в. Уикенд | Цветана ПЕШУНОВА | 25.03.2011

Новината, че Сергей Станишев чака дете от бизнес дамата и пиар специалистка Моника Йосифова разтърси медиите преди няколко седмици. Дори най-информираните с текущите клюки останаха като попарени от внезапната вест. Щастливото събитие се очаква в края на април.
За повечето хора името на Моника Йосифова не говори нищо. За работещите в медиите обаче тя е знакова личност от сферата на връзките с обществеността и публичните комуникации. Нейната агенция "Актив груп" е сред най-големите в бранша, клиенти са й министерства, корпорации, банки. Моника е бивша журналистка от БНТ и в. "24 часа", която се омъжва
за бившия шеф на фалиралата Първа частна банка Венцислав Йосифов. До неотдавна тя и банкерът бяха пример за идеално семейство. И в един момент – шок!, тя чака дете от Станишев. Когато новината излиза наяве, телефонът й отчита 325 позвънявания! Има и много сърдити – "Каква приятелка си, как можа да криеш и да не ни кажеш!".
Близо 3 седмици уговаряме това интервю с Моника Йосифова. В началото тя е категорична, че не желае да говори за "нещо, толкова лично". И точно когато се бяхме отказали, тя позвъни на нашия репортер: "Взех решение! Интервюто ще стане – прочетох толкова лъжи за себе си, че може би трябва да разкажа лично истината. Не е в стила ми да се откривам така, но ще го направя. За пръв и последен път".
Срещата с Моника е в сладкарницата на хотел "България". Тя пристига заметната с широко палто. Чак когато го сваля, се вижда, че е бременна. Качила е само 8 кг – човек трудно може да повярва, че е в края на 7-ия месец. "Това палто беше моето скривалище – то до последно не ме издаде, че съм бременна от Сергей", казва през смях Моника. И започва вълнуващия си разказ за внезапно избухналата си любов със Станишев, за предишния си брак, за който я обвиняват, че е по сметка, за предателствата в най-трудните моменти, за пиковете в живота си.

- Моника, колко време трябваше да криеш връзката си със Сергей Станишев?

- Повече от година. Знаеш ли, чувствах се ужасно през цялото това време. Усещането, че трябва постоянно да се криеш, да се пазиш нещо да не научат хората или медиите, дотогава за мен беше непознато. Още повече че част от моята работа е постоянно да се виждам с хора от медиите… Сякаш живеех някакъв двойствен живот и в двете си битиета бях аз, ама не докрай… Не го умея това раздвояване, по природа съм открит човек, обичам нещата в живота ми да са ясни и подредени, а този театър адски ме потискаше. Беше ми особено трудно в последните месеци, когато със Сергей вече знаехме, че очакваме дете, и беше ясно накъде вървим и по какъв начин се развиват отношенията ни.
Но, от друга страна, трябва да призная, че този преходен период ни беше нужен и на двамата. Това, което се случи между нас, беше толкова силно, неочаквано и разтърсващо, че имахме нужда да го осъзнаем и всеки от нас да вземе своето собствено вътрешно решение, как продължава животът му.

- Казваш, че си била объркана…

- Да, бях силно объркана. Мислех си, че това е моята невъзможна любов… Всичко изглеждаше толкова сложно и някак предрешено. Не можех да си позволя никаква публичност, най-вече за да не нараня чувствата на най-близките си хора. Постепенно с времето осъзнах, че това, което има между нас, е не просто някаква временна емоция, мимолетно влюбване, ако щеш, а е нещо много истинско, рядко случващо се. Говорехме много тогава за това, какво ще правим. И двамата искахме да продължим заедно, но всичко изглеждаше толкова срещу нас…
Един ден в края на миналото лято той ми каза – "Знаеш ли, ти си жената за мен". И това постави край на всичките ми съображения и колебания. Аз усещах същото. Решихме да продължим живота си заедно.

- Притесняваше ли се от обществените реакции?

- Ако кажа не – ще излъжа. Може би най-точният отговор е – и да, и не. От една страна, се притеснявах, защото моята ситуация беше много деликатна, бях омъжена, с две деца и всяка мисъл за някаква перспектива на отношенията ни със Сергей, особено в началото на връзката ни, ми изглеждаше направо невъзможна. Всичко щеше да е далеч по-простичко, ако той не беше Сергей Станишев, един от най-известните политици в страната, лидер на БСП и бивш министър-председател, и аз – познат в медийните среди пиар специалист, съпруга на Венцислав Йосифов, емблематична фигура във финансовата сфера, създател на Първа частна банка. Комбинацията от двете беше, как да кажа – очаквано сензационна. При това от един момент нататък беше ясно, че очакваме и дете, а още нищо публично не се знаеше…
Представях си колко хора ще бъдат изненадани, направо шокирани от подобна новина. Знаех, че когато го обявим, ще бъде тема №1 в медиите. Беше ясно, че ще има много коментари, интерес, злостни клюки… Знаеш, в такива ситуации хората реагират по различен начин. Някои са позитивни, реагират просто по човешки – браво, ще имат бебе, това винаги е хубаво. Но те сякаш са малцинство. Очаквах и много злобни и негативни подмятания по отношение и на него, и на мен, особено във форумите в интернет. Но от друга страна, много добре знам, че винаги ще има хора, които да говорят злостно. Сигурно, ако се съобразявам с тях, трябва да се гръмна.

- Имаше ли много злоба?

- Чела съм и в медии, и по форуми толкова лъжи за себе си, толкова абсурдни неща, такива гнусни лъжи за Сергей, че чак да ти се доповръща. Тази злоба, която се излива, тази страст у хората да мразят, да нараняват – не я разбирам. Не говоря само за конкретния случай, а по принцип. Защо се мразим толкова? Не мога да приема обяснението, че причината е в това, че хората живеят все по-трудно. Това дали си щастлив и дали мразиш е вътрешно състояние на духа, отношение към себе си. Омразата, злобата -това са болестни състояния, болест на душата на човека, който ги изпитва.
Който мрази, не може да е щастлив не е в състояние да се радва на хубавото дори в собствения си живот. На него дори да му дадеш повече пари, той пак ще е нещастен за това, че съседът му има още повече. Да, наистина, хората, които мразят, нараняват околните. Но всъщност най-наказани са те самите. Затова някак и не се притеснявам от това, какво ще кажат за мен и Сергей. Не можеш да затвориш устата на хората. Който иска, ще си говори, без значение дали е вярно или не. Това не може да е аргумент за моя личен избор, за това как да подредя живота си, дали ще съм щастлива. Интересува ме мнението на децата ми, на близките ми хора, това те да не страдат, всичко да бъде максимално щадящо за тях. Пък и от баща си знам, че за щастието и за любовта човек трябва да се бори.

- Детето, което чакате, беше ли планирано?

- В какъв смисъл планирано? Не сме си правили семейно планиране, ако това имаш предвид. Това е бебе, създадено от любов. Много, много искано и от двама ни. Просто от един момент нататък беше ясно, че и двамата искаме дете и това може да се случи. А кога точно – то това си е Божа работа, благословия, така мисля аз. Истински хубавите неща в живота стават с любов. Това е.

- Кое беше първото нещо, което си помисли, когато се запознахте със Сергей?

- Че е твърде чист и твърде нормален, и с прекалено силно развито чувство за отговорност и за собствено достойнство, за да се занимава с политика в България.
Срещнах го за първи път по време на президентските избори през 2006 г. Тогава работех за кампанията на президента Първанов. Сергей идваше понякога в щаба на президента, говореше с хората там. Направи ми впечатление това, че въпреки позицията си, той се държи с хората непринудено и естествено, винаги усмихнат, но и леко дистанциран. Няколко пъти кратко разговаряхме, вече не помня за какво, нещо около кампанията вероятно. По-късно, в края на 2007 г. и началото на 2008 г., работихме с неговия екип в рамките на кампанията "Бъдете активни". Накратко – тогава имаше и много срещи по места, в които участваха министри, на някои от тях трябваше да присъства и премиерът. Мисля, че тогава му направи впечатление добрата ни работа и придоби представа за професионализма на моя екип. Казвам го без излишно чувство за скромност, защото знам, че агенцията ми наистина е една от най-добрите в нашата област. Известно време след това той ме покани за негов медиен съветник.

- Но тогава нямаше любов, така ли?

- Не, наистина. Просто работехме заедно.

- Не е тайна, че той имаше дълга връзка с друга жена – Елена Йончева. Ти ли си причината за раздялата му с нея?

- Не, определено не. Но не мисля, че е коректно по какъвто и да е начин да коментирам отношенията между тях. Те засягат единствено двамата, само те могат да ги коментират, ако пожелаят. Истината е, че никога не съм се интересувала или разпитвала Сергей за това. Искам да знам само онова, което той прецени, че трябва да сподели с мен.

- Познавате ли се с Елена Йончева? Според теб тя как те приема?

- Да, познавам се с нея от годините, в които работех като репортер във в. "24 часа". Тогава Елена правеше за БНТ забележителни репортажи и филми за войната в съседна Сърбия. Уважавах я като изключителен професионалист. А колкото до това как тя ме приема сега – отново не мога да коментирам, ще звучи просто нелепо.

- Това ще е третото ти дете. Как ще съжителстват всички в един дом?

- Да не забравяме и кучето на Сергей – английският булдог Бари – и си ставаме едно голямо, весело и шумно италианско семейство. (Смее се – бел. авт.) Обичам да е пълна къщата, винаги съм искала да имам голямо семейство, дом, изпълнен с живот и смях, дом, изпълнен с уют, в който всички искат да се прибират. Когато има обич, всичко в крайна сметка се подрежда. Мисля, че и при нас се получава така, нещата започват да се подреждат. И най-хубавото е, че всичко става много естествено. Е, разбира се, ще има и проблеми, сигурна съм. За мен е много важно моите деца от първия ми брак да са щастливи с нас, да се чувстват толкова специални и обичани, колкото и новата им сестричка.
Знам, че когато тя се роди, те ще имат нужда от още повече внимание и близост и по никакъв начин не бива да се почувстват изолирани или някак на втори план. Говорим много със Сергей за това и сме н а едно мнение. Общото н желание е да изградим силна връзка между трите деца и същевременно да запазим у всяко едно от тях усещането, че е много обичано и специално. Той много иска и се старае да създаде добри отношения и доверие и с двете ми по-големи деца. Те също го харесват и им е интересно да общуват с него. Постоянно го разпитват за различни неща – за това в кои страни е ходил, какви интересни места е видял, как му е минал денят, когато пишат домашно по история например, тичат при него да ги изпита и да му покажат колко добре са си научили урока. Това ме кара да се радвам, да съм спокойна, че вкъщи нещата са наред.

- Готов ли е Станишев да бъде баща?

- Сергей много искаше да имаме дете. Знам, че по-рано той е имал връзки и с други жени, но винаги се е пазел от обвързване. Мисля, че аз го срещнах в един момент от живота му, когато той беше вече доста по-зрял, по-улегнал и, хайде да го кажем направо – нарадвал се беше на ергенлъка. От друга страна, в чисто професионален план, това беше точно след изборите през 2009 г.-много тежък за него период, време за равносметка. В такъв момент човек изживява своя вътрешен катарзис, прави си ясна равносметка, отделя истинското от фалшивото в живота си, разбира кои са за него стойностните неща.
Тогава започнаха нещата между нас, тогава се влюбихме и всичко се разви някак неочаквано бързо. В един момент той ми каза, че иска да имаме дете и това му се случва толкова осъзнато за първи път в живота. И аз го исках, разбира се. Но също така знам, че едно е да искаш дете, друго е да се грижиш за него, да поемеш отговорност, да си добър родител. Дали Сергей ще е добър баща – сигурна съм, че да. Защото е много грижовен, търпелив, обичлив и има огромно желание да стане добър татко. Има желание да се учи на това да бъде идеален родител, иска да даде любов и внимание и нежност на детето ни. Особено в последните месеци от бременността ми, той се промени много, за някои неща се вълнува дори повече от мен. По сто пъти на ден ме пита как съм, дали съм си взела магнезия, имам ли контракции, рита ли бебето, ама как точно рита, ако не рита, защо пък сега не рита, я веднага да се обадя на докторката да питам. Сергей ме кара да се чувствам обгрижена и обичана жена.

- Имахте брак с банкера Венцислав Йосифов и изглеждахте щастлива двойка. Кога щастието ви напусна?

- Бракът ми с Венци продължи десет години, но всъщност живяхме съвместно близо 13 години. Бих казала, че имахме силна любов и истински пълноценна връзка, плод на която са двете ни прекрасни деца – Моника, която е на 12, и Венци, малкият ми мъж, който е на 10 години. Наистина съм имала много щастливи години с Венци. Когато се запознахме, той още беше преуспяващ банкер, собственик на Първа частна банка, а аз работех като репортер във в. "24 часа". На него дължа много в развитието си, включително и това, че имах възможността да уча икономика и право в Оксфорд. Нещо, което за мен беше като сбъдната мечта тогава.

- Тогава се говореше, че си златотърсачка, омъжила се за парите му…

- Ще ти кажа, че заживяхме заедно през 1997 г., една година след като фалираха Първа частна банка. Преди това много хора говореха, че съм с него заради парите му, че само го използвам. Но аз се върнах от Оксфорд заради него и защото го обичах и хич не ме интересуваше дали той има, или няма банка и какво говорят хората. Това е истината. Когато заживяхме, той се водеше фалирал. Отдадох се изцяло на това да създадем хубаво семейство, откъснах се от професията си, родих две деца, след това се оженихме. После дойде най-страшното -арестът му през 2000 г.

- Това ли беше най-голямото ти изпитание в живота?

- Да. Никога няма да забравя този момент – една студена януарска сутрин,; беше събота, към 6 часа сутринта, още сумрачно навън. Всички вкъщи спяха, чуха се силни удари, думкана по вратата на къщата ни, силни гласове. Слязох да отворя и вкъщи нахлуха униформени хора, барети с качулки. Държаха се много грубо, говореха силно и заплашително. Казаха, че имат заповед, че трябва да видят мъжа ми. Децата се разбудиха, разплакаха се. Всичко се случи пред тях. Тогава дъщеря ни беше на 2 г., а синът ни – бебе само на 6 месеца. Беше някакъв кошмар. Сложиха на Венци белезници, не му дадоха дори цигари и бельо да си вземе. Не казаха къде го отвеждат. Аз бях като в транс – няколко часа ми се губят, просто не помня какво е било. От силния стрес мозъкът ми е изтрил часовете на най-големия ужас и паника. Опомних се по-късно, когато дойде адвокат Ина Лупчева. Тя ми даде чаша вода и ме свести. После с нея цял ден го търсихме по арестите в София – всеки задържан има право на адвокат от първия момент на ареста. Но навсякъде ни казваха, че го няма. Междувременно всички медии гръмнаха, говореха всякакви небивалици, имаше предварително подготвени и абсолютно лъжливи репортажи за това как е задържан Венци.
Последва целият тормоз с обвиненията, безкрайните дела, разпити по следствия, нови обвинения. Години наред. В онзи период научих много истини за живота, загубих всичките си илюзии и разбрах, че в най-тежките моменти трябва да се оправяш сам. Преброихме си приятелите на пръстите на едната ръка. Хората, на които Венци най-много беше помагал, първи му обърнаха гръб, спряха да ми вдигат телефона, не ме познаваха. Имахме много финансови затруднения тогава и много малко хора ни помогнаха. А всички тези, които говореха, че съм с Венци заради парите му, и които ежедневно седяха на масата му с часове, просто млъкнаха и се изпокриха като мишки.
Венци води съдебни дела години наред. Накрая по всички обвинения го оправдаха, но вече никои не писа за това или ако се писа, беше по много малко – с 2-3 реда, някъде на вътрешните страници. В тези години бяхме много свързани, много заедно. Заедно минахме през този кошмар. Междувременно аз започнах да работя, създадох агенцията. Той ми помогна да изтегля кредит, срещу който заложихме къщата, в която живеехме. Да вземеш кредит по онова време хич не беше лесно. Отначало беше трудно, нямах постоянни клиенти, а трябваше да връщам лихви по кредита. Но лека-полека нещата потръгнаха. Аз съм много последователна и упорита, когато искам да постигна нещо. И знам, че колкото и трудно и невъзможно да изглежда нещо, винаги има начин да го постигнеш. А моят начин обикновено е с много работа. Така беше тогава – зор и битка за всеки нов клиент, за всеки нов проект. Вложих много от себе си в това да изградя агенцията и много исках да имам нещо свое, което да ми дава сигурност, на мен, на децата ми, на семейството. Исках да успея, да имам достатъчно собствени доходи, за да живея нормално и да мога да се издържам.
Някъде в годините след това започнахме да се отдалечаваме един от друг. Стана някак неусетно, нямаше драми и сълзи Постепенно се получи така, че единствената ни обща тема за разговор бяха децата ни, които и двамата много силно и всеотдайно обичаме. Ние самите бяхме отчуждени и някак избягвахме разговора за това какво се случва помежду ни. Може би това беше грешка, не знам. За любовта трябва да се бориш, но когато я имаш, трябва да се грижиш за нея, да я отглеждаш, подхранваш. А ние някак я приехме като даденост, давахме много обич и подкрепа един на друг в тежките моменти Но когато те отминаха, с годините отношенията ни охладняха и никой от нас не направи усилия да върнем предишната топлота.
В един момент просто стана ясно, че отношенията ни са изчерпани. Между нас имаше уважение, но не мисля, че бяхме щастливи вече един с друг. Въпреки това продължавахме да живеем заедно заради отглеждането и грижата за децата. Рутина. Навик.

- Възрастовата разлика между теб и Венцислав Йосифов бе голяма. Смяташ ли, че това е причината бракът ви да приключи?

- Може би има причина и в това. В определен момент разликата във възрастта започва наистина доста да се усеща. Тогава един от двамата трябва да избере да живее във възрастта на другия. Мисля, че нито един от нас не пожела да го направи. Може би да, това е една от причините бракът ни да приключи, но далеч не е единствената. Но това не слага край на нашите отношения с Венци. И двамата имаме обща грижа и отговорност – двете ни деца. Венци е прекрасен баща и децата имат огромна нужда както от мен, така и от него. Имат нужда от неговата обич и грижа, имат нужда от своя татко. И знам, че той иска най-доброто за тях.

- Той едва ли е много щастлив от това, че чакаш дете от друг мъж?

- Прие достойно ситуацията. Така за пореден път ми доказа, че е мъж на място. Останахме приятели, за което му благодаря.

- Сигурно си чувала какви ли не слухове за Сергей Станишев. Кой от тях можеш лично да опровергаеш?

- О, да, всякакви слухове и лъжи съм чувала и чела за Сергей. Най-абсурдният и гнусен от тях вече мисля, че е опроверган и от мен, и от живота, и от това, което се случва между нас. Сергей е невероятен мъж. Мъж, който може да накара една жена да се чувства щастлива и обичана. Това е.

- Разкажи малко повече за себе си. Коя беше първата ти любов?

- Беше ученическа и беше точно онова, което хората наричат любов от пръв поглед. Бях в десети клас и през лятната ваканция отидохме с родителите ми на море в Дружба. Редовно ходехме там, събирахме се няколко години подред една и съща голяма и весела компания, все тийнейджъри. С морската ни тайфа ходехме заедно на плаж, слушахме музика, говорехме за
филми, вечер излизахме по купони. И една вечер на вратата на дискотека почти се сблъсках с едно момче. Погледнах лицето му и – влюбих се за секунда направо, точно като ученичка, както казват хората. После години наред си пишехме писма, чаках го, докато излезе от казармата, но така и нищо по-сериозно не се разви, бяхме много различни.

- Работиш от 19-годишна като журналист. Първите те стъпки в професията?

Отначало започнах като стажант, а после и като репортер в "По света и у нас", в екипа на Нери Терзиева, Асен Агов и Сашо Диков. Бяха първите години на прехода – бурни, динамични, заредени с обществени очаквания и емоции. Беше невероятен шанс за мен да попадна тогава в емблематичния Екип 2 на националната телевизия, който всяка вечер от синия екран показваше какво означава свобода на словото, каква е разликата между новина и коментар, променяше представите на цялото ни общество за модерните телевизионни новини, модерната и независима журналистика изобщо. Работата ми беше страхотна школа и съм много благодарна на Нери, че ми даде шанса да се развивам и да се науча на занаят. Работих няколко години в БНТ, бях добър репортер, имах своите журналистически находки, репортерски удари, участвах и в онова прословуто предаване "Ку-ку", което подлуди цяла България с новината, че АЕЦ "Козлодуй" гръмнала, мисля, че правих репортажа от Министерски съвет. Бяха страхотни години, интересни, динамични…
Напуснах телевизията, когато Нери беше несправедливо уволнена, в знак на солидарност и от уважение към нея. Тогава хората бяхме по-различни – помня, че когато ни съобщиха, че махат Нери, всички се разплакахме и към деловодството заваляха десетки молби за напускане. Днес, уви, това едва ли би се случило -хората станахме други.
По-късно работих в радио "Витоша" отново като парламентарен репортер, но радиото така и не се оказа голямата ми професионална слабост, някак не си намерих мястото там. Тогава спечелих стипендия на една американска фондация "фрийдъм форум" и заминах за 6 месеца в Щатите. Там, освен телевизионна журналистика, специализирах и "Връзки с обществеността", или ПР – една много нова и модерна по онова време специалност. Когато се върнах, исках да се пробвам да работя във вестник
Мислех, че за да стана наистина добър журналист, трябва да познавам работата във всеки вид медия. Отидох на интервю за работа в най-големия вестник по онова време – в. "24 часа". Интервюира ме Венелина Гочева, тогава зам. главен редактор. 2 седмици по-късно ми се обадиха от вестника и ми казаха, че постъпвам на работа. Може би това бяха най-силните ми години като журналист, вече бях малко по-зряла, научила доста, познавах професията, имах и вече създадени контакти. Венелина ми даде шанса да се развивам, на нея дължа наистина много. Баща ми казваше, че всеки, който претендира, че е добър журналист, трябва да умее да пише. Аз се научих да пиша във вестника.

- Баща ти е дългогодишният журналист Любомир Янов, който миналата година почина след дълга битка с тежка болест. Смяташ ли, че раждането на детето е своебразно негово прераждане?

- Не знам, не съм се замисляла върху това. Аз много тежко приех загубата на татко, още я преживявам. Не знам дали изобщо може да се преживее загубата на родител. По-скоро човек се научава да живее с болката и някак потиска остротата й с времето. Много съжалявам обаче, че той няма да се радва на третото си внуче. Мисля, че това щеше да го направи щастлив.

Стр. 11, 12-13