Тема: Можем ли да бъдем независими в глобалния свят на 21 век?
Гост: Георги Лозанов, председател на СЕМ

Водещ: Георги Лозанов в „Здравей, България”. Добро утро.
Георги Лозанов: Добро утро.
Водещ: Честит празник.
Георги Лозанов: Честит празник и на вас, и на зрителите. Само да кажа, че не съм професор. Чух, че така ме анонсирате. За съжаление, това не е вярно.
Водещ: Доцент.
Георги Лозанов: Да, доцент. И дори по празници не ставам професор. Доцент.
Водещ: Днес, 6 септември, 3 март – все дни, в които обичаме да казваме най-българският празник. Според вас, коя е отправната точка, около която трябва да се обединим, за да решим кой е най-българският празник за нас?
Георги Лозанов: Това е труден дебат и не знам дали си заслужава да говорим много ентусиазирано, защото тази дати са свързани помежду си. Няма съмнение, че са в един комплект, празничен комплект. Просто повече празници, по-добре за България. На мен ми харесва, разбира се, днешният празник, защото първо, всяка държава има празник на своята независимост по един или друг начин. Дори мисля, че на днешната дата и Швейцария е обявила своята независимост.
Водещ: Така ли?
Георги Лозанов: В едни по-далечни времена, в 15-ти век, края. Така мисля. Тоест всички има, държави независимост. То е интересно, че те са все от други държави някаква независимост. Но на мен ми харесва днешната дата, защото това е една независимост, която не е постигната с кръв. Има нещо историческо свирепо, защото все проливаме пролята кръв. Е, сега, днес празнуваме една независимост, която е повече с дипломатически ходове, която е повече въпрос на, какво да кажа, на един макар и политически тежък, напрегнат диалог. Това за мен една по-голяма ценност дава на този празник и е по-празнично. Защото, когато под празника има пролята кръв, е винаги по някакъв начин хем празнично, хем трагично.
Водещ: Честваме смъртта на героично загиналите.
Георги Лозанов: Да. И затова аз харесвам днешната дата. А в крайна сметка това е финалното ни излизане извън влиянието от един много дълъг период…
Водещ: От турската държава.
Георги Лозанов: на Османската империя. Впрочем и от една друга империя се измъкнахме, за щастие, без кръв – от съветската. Да. Което също си заслужава по някакъв начин да бъде чествано. Пък за съжаление не виждам…
Водещ: Може би след време и ‘89-а година ще бъде…
Георги Лозанов: Да. Когато точно сме се измъкнали също ще трябва да водим този спор. Но ние не може за по-далечното минало да се оправим, камо ли за по-близкото.
Водещ: Според вас, на днешния ден, в който говорим за независимостта на държавата ни, може ли разговорът да бъде обърнат и към независимостта на гражданите на тази държава?
Георги Лозанов: То в модерния свят общо взето независимостта е индивидуално качество и е свързано по-скоро с индивида, с неговите права. Ние имаме едно, какво да кажа, възрожденско и все влагаме някакво красиво чувство в думата възрожденско преживяване на националното. Обаче в случая трябва малко да се усъмним в това преживяване. Защото нациите не са това, което са по време на възраждането, когато те самите се създават и се борят, така да се каже за собствената си територия. Днес много по-малко националното е заплашено и ако е заплашено, много повече е заплашено от самите хора, чиято принадлежност, на които тя принадлежи или по-скоро, които принадлежат към една или друга национална идентичност. Въпрос е националното да е свързано, да е вътре в теб, ти да го носиш, не толкова чрез външна заплаха, така, да е основният проблем вече.
Водещ: Това прави малко по-сложен избора всъщност? Нали, как така човек се бори за собствената си независимост, когато не е много наясно към какво отива.
Георги Лозанов: Българите, искам да кажа така по просто, българи ще има и след 100 години в глобалния свят, ако има българи, които искат да са българи. Все повече това е въпрос на желание и на удоволствие, бих казал, на радост от националната принадлежност. Ако тя ти носи радост, ако тя ти носи самочувствие и по някакъв начин разпалва твоята памет и лично усещане, тогава националното ще оцелява в глобалния свят. Преди много повече националното е било дълг, така да кажем, на кръвта, дълг към предците, дълг към близките.
Водещ: Сега към самите нас, към самия себе си.
Георги Лозанов: Сега то е повече лична привилегия. И въпросът е да го усещаме като привилегия. Като казваш „аз съм българин, нося българското” това наистина да е автентично твое преживяване и ти да имаш нужда от него.
Водещ: Значи борбата за независимост сега е борба срещу глобализацията?
Георги Лозанов: Не, точно обратното. Борбата за независимост на националното, така да кажем, е борба къде ще бъде то в йерархията на индивидуалните ценности.
Водещ: Интернет. Интернет е пространство, което, твърде се, ни прави много независими. Например, Арабската пролет, така наречена, се твърди, че започна от интернет. Според вас, така ли е?
Георги Лозанов: Няма съмнение, че интернет е една нова територия на човешката свобода – отвоювана, много голяма територия, човешката свобода между хората. И в това отношение той е много добър инструмент. Но разбира се като всеки инструмент зависи в чий ръце попада и за какво се използва. Когато … граждански настроения, той се оказа много силен в това, които се борят срещу една или друга форма на деспотизъм, това несъмнено е много позитивна реализация на интернет. Но заедно с това той е и територия на твърде много, какво да кажа, излезли извън професионалното, извън културата, извън дори възпитанието форми на общуване. И там хората по-скоро си оказват натиск един на друг. По-скоро това е форма на някакво словесно насилие, отколкото на свобода. Тоест да го кажем просто, няма да изненадаме кой знае колко зрителите, че интернет има две страни – едната несъмнено е свързана с изключителните възможности за една нова организация на обществото, и то на свободни индивиди, техните усилия да се умножават чрез вътрешния им контакт, който интернет създава и ги информира, а другата страна е свързана с възможността за тяхна изява, която често пъти стига до ниски страсти.
Водещ: А има ли трета страна?
Георги Лозанов: … най-малко прилича на, малко прилича на, така да се каже, бой по трибуните на стадион.
Водещ: А има ли я третата страна – на контрол, според вас, която се засилва, именно заради интернет, който пък от една страна ми позволява на мен да работя в САЩ, намирайки се тук в България и да получавам американска заплата, от друга страна, всички много добре да знаят кой съм, от къде съм тръгнал, кои са приятелите и така?
Георги Лозанов: Да, да. Първо, да кажем, че самият интернет вероятно с времето ще има някакви форми на регулация. Сега все още говоренето вътре, то и сега има някакви…,което ще го приближат до другите медии. Защото интернет все повече става една от медиите, дори в момента най-мощната медия и няма много логика, това е обща публичност, скачени съдове в единия край да има регулация – ето, ние сега с вас сме на територия на силно регулирана комуникация, каквато са традиционните медии – радио и телевизията. А интернет, който има същото влияние, дори в много отношения по-силен върху общественото мнение, особено поколенчески, там няма тези граници. Така че с времето това ще става. Защото сега интернет се преживява като един остров на свободата в комуникативен план. И това е красиво преживяване. Хората имаха нужда от една много голяма доза свобода по ред причини и особено на края на 20 век. Все пак да не забравяме, че 20 век е века на двете много тежки идеологии – на фашизма и комунизма с техните деспотизми. Освен това и деспотизмът на доста, така, организирания съвсем не винаги достатъчно толерантен капиталистически свят. Тоест тази глътка свобода беше дълго чакана. Но както всяка свобода, най-напред ентусиазмът, тя води със себе си голям ентусиазъм…
Водещ: В който се намираме и в този момент.
Георги Лозанов: Все още. И после започва да си търси нейни, собствения си културен образ всяка новопридобита свобода. И тогава влизат правила, защото свободата…
Водещ: Да, но обикновеният човек не е журналист. Обикновеният човек, който има профил във Фейсбук, да речем, и той не става журналист, когато си е направил такъв профил. Регулацията върху това какво той пише и с кого си общува в профила си във Фейсбук не е ли равна, да кажем, на тази да сложат бръмбари в апартаментите на всички нас.
Георги Лозанов: Точно така.
Водещ: Не отиваме ли към 1984?
Георги Лозанов: То затова е много трудно и затова все още, така да се каже, не е измислена регулацията на интернет. Вие поставихте въпроса, който може теоретично да се обобщи така: какво пространство е интернет – публично или частно?
Водещ: Лично.
Георги Лозанов: Лично.
Водещ: Какво е, според вас?
Георги Лозанов: Ами, един съвсем нов…
Водещ: Хибрид.
Георги Лозанов: Хибрид на публично и частно, който възниква и по отношение на който правото все още немее, така да се каже, вдигнало е безпомощно ръце. Ще трябва да мине време, за да може това нещо да намери своите регламенти. Това казвам и аз. Аз, ако имах идея, така да се каже за философията на тази регламентация, която е коренно различна, сигурно щях да претендирам за Нобелова награда. Надявам се, че с времето ще се появят тези виждания. За да може интернет да стане повече, освен територия на свободата, и територия на културата. Защото сега е повече свобода, отколкото култура. Заедно с това, защото няма все още регламентация, той се използва в тази посока, за която вие говорихте – така да се каже за скрито, за скрито регламентирано и за скрита, фактически за следене на човека, което е абсолютно възможно. На пръв поглед то му дава една свобода, а отзад му я отнема, като могат да те следят много повече дори, отколкото …
Водещ: При това доброволно. Вие имате профил във Фейсбук, нали?
Георги Лозанов: Имам профил, аз го създадох скоро. Имах съпротива, именно тъкмо по тези причини, а и по тези причини по-скоро. Но Фейсбук в момента е изключителна медия, с голямо влияние. Доколкото аз се занимавам с медии, нямах, така да се каже, професионално право да нямам поглед отвътре върху нея. Така че си създадох профил.
Водещ: Медия с, колко бяха, потребителите – над половин милиард. Доста.
Георги Лозанов: Не знам. Освен това това са едни числа. Но така или иначе страшно много. Освен това Фейсбук полека лека залязва, други социални мрежи ще вървят напред. Така че аз се уплаших да не закъснея и си направих.
Водещ: Вие направо сте закъснял, ако скоро сте го направил.
Георги Лозанов: Да. Е, аз разбира се имах поглед, но не през собствен профил. Така или инак сега вече имам профил, този профил.
Водещ: Утре започва предизборната кампания. Според вас, до каква степен хората, които казват „Аз не желая да гласувам, защото съм независим” имат право?
Георги Лозанов: Тук обикновено се чете едно поучение върху тези хора, които не искат да гласуват и се казва, че ти трябва да се погрижиш сам за собствената си съдба, за да можеш, за да можеш след това да имаш претенции към управляващите и т.н., да не ги оставяш в чужди ръце.
Водещ: А не е ли така?
Георги Лозанов: Частично е вярно, разбира се. Но и … Вижте, вотът е право, в България поне. А всяко право, за да не бъде задължение, трябва то да включва и правото да се откажеш от него.
Водещ: Да избереш.
Георги Лозанов: Така че тук няма никаква възможност за особено морализаторство, независимо от тези, както казах, традиционни упреци, които се отправят към негласуващите. Всичкото е въпрос на граждански ангажимент. Трябва да кажа, че нашето общество общо взето е граждански и преди всичко политически ангажирано общество. След 89-а година, особено в началото, сега малко се поразсейва…
Водещ: Първите избори колко души гласуваха, не мога в момента да се сетя. Над 80%, нали?
Георги Лозанов: Да не се опитваме да импровизираме с числа, защото те са ясни, има ги написани. Да. Но така или иначе продължава да бъде политически активно общество и ние не бива в това отношение да му се сърдим.
Водещ: Добре, журналистите трябва ли да гласуват, според вас?
Георги Лозанов: Ами, според мен, хората, които наблюдаваме особено, така, публичната сфера и говорим за нея, и я коментираме, имаме претенции към нея, тези претенции, част от тези претенции е това да участваш активно в нейното…
Водещ: Тоест, ако претендираме, че добре познаваме събитията, имаме добър поглед…
Георги Лозанов: Особено критически поглед върху една или друга фигура или една или друга политическа сила, или процес и т.н., тогава още повече стои въпросът за собственото ти участие. Макар че журналистите или каквито и професии да сме, в този момент пред урните сме равни – просто един глас. Така че …
Водещ: Да, но в следващия момент аз влизам в студиото, репортерът от вестника застава да пише дописка и пак се връщаме към въпроса за независимостта.
Георги Лозанов: Нека да не забравяме нещо, от което зависи независимостта. Вотът е част от личната неприкосновеност, подобно на сексуалния и здравния живот, която се охранява и от законът и ти нямаш право да надникваш там. Когато се говори непрестанно срещу продажбата на гласове… Най-лошото на продажбата на гласове е това, че се нарушава тази лична неприкосновеност и някой друг започва да ти диктува, да те принуждава, да те изкушава, няма значение, навлиза в тази територия. Нека не забравяме, че това е наше право. Аз дори си позволих да пиша тук преди време, че личната неприкосновеност е едно от най-важните човешки права и човек трябва да има усещане за това, че му принадлежи това право. Защото като ти вземат колата, ти го усещаш, че това е кражба и става, така да се каже, проблем, докато когато ти се навлиза в личното пространство, което в модерния свят става в много точки, някак си с много лека ръка сме готови да махнем. А това е собствено свързано с твоята идентичност в много по-голяма степен отколкото колата.
Водещ: Дайте рецепта за журналиста, ако е възможно. Как аз, като човек, който не иска да се навлиза в личната ми неприкосновеност, но искам да отида и да гласувам, след това да се предпазя тук в студиото от пристрастие и да бъда независим? Рецепта има ли?
Георги Лозанов: Вижте, дори не е въпрос да сте независим и да не проявявате пристрастията си, въпросът е да не манипулирате. Тоест да може честно човек да заяви къде стои в един или друг политически казус.
Водещ: Ето тук обаче навлизаме в личната ми неприкосновеност. Трябва да кажа – гласувал съм за еди кого си.
Георги Лозанов: Не. Вие имате професионален ангажимент към една или друга тема. Освен това никога не казва човек за кого е гласувал, особено пък журналист, който е. Така да се каже, не е добър демократичен вкус. Служи с аргументи, работи на територията на аргументите, там е анализът. И сега вече, ако успее да аргументира позиция, това само ще го заведе на мястото, от което той иска да мисли политическия свят.
Водещ: Да ви кажа защо ви питам. Имахме такъв разговор с Петко Бочаров, популярен български журналист, който много, как да кажа, с много сърце и много чувство подкрепя настоящите управляващи от ГЕРБ.
Георги Лозанов: Да, зная.
Водещ: А пък принципната позиция каква би трябвало да бъде на един журналист, си задавам въпроса – по-скоро да е критичен към всички управляващи, които и да са те или както ми отговори тогава г-н Бочаров, ако ти принципно си решил да си критичен, се отказваш от безпристрастността си, ти вече си пристрастен, ако си решил да бъдеш критичен.
Георги Лозанов: Не. Критицизисмът и критическото отношение към политиката е в някаква смисъл част от журналистическата етика. Няма съмнение в това отношение. Но то е по-скоро валидно на, тази безпристрастност, за която се говори, е по-скоро на ниво медия, която търси своите баланси. А на ниво поведение, това е много по-, в някакъв смисъл може да се каже лицемерно. И заради това аз смятам, че медията трябва да … безпристрастността, особено по време на изборите, в това пък няма никакво съмнения. Европейска норма, така да се каже, правило е да има равнопоставеност и безпристрастност при представянето на кандидатите, на политическите идеи и т.н. Там забравяш собствените си предпочитания и даваш възможност на хората сами да решават. Защото това е много важно. Но това е в границите по-скоро на поведението на медията. А журналистът в своята работа няма как да не застане някъде, ако се занимава с политическа журналистика. Или ако се занимава с културна журналистика, ако един спектакъл не му харесва…
Водещ: Да напише, че му харесва.
Георги Лозанов: Да. В случая няма как да напише, че му харесва.
Водещ: Добре. Благодаря ви за този разговор. Още веднъж честит празник и приятен ден ви желая.