Миролюба Бенатова: В нашата професия често ни лъжат

в. Седмичен Труд | Емилия ДИМОВА | 2010-03-24

Трудно се уговаря интервю с топ репортер като Миролюба Бенатова. Няколко поредни дни намеренията ни да се срещнем пропадаха, отвивани от непредизвестено събитие или от поредната житейска драма, по чиито следи я пращаха професионалните й интереси и ангажименти. И докато аз звъня по уреченото време, тя отсреща затваря, подсказвайки, че не може да ми отговори, или едва успява да каже, че в момента е заета. Вечерта от горещия й репортаж по bTV новините разбирам каква е била причината.
Е, аз съм достатъчно търпелива и на свой ред професионално мотивирана, за да настоявам за тази среща. Но, питам се, дали мъж, привлечен от личността й, ще се примири с подобна стратегия? Колко дълго би изтърпял някой да бъде редовно пререждан от героите на нейните репортажи? И дали, в края на краищата, работата, която й предлага толкова неочаквани срещи, не я лишава от срещата с очаквания човек?

- Мира, на какъв тип лишения си подложена като тв репортер?

- Не бих говорила за лишения, защото начинът, по който си върша работата, е въпрос на личен избор. За много хора това може да изглежда необяснима и голяма жертва, но аз не чувствам липси. Естествено ми е да си тръгвам от работа не в 5 следобед, както е с повечето хора, а няколко часа по-късно. Започнах да работя в печата преди 16 години, във в." 168 часа", и тогава, 18-годишна, усетих с всичките си нерационални сетива, че това е моята професия. Не ме е интересувал този занаят като бит – нито колко се работи, нито какво е работното време, нито как се случват нещата технологично. Знаех, че искам да разказвам истории, че искам да се срещам с хората по начина, по който го правят журналистите -да задавам въпроси и да получавам отговори. Исках да търся и да намирам. И бях щастлива, че ми позволиха. С професията си чувствам изключителна съвместимост и взаимност.

- Досега не си създала семейство – няма ли работата ти отношение към този факт?

- Не бих се оправдавала със служебна ангажираност. Личният ми живот се е реализирал или не по определен начин, независимо от професионалните ми задължения. Аз съм доволна от това, което съм изживяла до момента. Не мисля, че преди време съм била готова да разделя и подредя приоритетите си по правилния начин, който прави семейството възможно. Чак сега започвам да намирам ресурс да бъда повече жена, да присъствам сериозно в личния си жи7 вот за сметка на професионалния. А и "подписът" или съжителството с някого не означава, че си дозрял за тази стъпка. Не че е изключено да сбъркам занапред, но сега съм доста по-наясно със себе си по този въпрос. Със сигурност не искам да живея в лъжа и лицемерие или да бутам изконсумирани отношения заради клишето, че на 34 трябва да съм омъжена, по възможност – с деца.

- Какво те е разделяло с мъжете в живота ти?

- Разминаване на различни нива. И най-вече – краят на любовта. Връзките ми приключват, когато изчезне усещането за взаимност – и като чувства, и като преценка за нещата от живота, най-общо казано. А и не отричам, че съм труден човек, изискващ и не много компромисен. Харесвам и обичам също така трудни мъже, с които съм изживявала бурни, емоционални, цветни, дълбоки и искрени връзки. Директна съм повече, отколкото е поносимо на моменти, и винаги съм смятала, че отношенията не трябва да се маскират или спасяват в навик. Аз не крепя, не кретам, не кърпя. Предпочитам да нямам партньор, отколкото да се правя, че не разбирам отсъствието на чувства.

- Възможно ли е мъжът, който би споделил живота ти, да е извън твоя бранш?

- "Моите мъже, с много малки изключения, са извън журналистическата професия.

- Но може ли някой извън тази професия да приеме твоя начин на живот, така обвързан с работата ти?

- Ако е професионалист, независимо в каква област, ще ме разбере. Да работиш от 9 до 5 е начин на мислене, а не професия. Аз не се вписвам в това квадратче. Всекидневието ми е динамично и го харесвам такова. Има хора, които предпочитат предвидимия живот, ориентиран към бита. Ако не постигам с тях съвпадения, причината е в различието на характерите, а не на занаятите ни.

- Спомена, че си труден човек. Кои са чепатите страни на характера ти?

- Рязка и остра съм. Трудно прощавам. Успявам да обидя, без винаги това да е целта.

- Не се ли чувстваш вече професионално уморена от репортерската работа: Не ти ли се иска да седнеш в студио, в стола на водещ или на шеф?

- Не.

- Вестникарството помогна ли ти да се изградиш като тв репортер?

- Самата философия на седмичния вестник е различна от водовъртежа на всекидневника. Седмичникът те задължава да бъдеш аналитичен, да не преповтаряш новината, а да намериш различната гледна точка. Това тренира всички сетива на журналиста. Седем години работих там и съм благодарна на Люба Ризова, че ме взе в екипа, който създаде bTV преди 9 години, и повярва, че един "вестникар" може да усети магията на телевизията. От професионалистите във вестника и в телевизията съм се учила не толкова на занаят, колкото на поведение, на реакции. Нашата работа изисква умение да общуваш на всички нива. Репортерството е низ от разговори, повечето, от които тежки, сериозни, изискващи отдаване на внимание, на време. Трябва да накараш "героя" да ти се довери, да ти разкаже неща, които не иска да разказва, да ти повярва, че няма да го предадеш, че няма да го заболи повече, отколкото вече го боли. Другото, техническата част, се научава по-лесно.

- Кои са най-трудните ти репортажи?

- Сложно и деликатно съм се чувствала, когато е трябвало да отразявам някаква страшна и болезнена история, докато моят личен свят е бил в другата крайност. Щастливият човек се концентрира трудно. Като в случая наричам щастие онези моменти на тотално разграждане, които не са толкова чести. Тогава може би си проличава професионализмът – от умението да бутнеш встрани личните си топли и светли мисли, които са те обзели, и да се отдадеш на нечия чужда болка така, сякаш и теб те боли.

- Журналистическите ти разследвания налагали ли са да ходиш въоръжена или да тренираш бойни изкуства?

- Ако някои реши да ме нарани, ще го направи, никаква подготовка не може да ме спаси. Не съм спортен тип, макар че някога съм тренирала таекуондо, ходила съм на тае бо, но не за да се защитя от някого, а защото ми е било интересно.

- Случвало ли се е да се движиш с охрана?

- Когато приемеш, че имаш нужда някой да те пази, губиш част от свободата си и този, който иска да те нарани, вече те е уязвил. А и никога не бих приела присъствието на охрана около себе си като престижно. За някого това може да е демонстрация на социален статус, за мен е демонстрация на несвобода.

- Имало ли е опити да бъдеш контролирана, шантажирана, манипулирана?

- В нашата работа често се случва някой да иска да ни излъже, да представи нещата по удобен за него начин, да скрие част от истината. Ние като професионалисти не трябва да го позволим. Това умение е част от длъжностната ни характеристика като репортери, а не е нещо изключително. И е неуместно да се хвалим, когато просто сме си свършили работата.

- Как реагират непознати при среща с теб, започват ли да те занимават с проблемите си?

- Случвало се е да ме заговарят и обикновено са го правили с добро чувство и респект към моето лично пространство. Това ме прави щастлива, не ми омръзва да виждам, че работата ми е докоснала по някакъв начин хората. Но понякога изпитвам и дискомфорт от екранната известност – когато съм неглиже, забравила съм да се гримирам, потънала съм в свои си мисли и пазарувам в хипермаркет. Когато ме заговарят в такъв момент, вероятно изглеждам недружелюбно и дори враждебно. А истината е, че съм се стреснала и чуството е, сякаш непознати хора са нахълтали в банята ти, докато си чисто гол.

- Един от последните ти филми, за силикона в естетичната хирургия, предизвика голям зрителски интерес. Защо според теб съвременните жени се поддават на изкушението да променят Божия замисъл?

- Всеки иска да добави нещо към Божия замисъл, но не знам защо сме толкова нахални да допускаме, че можем да го измислим по-добре от Него. Лично аз мисля, че е грехота човек да пипа нещо по себе си до 35 години, освен ако не е жертва на някакви трагични обстоятелства, които го налагат, например катастрофа или болест. Да, никоя жена не харесва да погрознява, да остарява, но не е излишно да обмислим мотивите си, преди да пристъпим към корекции по тялото. Аз вярвам, че много жени прибягват до " прекрояване", защото не се чувстват достатъчно обичани, а не защото визията им го изисква.

- Догодина самата ти ставаш на 35 – ще коригираш ли тогава нещо по тялото си?

- Мисля, че не: опитвам се да преминавам през кризите в живота си по-щадящо и с повече въображение. Не обичам да ме боли, не ми пасва на характера да вляза в болница от суета. Но знам ли?! Никога не казвам " никога!". Ако трябва да отговоря сериозно – банално е, но наистина вярно – не вярвам в скалпели-те. Разкрасява ме любовта.

"Чувствах се много уютно във въздуха", казва Мира за първия си скок с парашут, който ще бъде последван от втори, вероятно още това лято.

Стр. 10

Leave a Reply