в. Труд | Соня СПАСОВА | 2009-12-13

Синът ми обича България, но езикът му е труден

- Госпожо Василева, бяхте в България, за да правите филм за “прехода". Какво успяхте да свършите?

- Заснехме над 8 часа лента. Ние изгледахме, описахме и преведохме повечето материали още докато бяхме в София. Продължителността на филма е половин час. Той е част от документалната поредица на CNN “Есента на промяната" за падането на комунизма в Централна и Източна Европа преди 20 години. (Филмът се излъчи вчера по CNN – б. р.)

- А какви промени вие лично видяхте в София, след като вече не живеете тук 17 години?

- Въпреки че не живея в България, аз се прибирам всяка година и винаги виждам промени.
Тази година забелязах новото метро с красивите станции. Само дето нямах време да се повозя. Аз много обичам градския транспорт и това ми липсва в Атланта. Там човек без кола трудно може да се придвижва. Затова, когато се прибера в отпуск в България, използвам често градския транспорт. Така се избягват задръстванията по улиците. Но най-ценното за мен е възможността да наблюдавам хората, да слушам разговорите им, да научавам какво ги вълнува. Тези впечатления са много важни за мен като журналист.

- Като водещ в CNN кое беше последното ви интервю с известни личности? А в коя гореща точка на света успяхте да отидете през 2009 г.?

- Аз работя като водеща в CNN и от студиото в Атланта мислено се пренасям във всички горещи точки, които отразявам в моите предавания. Също така пиша репортажи в редакцията, без да пътувам до мястото на събитието.
От време на време пътувам, за да снимам материали. Командировката за българския документален филм беше основната ми изява извън студиото през 2009 година. Не мога да ви опиша колко се вълнувах, че правя филм за промените в България. За мен това беше възможност да преосмисля моя личен и професионален живот. Промените отпреди 20 години предопределиха не само моята лична съдба, но и съдбата на хората от Централна и Източна Европа.
Може би най-вълнуващият момент за мен беше завръщането ми след толкова години в студио 6 на БНТ. Там беше първата ми емисия като водещ на живо. Спомням си колко се страхувах от живия ефир и едва се сдържах да не избягам от студиото.
А сега се върнах там, за да интервюирам Нери Терзиева за документалния филм по CNN. Студиото се е променило много, откакто ние с нея работихме. Има модерна техника, аутокю…
Освен Нери интервюирах и първия български свободно избран президент Желю Желев, Атанас Семерджиев, Цецка Цачева, Евгений Михайлов, Емил Кошлуков, Соломон Паси, Александър Лилов и други участници в събитията около 10 ноември.

- Какво се случва със световна новинарска телевизия, каквато е CNN, в ситуацията на световна криза? У нас например много медии изпитват затруднения…

- Аз не работя в бизнес отдела на CNN, но определено мога да кажа, че е интересно и вълнуващо да се работи за телевизионен канал, който през последните 18 месеца инвестира постоянно в своята програмна схема и в мрежата си за събиране на новини. Ако включите CNN вечер, ще можете да гледате предаванията от новата ни програмна схема – надявам се да ви харесат.

- Съществува ли изискване за визия и дрескод на работещите в СNN? Какво ще стане, ако решите да се изрусите например?

- Човек трябва да изглежда професионално, да проявява уважение към зрителите и професията, а също е хубаво да се облича с вкус. Що се отнася до цвета на косата, харесвам естествения си цвят (смее се).

- Имате ли ритуал, който спазвате преди ефир – да излезете с левия крак, да държите нещо за късмет…

- Нямам специален ритуал, но когато светне червената лампичка на живия ефир, все още, дори и след толкова години, изпитвам вълнение и огромно удоволствие, че започва моето общуване със зрителите.

- Разкажете все пак как започва вашият ден – с кафе, с вестник, с интернет?

- Ставам към 7,30 ч сутринта. Денят ми започва с разходка или фитнес, после кафе и закуска. Докато закусвам, отговарям на имейли. Чета към два часа световната преса, събирам факти и идеи за новините.
Живея в едно от предградията на Атланта, но нямам проблем със задръстванията, защото в момента работя вечерна смяна.

- А доколко успяхте да се приспособите към американския начин на живот? Кога за последно някой “позна", че сте чужденка в САЩ?

- Не е трудно човек да си намери мястото в Америка, която е страна на имигрантите. Освен американци и българи имам приятели от цял свят. Интересно се живее по този начин, защото имаш възможност да опознаеш различни култури и начин на живот.
Все пак аз работя с колеги от най-различни националности. Не се чувствам чужденец сред тях. Например в един ден е нормално да работя с главен редактор от Филипините, продуцент от САЩ, редактор от Канада, гримьорка от Сомалия, асистент от Гана и да сменя водещ от Австралия.

- Чела съм, че събирате приятели в българския ресторант “Родопи" в Атланта. Какъв е специалитетът там? А знаят ли американците какво всъщност са Родопите?

- За съжаление ресторантът беше продаден – не успя да оцелее в тези трудни времена на световната криза. За този факт съжаляваме не само хората от българската общност, но всички американски приятели, които с удоволствие идваха с нас. Сега остава на нас, българите, да готвим български гозби, за да не ни липсва ресторантът.

- Синът ви Александър говори ли български?

- Синът ми завърши университет, но мисли да продължи да учи и да вземе магистърска степен. Също започна и работа.
Е, да, разбира български добре, по-слаб му е говоримият език. Много обича България, специално българските планини…

- Кога за последно рисувахте? Продавате ли свои картини?

- Откакто се записах да уча задочно политология преди 3 години, не ми остава време да рисувам. Надявам се да завърша след няколко месеца. Нямам търпение да се върна отново към рисуването. Не съм кой знае колко добър художник, но ми доставя огромно удоволствие. Рисуването ми е хоби, така че не продавам картините си.

- Представяте ли си живота след 20 години? В САЩ или в България? Или…

- Не съм мислила преди 20 години, че ще работя в CNN и ще живея в Америка, така че ми е трудно да си представя живота след още 20 години. Така е по-интересно, гледам на живота като на приключение. Има една поговорка на английски, която звучи така – животът е това, което ни се случва, докато ние кроим планове…

Снимка: Вестник "Труд"

Стр. 13