www.glasove.com I Димитрина ЧЕРНЕВА I 27.01.2012
- „Демокрацията, болна от своите медии”, под този наслов в края на миналата година у нас бе проведена международна конференция, в която взехте участие и вие. Тогава дадохте един български пример за това как медиите изобретяват и консумират политическите фигури. Разкажете повече за този български пример.
- Да, това беше една много значима международна конференция, организирана от проф. Ивайло Знеполски като част от цикъл подобни конференции, които от години се провеждат в България с участието на големи имена в областта на философията и социологията, а сега и на медиите. За участие в последния форум беше поканен Даниел Дайан, който е един от най-известните френски теоретици на медиите. Той се е занимавал и с отношението между спорта и политиката. Така че за мен беше инспириращо да тръгна именно от някои такива анализи, като например публикуваните в един сборник, издаден под редакцията на Дайан и посветен на политическата и медийна употреба на олимпиадата в Пекин, която е използвана, за да се изгради разказът за „новия Китай”. Но в конференцията участваха и други интересни фигури – например Елиу Кац, който е сред патриарсите на изследването на комуникациите и още в средата на ХХ век заедно с Пол Лазарсфелд издава една прочута книга, „Личното влияние”. В нея е показано, че когато става дума за оформяне на мненията в аудиторията, посредническата роля на т. нар. лидери на мнение, т.е. комуникацията между самите хора, е може би дори по-важен фактор от традиционното медийно въздействие пряко върху публиката. Това е изключително влиятелна теория. В София бяха дошли още няколко много интересни и значими изследователи от Европа, САЩ и Израел и акцентът беше поставен върху отношението между медии и политика. Това инспирира и моята тема.
- Става дума за употребата на спорта от страна на политиците по времето на социализма и днес.
- Да, реших да проследя как в България спортът се използва за политически цели. Още повече че през последните няколко години имаме много интересни примери в това отношение. Моят анализ обаче започва от по-рано, за да проследи развитията в тяхната историческа хронология. Известно е, че по времето на социализма спортът е превърнат в държавна политика, той се радва на изключително привилегировано положение и за него се отделят големи субсидии. Особено значение тогава имат т. нар. силови спортове и някои изследвания установяват, че броят на хората, които са били ангажирани с тях, е наброявал няколко десетки хиляди души, като се посочват цифри от порядъка на 50 000 до 70 000 души, пряко или косвено свързани с тези спортове.
- Кои спортове имате предвид?
- Става дума за силовите спортове, които са едни от най-масовите, най-спонсорираните и най-добре поддържаните по времето на социализма – най-вече борбата, вдигането на тежести, боксът и някои други дисциплини.
- Като казвате между 50 000 и 70 000 хиляди души, предполагам имате предвид не само спортистите, които са ангажирани с тези спортове професионално?
- Някои са ангажирани професионално, други полупрофесионално, а трети спортуват на аматьорски принцип, но активно, като са обвързани в различни школи, лагери и пр. Въобще това е една много голяма мрежа, която включва различен тип активности. Някои са на заплата, други не, но във всеки случай става дума за огромен брой лица, ангажирани с тези спортове. Така че когато говорим за борците на прехода, е важно да знаем как се появява подобна социална група, че тя произлиза именно от тези до голяма степен привилегировани спортни елити на социализма.
- По какъв начин са привилегировани тези спортисти?
- Най-вече с това, че тези спортове дават добра възможност за реализация. Има, както казах, развити школи, а и почти във всяко училище в часовете по физическо възпитание момчетата имат часове по борба, изучават основните хватки и т.н. Също така от училищата се издирват и подбират талантливи деца, за да бъдат включени в тези спортове. Така че става дума за една наистина голяма мрежа, за множество състезания и шампионати, от ученическо ниво нагоре, които дават възможност за бързо реализиране у нас и на международната сцена. Друг е въпросът защо точно силовите спортове се развиват толкова добре в България. Разбира се, има изобилие от таланти. Но именно главно през тези спортове тогава България е можела да се реализира сравнително бързо и със сравнително скромен ресурс като голяма спортна международна сила. Държавната политика в спорта се ориентира към спортове, в които има категории, тъй като когато има категории, тогава могат да се вземат много повече медали в рамките на един и същи спорт, тоест има по-голям шанс страната да се представи добре. Борбата, щангите, боксът са все спортове с категории. Разбира се това са може би само част от мотивите, има и много други фактори, по-важно е обаче какво се случва на практика.
- По кое време започва това лансиране на силовите спортове?
- Трудно ми е да кажа точно кога, това би изисквало по-специално изследване на историята на спорта, но във всеки случай през 70-те и 80-те години тази целенасочена политика вече дава резултати. Не е никак трудно да си спомним големите успехи на България като спортна сила именно в тези спортове – класическа борба, борба свободен стил, да не говорим за вдигането на тежести. Освен това имаше и много добро присъствие на български боксьори. Общо взето може да се каже, без да подценяваме успехите в други дисциплини, че заедно с художествената гимнастика именно това бяха спортовете, които в най-голяма степен носеха златните медали на България и именно те правеха българският спорт най-видим на международната сцена.
- Но в един момент стигаме до 10 ноември 1989 г. Какво става след това с тези десетки хиляди спортисти – предполагам, че повечето от тях не са имали други умения и компетенции освен спорта, с който са се занимавали.
- Тъй като държавната политика към спорта радикално се променя, което се изразява в спиране на финансирането или поне драстично редуциране на предишните му обеми, всъщност става така, че тези най-многолюдни спортове произвеждат и най-голямото количество безработни. Това е една истинска армия от професионалисти и аматьори, които се оказват практически на улицата и пред които възниква въпроса как да си намерят ново препитание, с какво да започнат да се занимават в новата ситуация. И тъй като на повечето от тях им липсват други умения, често физическата сила се оказва единственият капитал, който те могат да продадат на пазара на труда. Затова най-често повечето от тях се превръщат в служители в охранителни и застрахователни фирми. В началото на прехода този силов бизнес се разраства толкова много именно защото е налице и такъв човешки ресурс. Просто наличието на подобни хора дава възможност на тази индустрия да се развие много добре в България. В този контекст, както показва един интересен анализ на културолога Александър Кьосев, когато държавата се оттегля от много от своите задължения, тя фактически се оттегля и от контрола върху насилието, който обикновено се извършва със средствата на системата на МВР. И тъй като държавата вече не упражнява ефективно този контрол върху насилието, то вакуумът много бързо се запълва именно от новите борчески силови структури, които приватизират този контрол и започват да го упражняват в името на частни интереси. Когато държавата се оттегля, започва да действа по-скоро естественият подбор и най-силните индивиди печелят позиции в социалното пространство. Или както посочва в един свой текст философът и медиен експерт Георги Лозанов, борците, като една новопоявила се класа, се придвижват от тренировъчните зали и от съблекалните към социалния център на обществото. Именно хората с мускулите, тези които притежават най-силните тела започват постепенно да упражняват властта в много области и да казват как трябва да се случват нещата в ключови отрасли на икономиката и бизнеса.
- Безспорно тази приватизация на контрола върху насилието не става без контактите на тези среди с политическата класа, с нейната сила и по нейната воля. Как се осъществява всъщност тази връзка между политическата номенклатура и момчетата с мускули, които в един момент се оказват безработни?
- Разбира се борците идват със своите мускули, те донасят в тази сделка своите тела и своята сила, но има и втори участник в сделката – това е тази страна, която донася интелекта, престъпния интелект. Въпросът е как всъщност да се действа, за да се използва тази сила и да се превърне тя в източник на капитали. Тук вероятно по-голяма роля е играла не толкова политическата номенклатура, колкото различни мрежи на Държавна сигурност. Много често тези две характеристики – на човек, който има мускулите, и на човек, който принадлежи към ДС – са носени от едни и същи фигури. Някои от ключовите борци на прехода всъщност са били и сътрудници на ДС или близки до ДС, и са били през цялото време в тази двойнствена позиция, която им е давала освен силата на мускулите и достъп до информация за мрежи, за хора, за бизнес, изобщо всякаква ценна информация. Освен това знаете, че някои от бойните спортове до голяма степен са били и частично военизирани, част от тях са се развивали в самата система на МВР, което е нормално за една такава структура. Така или иначе някои от ключовите фигури сред борците са свързани пряко с различните служби.
- Назовете някои имена.
- Да кажем Илия Павлов. Под една или друга форма мнозина от тези среди са били близки до службите.
- Тоест не е било трудно да се осъществи контактът между ДС и борците?
- Не, защото той е съществувал и преди промените, а след 1989 г. беше доразвит в хода на прехода. В началото на 90-те години симбиозата действително първоначално тръгва по линията на упражняването на силови дейности, но постепенно, както добре си спомняме, дойде един момент, в който частните силови структури постепенно пожелаха да преминат в светлата страна и се стигна до момент, в който Георги Илиев в средата на 90-те години заяви: „Бяхме борци, вече сме бизнесмени”. Спомняте си тази прочута фраза, нали? Сигурно си спомняте и другата прочута фраза, на Илия Павлов, който каза, че е дошло времето гущерът да откъсне опашката си, т.е. да се легализира бизнесът.
- Как се трансформират отношенията между остатъчните структури на ДС и борците бизнесмени в годините на прехода?
- И тук, както и във всяка друга сфера се стигна до постепенно разслояване на интересите и съответно до противопоставяне между различни групи. Спомняте си, че станахме свидетели на истински войни между различни групировки и разчистването на терена взе много жертви. В крайна сметка обаче тези изтощителни действия доведоха до известно консолидиране на ключовите играчи и през последните години като че ли крайните форми на конфликти намаляха, което означава, че наистина се е достигнало до една фаза на легализиране на капиталите, на по-трайно разпределение на пазарите и на баланси между различните групи.
- По какъв начин днешният премиер Бойко Борисов е свързан с тези борчески структури, в каква йерархия и на какво ниво е бил той в тези среди до появяването си на официалната политическа сцена?
- Трудно е да се каже точно къде е бил позициониран той, дали е част от тези среди, или по-скоро прави нещо паралелно на тях. Така или иначе, като биография той произлиза от системата на МВР. Завършва висшата специална школа към МВР и излиза оттам със своите компетенции в областта на противопожарната дейност. След промените обаче той много бързо напуска системата на МВР.
- Нека не забравяме и заниманията му с карате.
- Да, той е много активен в този спорт, самият той е треньор по карате. Има принос и към развитието на националния отбор на България по карате. В един момент е треньор на националния отбор. Самият Борисов е носител и на черен пояс по карате, така че е свързан с този спорт доста тясно. Така или иначе той напуска системата на МВР и създава охранителна фирма, която в онова време е доста реномирана и стои добре на пазара.
- Тоест същият път на реализация, за който разказахте в началото, говорейки за новото поприще на бившите спортисти от силовите спортове.
- Да, както казах охранителната дейност става основното занимание на тези среди. Борисов също влиза охранителния бизнес, който тогава е характерен именно за бившите борци. Той прави охранителната компания „Ипон”, която намира много сериозна клиентела, първо в лицето на Живков, а след това и в лицето на Сакскобургготски. За разлика от много други охранителни фирми, все пак Борисов си спечелва репутацията на добър професионалист и неслучайно е бил нает именно от такива високопоставени политически клиенти.
- Как се стига все пак до тези високопоставени политически клиенти? Известно е, че към този момент на пазара има много охранителни фирми.
- Нямам представа как точно, но вероятно охранителната компания на Борисов е предлагала добра услуга. Предполагам, че фирмата му е била наистина сред добрите в бранша и е стояла встрани от онези охранителни бизнеси, които са били в най-голяма степен възприемани като пряко обвързани с криминалната престъпност. Мисля, че все пак той е имал в по-голяма степен репутацията на професионалист. Вероятно това се е дължало и на биографията му, свързана с МВР.
- Част от доклада ви е посветена на медийното отразяване на спортното битие на Борисов вече в наше време. Можете ли да направите паралел между мястото на спорта и неговото пропагандно значение в годините на комунизма и употребата му сега при управлението на ГЕРБ?
- Вижте, има една основна разлика, която се състои в това, че по времето на социализма спортът и политиката са две разделени една от друга области. Спортистите имат своите собствени зони на изява, а политиката е нещо различно от спорта. Разбира се, има държавна политика по отношение на спорта, но като полета на активност те са до голяма степен разделени и политиците не парадират персонално със спорта. Те използват спорта като пропагандна машина, но на нивото на политиката и на самата държава, а не на нивото на всекидневното си поведение. Тъкмо последното е характерно за новата ситуация, особено през последните няколко години.
- Тоест сега спортът се използва за целите на политическия пиар.
- Да, именно. Това, което виждаме сега, е едно много силно инструментализиране на спорта, на здравото тяло и на мускулите в плана на изпращането на политически послания. Тук се доближавам и до анализите на Даниел Дайан, който разкрива тази връзка между спорта и политиката. В България това се вижда много силно, включително и в начина, по който премиерът използва спорта, позиционирайки се непрестанно като част от самите спортни среди. Така че това е разликата. Сега спортът и политиката често не могат да бъдат различени, ако говорим за отделните личности. Бойко Борисов е интересен с това, че е най-видимата фигура в тези политически употреби на спорта, той най-активно обръща спортната валута в политическа като търси пиар ефект за себе си от всяка своя спортна изява.
- Защо се прави това и какви позитиви носи на политиците, които го използват?
- Първо, разбира се, спортът е много популярен като културна практика. Знаете колко хора се интересуват от спорт като футбола, така че ако ти можеш да се внедриш и в новините, свързани със спорт, това е просто още един канал, в който можеш да присъстваш много активно. В съвременното общество спортът е важна централна дейност, а не нещо периферно. Освен това спортът изкушава съвременния политик да представи своята личност и на една друга сцена, не само на политическата, да направи едно театрално композиране на образа си и на друг терен. Спортът предлага тази възможност да покажеш себе си като истински, защото знаете, че в медийната култура отношението към звездите, включително към политиците, най-често е водено от любопитството именно във връзка с този въпрос: „А каква ли е звездата или какъв е политикът в действителност?”. Използването на спорта е един трик, който помага на политика и на звездата да се покажат като истински, като автентични. Не случайно самият Бойко Борисов има многобройни интервюта, в които обяснява, че само на спортната площадка, когато играе футбол, се чувства нормален и може да бъде себе си.
- И се чувства щастлив. Спомням си едно интервю, в което на въпроса: „Ако след смъртта си имате възможност да се преродите в друг човек, какъв тип човек бихте избрали”, Борисов отговори, че всеки би избрал да бъде футболистът на Барселона Лео Меси. Излиза, че истинският Борисов е по-изкушен от спорта, отколкото от политиката.
- За него по-скоро политиката е продължение на спорта, но с други средства. Впрочем употребите на спорта за политически цели се виждат ясно и при други български политици. Сергей Станишев също често влиза в спортна роля като рокер. Дори досегашния президент Първанов, който е известен предимно като ловец, в един момент, явно в изблик на ревност към Борисов, също разкри, че е имал футболна кариера и че е играл за „Миньор” (Перник). Първанов участва в мачове с дипломатическия корпус. Сегашният президент Плевнелиев пък казва в едно интервю, че има около десетина любими спорта. Вътрешният министър практикува джогинг, просветният министър пък има минало, свързано с бокса, а понастоящем кара колело, тича за здраве, отдава се на йогата и т.н.
Освен това напоследък можем да видим как известни фигури от сферата на спорта започват да гравитират около политиката. Ако, от една страна, политиците извличат дивиденти от спорта, от друга страна спортни фигури извличат дивиденти от политиката. Тук е достатъчно да споменем Христо Стоичков и нещата, които напоследък се случват около него – удостояването му с почетното звание „Доктор хонорис кауза” на Пловдивския университет, непрекъснатото му присъствие в орбитата на ГЕРБ и на Бойко Борисов и т.н. Така постепенно това сливане между спорт и политика, за което говорим, започва да се налага като норма в политиката. Партиите започват да имат нужда от фигури, идващи от спорта, от които се очаква да прелеят част от своята собствена популярност към имиджа на съответния политик. В повечето случаи това вероятно не става безкористно, разбира се. Стоичков например е крупен бизнесмен.
Има и една друга много интересна тенденция, която е продължение на всичко, за което говорихме и която се изразява в това, че много спортисти се опитват да влязат директно в политиката. На последните избори за местна власт през 2011 г. имаше истинска интервенция на футболисти, стрелци, борци, футболни съдии, президенти на спортни клубове и пр., които се бориха за кметски места, а някои от тях и успяха. Например президентът на футболен клуб „Монтана” стана кмет на Монтана. Могат да бъдат дадени още примери, но така или иначе това е тенденция, която може да се проследи и назад във времето. И на предишните избори през 2009 г., имаше истинско нашествие на спортисти кандидати за кметове. По време на последните избори през миналата година един спортен вестник излезе със симптоматичното заглавие: „Изборите: борци, стрелци, футболисти”, за да илюстрира мащаба на този феномен – колко много хора от спорта са изкушени от политиката. Тук не трябва да се изпуска фактът, че спортът е и една голяма индустрия, затова близостта му до политиката винаги е добре дошла. Когато виждаме премиерът лично да се ангажира с намирането на спонсори на големи футболни отбори, той дава тласък на тази икономика на спорта. Знаете, че това една от най-оборотните индустрии в световен мащаб и България не прави изключение. В този сектор и у нас се въртят изключително много пари. Ето защо съвсем не е без значение кой инвеститор в спорта какви контакти има на политическо ниво и т.н.
- Така е, но тази връзка между политиката и спорта стана доста по-видима сега, при управлението на ГЕРБ и Бойко Борисов – имам предвид спонсорирането на футболни клубове и на друг вид спортове, изграждането на спортни зали и пр.
- Да, така е, но по една доста странна логика в крайна сметка спортът би трябвало да печели от това, че някои негови аспекти са експлоатирани за имиджови политически цели. Въпросът е какво се случва с онези, които извличат политически дивиденти от спорта. Преиграването с всичко това може да доведе до загуби. Ако се върна към Даниел Дайан, той е въвел в употреба един термин, „монстрация”, изкован като съчетание между „демонстрация” и „чудовищност” (на френски: monster). Според Дайан, когато медиите интензифицират публичната демонстрация на някакво явление, то неговият образ неизбежно хипертрофира, изражда се, придобива елементи на чудовищност. Лесно можем да си представим как неконтролираната политическа експлоатация на спорта може да навреди на имиджа на политика, да го „монстрира”.
- Казахте, че Борисов е най-добрият български пример за смесване на политиката и спорта. Такива примери обаче има и в Европа и по света.
- Веднага мога да направя паралел с Владимир Путин, който в това отношение прилича на Борисов. Путин също се показва непрекъснато в добра форма, често спортува и точно като нашия премиер е патрон на всевъзможни спортни събития. Силните мускули са използвани като синоним на силната политика. Путин има ранг в джудото, аналогичен на ранга, който Борисов има в каратето и също експлоатира спорта много активно, но в крайна сметка неслучайно в края на миналата година се стигна до това, че преиграването беше заплатено. Путин бе освиркан за първи път именно по време на спортни събития, които се опита да използва в плана на укрепване на политическия си имидж в навечерието на изборите в Русия. Така появата му в контекста на спорта беше вече нежелана и се стигна до преобръщане на отношението.
- Такава тенденция има и у нас.
- Да, Борисов беше освиркан именно в неговата най-скъпа спортна зала „Арена армеец”, на откриването на която малко по-рано във времето публиката бе разпънала транспарант: „Залата е супер, благодарим ти, Бойко”. Както всяко прекаляване, така и политическата употреба на спорта в твърде големи дози може да се обърне дори срещу искрени приятели на спорта сред политиците. Първият сигнал за такова преобръщане у нас беше номинирането на Бойко Борисов за футболист на 2011 година. Тази анкета се превърна в пародийна акция срещу Борисов и в крайна сметка също беше един вид онлайн освиркване от страна на футболните фенове. Номинирането на премиера за футболист на годината прие форма на критика срещу опитите му да навлезе по политически начин в сфери, в които хората не желаят да виждат политика, поне не в такива мащаби. След това тази критическа тенденция се доразви и последва случаят с реалното освиркване в зала „Арена армеец”, което наистина е един много сериозен сигнал и би трябвало да доведе до някакво замисляне, но ще видим дали това ще се случи.
- Всъщност конференцията, с която започнахме този разговор, беше на тема: „Демокрацията, болна от своите медии” – звучи тревожно и изключително точно, струва ми се. Кои са най-сериозните причини за това заболяване?
- Дълго може да се говори за това. Неслучайно темата все пак подчертава, че медиите са част от демокрацията е че болестта е вътре в самата демокрация. Нещо не е наред, нещо не се случва както трябва и това довежда до разболяването на демократичния процес. Болестта е може би толкова напреднала, че някои от най-влиятелните социални мислители като Юрген Хабермас напоследък започнаха да говорят за постдемократично общество. Хабермас твърди, че политиката се е оказала безсилна да защитава ценности, защото на мястото на политиците постепенно са дошли технократи и експерти, които управляват обществото с рационални аргументи, но без да се придържат към каквито и да било ценности като солидарност, справедливост и т.н. По този начин самата демокрация се оказва застрашена, защото тя се базира именно на подобни ценности. Въпросът е какво се случва, когато те бъдат демонтирани. Мисля, че за съжаление, подобен процес се случва и в медиите. Имам предвид това, че много журналисти се превърнаха именно в такива технократи, в хора, които просто отиват на работа в медиите, както се отива на работа в едно учреждение, в което трябва да свършат някакви рутинни задачи за деня, да се напишат някакъв брой редове, да се обработят еди-колко си на брой информационни единици. Ролята на журналистиката започна да се свежда до това. Вече твърде рядко някой изобщо се пита или си спомня каква е мисията на тази професия. Това стана почти неудобен въпрос. Обикновено ние често подкрепяме неутралността на медиите като някаква ключова демократична ценност. Но има много интересни и авторитетни изследвания, които показват, че медийната неутралност в крайна сметка винаги работи в полза на политическото и властово статукво, тъй като му осигурява комфорт. А ние в България стигнахме дотам, че медиите не само все по-рядко са неутрални, а в по-голямата си част се превърнаха в конформистки ориентирани бизнес учреждения, търсещи изгоди от близостта си с властта. Това е, което разболява демокрацията. Когато журналистът работи като бизнесмен и като чиновник, а не като гражданин, тогава и медиите са болни, и демокрацията боледува.
* Доц. д-р Орлин Спасов е преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по социология. Ръководител е на катедра „Радио и телевизия”. Преподава медийни и комуникационни изследвания и интернет култура. Работи по проблеми, свързани с теория и история на медиите и популярната култура. Специализирал е като Хумболдов стипендиант в Германия. Автор е на „Преходът и медиите: политики на репрезентация“, съставител е на поредица сборници върху медийна проблематика. Ръководител "Проекти" на фондация "Медийна демокрация".
