото мнение.

- С кого е най-щурото ти интервю?

- С Ричард Чембърлейн. Той пристигна да се снима във филм в България, когато беше изключително популярен у нас заради излъчването на сериала "Шогун". Самолетът му пристигна по-рано и нито един от организаторите още не бе дошъл на аерогарата. Заявих, че аз съм представител на домакините, и ме допуснаха до стълбичката на самолета. Посрещнах Чембърлейн, а когато се качихме в автобусчето, което да го откара до ВИП-а, признах, че съм журналистка. Той се усмихна, но се съгласи да ми даде интервю. Разполагах с не повече от 5 минути, но се справих. Бедата беше, че заминавах след няколко часа за Германия. Изпратих касетата до редакцията на в. "24 часа", където работех тогава, и на следващия ден ние бяхме единствените, които имахме интервю с актьора. То беше щуро, защото ме убеди, че в журналистиката няма невъзможни неща. Особено пък ако ти помогне и късметът.

- Мислила ли си някога да зарежеш всичко и да отидеш да живееш на… Лазурния бряг например?

- Той ми е любим заради невероятните преживявания, които съм имала там – 10 години неизменно отразявах кинофестивала в Кан. Звездите, лудницата по улиците, яхтите, фойерверките, блясъкът на диамантите, палмите, прочутият булевард "Кроазет" са най-лъскавото и луксозно нещо, което съм виждала в живота си. Тъжното е, че е фалшиво. По време на фестивала в града цари истински панаир на суетата. Когато влезеш да гледаш филмите от състезателната програма обаче, виждаш съвсем друга действителност – престъпления, кръв, бедност, перверзии. Е, има, разбира се, и комедии. Ето затова в живота не може да се тегли разделителна черта. Дори Кан не е само блясък, а и мъка. Конкретно на въпроса – с удоволствие бих ходила всяка година на Лазурния бряг, но едва ли бих останала да живея там. Битките, които искам да водя, са в България, а не на Ривиерата.

- В какво още не си се пробвала, в какво не си успяла?

- Най-големият ми провал е, че не се научих да шофирам. Взех книжка още като студентка и започнах да карам. Попаднах в една-две по-сложни ситуации и си казах, че от мен шофьор не може да стане. Мисля, че се предадох. Но това е единственото нещо, за което не положих достатъчно усилия и не повярвах в себе си.

- Най-големият компромис, който ти се е налагало да правиш в журналистиката?

- Работила съм в различни издания и в тях е било ясно за кого и как трябва да пишеш. Съобразявала съм се с тази политика, но не за дълго. Сега работя в един от малкото вестници, в които за всичко може да се пише свободно.

- Когато говорим за рокли, жълтият цвят ти отива. Но в поведението?

- Разбирам намека. Оглавявам вестник, който някои наричат "жълт", а аз – масов. Избрахме таблоидната форма, за да може покрай пикантериите да публикуваме изключително сериозни анализи, интервюта и разследвания. Просто тази формула работи. Асоциацията между цвят и поведение ми се струва абстрактна, макар че черното се смята за цвят на мафията, лилавото – на порока, а бялото – на непорочността. Тоалетите в гардероба ми са различни, но преобладават бели, черни, жълти и червени. Предпочитам последните не защото съм от ЦСКА. Валентино едва ли е чувал за отбора от Борисовата градина, но негово ревю без червена рокля няма. И все пак любимецът ми си остава Кристиан Лакроа, нищо че кризата го удари жестоко. За мен той е единственият дизайнер, който може да съчетае жълто с цикламено и това да е естетско, а не кичозно. Ето защо вярвам, че невероятни комбинации и превъплъщения няма – нито в живота, нито в журналистиката. И тъкмо затова те често пъти са по-интересни от изкуството.

Стр. 42-43, 44-45