в. Галерия | Явор ДАЧК08 | 2010-01-07 | 00:00:01

Сашо Дойнов има повече ефирно време от Опра Уинфри

Така наречените риалити шоута в България родиха нова професия – телевизионно лапацало. Хора, подбрани кой знае как, изведнъж нахлуха в ефира и започнаха да приказват от сутрин до вечер. В началото темата на разговора бяха конкретните предавания от типа "Голямата уста", но лека-полека тези теми започнаха да се разширяват и въпросните коментатори започнаха да говорят по всички обществени, политически и икономически въпроси.
В това не би имало нищо лошо, ако човекът, който говори, е интересен сам по себе си или има богата култура, или специфично знание, което би представлявало интерес. Точно обратното – имам чувството, че българските всезнайковци се подбират по тъпота и баналност
И ако това може да се използва във формата "Биг брадър", то използването им в политически предавания и друга публицистика е нелепо. Онзи ден например гледах при Цветанка Ризова Сашо Дойнов, който за последните три години има повече ефирно време, отколкото Опра Уинфри през цялата си кариера. Доскоро не знаех какъв е този човек, от доловени реплики по телевизията разбрах, че е актьор. Между другото, България е една от малкото страни, в които можете да срещнете актьори, които приличат на шофьори на такси, но е изключено да видите шофьор на такси, който някога може да стане актьор. Искам да кажа, че нещата са обърнати с главата надолу. И като говоря за прилика, говоря по-скоро за манталитет. Това, което коментаторът Дойнов изобразява в ефир, е манталитетът на средностатистически български простак. При това той го прави едно към едно, без необходимата за професията му отстраненост и самоирония. В един момент не можеш да разбереш дали този човек е актьор, или е само простак.
Не искам да обидя Сашо Дойнов, просто описвам онова, което той изобразява в телевизора ми почти всяка вечер от години насам. И не бих му обърнал внимание, ако не го бях чул онзи ден да коментира политическия живот, икономическата криза, развитието на БСП от Благоев до Станишев и т.н., все теми, които Дойнов в качеството си на експерт коментира в едно политическо предаване. Човекът ръсеше баналности и глупости в продължение на 45 минути и ако беше изключение, да го отминеш, а то цялата телевизионна Нова година мина под знака на тежката простотия и вулгарност, с изключение на предаванията на Халваджиян "Пълна лудница" и "Господари на ефира", които са истинско явление в историята на българската телевизия, но това е предмет на друг коментар.
Докато слушах плоските майтапи на Дойнов и изречения от рода на "ние бате Бойко да не го мислим сега", си дадох сметка, че този тип говорене има много по-голяма традиция в новата българска журналистика. След падането на Живков тази журналистика, вместо да се еманципира от натрапения с кръв образ на човека от народа, вместо да се освободи от диктатурата на пролетариата, обяви този пролетариат за новия човек от народа и започна да го експлоатира. Кой знае защо журналистите решиха, че по важните обществени и политически въпроси последна дума в телевизионните предавания има собствената им представа за народ.
Ето каква е тя в най-общи линии: 75-80 годишна старица или 70-годишен дядо в някакво унило и бездарно българско село, носещо името Злокучене, Торбалъжи, Мировяне или Чукурово, снимани пред своята малка прогимназия на три етажа, която не е измазана, но за сметка на това разполага с широк, разхвърлян и окалян двор, който е ограден с телена мрежа, която кой знае как нахлува в българския социалистически бит. Всъщност сещам се – през лагерите, но да не се отплесваме.
Та тези полухора, които не могат да измажат собствената си къща и да подредят собствения си двор, биват питани от слабоумните журналисти следното: какво мислите за 4 и 5 блок на АЕЦ "Козлодуй", как е при демокрацията – по-добре ли се живее, или по-зле, трябва ли да има американски военни бази в България.
Но най-любимият въпрос е какво мислите за политиците. Тогава представителите на така наречения български народ започват да мучат отговори, които се свеждат горе-долу до следното: "тия, политиците, требва най-накрая да седнат и да се разберат, щото народът много страда и некой требва най-накрая и за нас да се погрижи". Глупости от този сорт.
Опитвам се да налучкам що-годе събирателен образ на тази "мъдрост", натрапвана ни през годините от българската журналистика и си мисля какво ли щеше да бъде, ако вместо оскотените от домашна парцуца и безсмислен живот социалистически селяни, телевизията в продължение на години ни беше показвала мнението на образовани, осведомени и най-вече нормални хора, независимо дали са от града, или от село.
Защо в продължение на 20 г. ние, журналистите, експлоатираме непрекъснато и само простотията на този народ, но не потърсихме човешките, чувствителни, а бих казал и здравомислещи гласове. Когато звучат тези гласове, то е или твърде рядко, или биват заглушавани от споменатата народна "мъдрост".
Именно тази традиция роди модерната професия телевизионно лапацало, в която между другото Сашо Дойнов е само едно от многото имена. Освен него има например далеч по-блестящи образци, при това с академични титли като проф. Юлиан Вучков, да речем
Това, което ми прави впечатление обаче, е примирението, с което допуснахме тези хора да бъдат обществени ментори, да нахлуват в хола ни през телевизора от ранни зори и да ръсят там простотиите си до късна вечер.

Стр. 17, 20