сп. Sign Cafe | Радина РАЛЧЕВА, собственик и управител на PR агенция GO Green Communications", тясно специализирана в реализирането на Green PR | 23.04.2011
Политиката е особено битие и онези, които пребивават в него, би трябвало да имат много изострена чувствителност към света около себе си и силно усещане за посока и мисия. По презумпция. Доколко това е така е отделен въпрос. Повечето мои познати знаят, че не обичам особено политиката, в частност – българския й вариант. Но сега ще ми се наложи да се потопя в тази парадигма, защото ще си говорим за "зелен" PR и политика и пресечните точки между тях. А те напоследък стават все повече.
В началото бе природата. После се появи екологията. После се появиха гражданските движения на природозащитници и НПО. После зеленото стана цвят с различни нюанси в политиката. А към днешна дата "зеленото" в политиката варира от наситено зелено до резеда, но винаги е част от палитрата и няма как екологията да не присъства в политическия дебат. Политиците на 21-ви век могат да си позволят да бъдат "за" или "против", но не и безразлични към темите за околната среда и човешкото въздействие върху нея. "Зеленото" влиза видимо в политическия речник горе-долу от 60-те години на миналия век, или иначе казано, от времето, когато започна да се поражда и да се засилва разговорът за това сме ли, или не, и ако да, доколко сме вредни ние, хората, за своя дом – Земята. "Зеленият" PR в политиката премина през много вариации – някои крайни, други несигурни, за да стигне до нещо като равновесна точка, при която политиците се опитват да балансират между очевидната нужда от решителна промяна и огромните икономически и други интереси, които ще бъдат засегнати.
Както знаете, модерно е да си "зелен". Но ми се струва, че това стана възможно благодарение на поредица от усилия на много хора за дълъг период от време, които доведоха до количествени натрупвания по въпросите на екологията. Кулминацията и повратната точка на политически обвързаното говорене за околната среда се случи в началото на този век. Ал Гор. Едва ли има човек, който да не знае това име. филмът на Ал Гор "Неудобната истина" предизвика буря от полемики и спечели "Оскар" за документално кино през 2007 г. Същата година самият Ал Гор стана Нобелов лауреат за мир заради усилията си за повишаване на информираността за климатичните проблеми. Ал Гор продължава да е активен природозащитник и макар за филма да се твърди, че е преувеличил няколко научни факта, а политикът да е обвиняван, че е натрупал дивиденти за себе си, има един важен аспект, който сякаш остава пренебрегнат. Ал Гор е политикът, който превърна темата за екологията в своя differentia specifica. И по този начин успя да я "вкара" в световния дневен ред. След "Неудобната истина" беше почти невъзможно да се неглижират въпросите за климатичните промени. Да, това беше грандиозна "зелена" PR акция. И аз бих казала, че тя беше успешна. Както поради гореизброените причини, така и поради факта, че с този филм Ал Гор успя да направи нещо не особено лесно – да "преведе" на разбираем за всички език труда и усилията на много и различни учени, изследователи и еколози и да обобщи и изложи на показ потенциалните рискове от продължаващо пренебрегване на екологичните промени. И, което не е за подценяване, да предизвика бурни реакции на одобрение или неодобрение, а следователно и диалог, който продължава и днес.
Иначе в политиката "зелената" тема е Все по-важна. Великобритания беше сред пионерите в Европа и потегли публично и решително към по-екологично ориентирана национална политика. ЕС прие и продължава да приема множество документи
u ga променя регулаторната рамка в подкрепа на устойчивото развитие. Наред с това, и Обама превърна "зелената" тема в част от своята програма и пое курс към възобновяеми енергийни източници. Изобщо, политическата машина се задвижи. И след крайно незадоволителните резултати от срещата в Копенхаген, последва тази в Канкун миналата година, където имаше по-видима и силна политическа воля, която постигна "компромисен" успех. Споразумението от Канкун определи промените в климата като "едно от най-големите предизвикателства на нашето време". Между 3 и 8 април 2011 г. в Банкок пък предстои да се проведе среща на висши правителствени представители на почти 200 държави. Тя трябва да "отключи" преговорите по продължението на Протокола от Киото за намаляване скоростта на глобалното затопляне. Изглежда, въпреки силната скрита и явна опозиция и гигантските пари и лобита, на политиците им става все по-ясно, че глобалната екологична криза е всъщност глобална политическа криза, защото политиците са тези, които би трябвало да намерят приемлив вариант и ресурси за осъществяването на неизбежния преход към устойчива икономика и мислене. Политиката често трябва да реагира и на "спешни" "зелени" теми. Трагедията в Япония показа по недвусмислен начин, че каквото и да си мислим, няма начин да сме достатъчно подготвени. Дори най-подготвената нация беше пометена от силата на природата. Апропо, това ми напомня, че човечеството постоянно демонстрира един повтарящ се дефект – въпреки всички доказателства за противното, ние незнайно защо продължаваме да си "вярваме", че "контролираме" и "управляваме". Тази масова и заразна заблуда вероятно е сред причините често да сме толкова неадекватни въпреки огромния ни потенциал и мозъчен капацитет. Но да се върнем на темата. Бедствието в Япония изкара на дневен ред призрака на радиацията и темата за ядрената енергетика. И това доведе до вълна от политически реакции и последствия. Като ехо на събитията във фукушима, християндемократите в Германия загубиха една от крепостите си – най-богатата немска провинция Баден-Вюртемберг, където управляваха близо 60 години. Големият победител там е Партията на Зелените, която настоява за бърз отказ от ядрена енергия и явно обществото я подкрепя. Според анализаторите, това може да се превърне в най-тежката политическа криза за партията на Ангела Меркел.
В опит да резюмирам – вярно е, че политиците често използват "зеления" PR за собствени цели и за предизборно трупане на подкрепа. Но от друга страна е вярно и друго – тяхната задача не е никак лека. Както сподели наскоро председателят на Европейския парламент Иежи Бузек по повод неотложния характер на климатичните предизвикателства: "Няма просто решение. Затова регулаторните органи, бизнесът и гражданите трябва да действат заедно." В този смисъл не бива да бъдем перфекционисти по въпроса за "зеления" PR и политиците – няма как нещата да се случват идеално, особено пък по толкова сложен, многопластов и мащабен казус като екологията. На политиците може, както да им е лесно, така и да им е трудно, зависи от контекста, от това колко отговорни са, доколко не са загубили сетивността си и държат връзка с реалността и доколко притежават силата да правят компромиси, както и куража да убеждават. Затова ще завърша с думите на Райнхолд Меснер: "Унищожаването на природата е унищожение на нас самите. И това е политическо. Поради това този, който мисли, че отказът от политиката и отбягването й е правилният път, дълбоко се заблуждава. Защото това е приемане на съществуващото положение и мълчаливо съгласие с неекологичните проекти… Трябва да се грижим за природата, за да могат и следващите поколения да намерят в нея това, което търсихме ние – път към опознаване на самите себе си. Природата като недокоснато от цивилизацията пространство е най-доброто огледало за нашата човещина и за стойността ни като хора."
Стр. 76 – 77
