в. Пари | Владислав БОГОРОВ, адвокат | 11.10.2010

Най-накрая след 20 години медиите са длъжни да обявяват собствеността си

Най-после задължиха вестниците да заявят кой ги издава! Като чуе тая новина, човек възкликва: а нима досега те не са били длъжни да го правят? Здравият разум подсказва, че един производител на стока или продавач на услуга не може да бъде анонимен. Щом това се отнася за чифт батерии в магазин за един лев, как може да не се отнася за един вестник? Това е нужно не само за да се носи отговорност, ако от публикациите са настъпили някакви вреди. Изискват го почтеността и авторитетът. Иначе сериозни медии са в положението на драскачите по интернет форумите и по стените на обществените тоалетни. Ако искат, ще се представят, а ако не искат, могат да се кръстят "Мики Маус", "Капитан Америка" или изобщо да не ползват име. Ще повярваме ли, ако на такова място някой се самопровъзгласи за професор и ни обяснява как да се лекуваме от рак? Разбира се, че не!

Засукани казуси

През 90-те водех дело срещу един пернишки вестник. Той беше обнародвал поредица от истории, които не просто съдържаха лъжи, но бяха съчинени от начало до край. Даже бяха обнародвани статии от името на лица, които не са ги писали!
И без закон за печата имаше текстове, по които да се търси отговорност. Законът за задълженията и договорите в членове от 45 до 49 позволяваше да се води дело както срещу автора на конкретния материал, така и срещу собственика на изданието. Основният ми проблем обаче не беше да докажа, че са настъпили вреди, нито че е налице причинно-следствена връзка между тези вреди и обнародваното, а да реша срещу кого да заведа делото! Самият вестник не беше юридическо лице и не можеше да бъде намерен в Търговския регистър. Звучи невероятно, но никой нямаше представа кой издава периодично издание, което всеки ден се продава свободно по будките, чете се от хиляди хора и дава авторитетни мнения по важни въпроси!

Задънена улица

Проблемът беше нерешим от нашето гражданскопроцесуално законодателство. Гражданският процесуален кодекс дава възможност на ищеца да изиска чрез съда документи от трети лица, които съдържат сведения кой е издателят. Но това е възможно едва когато делото вече е висящо. А за да бъде такова, трябва първо да се напише в исковата молба срещу кого е насочена тя. Не може първо да предявиш иск, а след това да изясняваш срещу кого си го предявил по простата причина, че в този случай няма да има иск. Искът по определение е искане да се осъди някое лице. Ако не знаеш кое е това лице, как искаш то да бъде осъдено?

Късметът проработи

Единствената причина, поради която успях с делото, беше късметът. По една случайност ми попадна текстът на договор, който съдържаше данните на лицето, което плаща на печатницата за производството на въпросния вестник. Това води до извода, че досега печатните издания у нас са били практически недосегаеми, колкото и да нарушават закона, освен ако сами не пожелаят "да се предадат", като обнародват името на своя собственик. Що за законодателство е това, което разчита на случайността и късмета? Като адвокат смятам, че такова законодателство и пет пари не струва.

Цензурата

В Република България няма цензура. Това е правилно. Но това не означава, че всеки може да обнародва в големи тиражи каквото си иска. Това следва от границите на свободното слово, което е установила нашата конституция. Тя казва, че правото да се изказва мнение и да се разпространяват сведения не може да бъде използвано за накърняване на нечие добро име. Възниква основателният въпрос: след като държавата не ограничава вестниците с цензура, кое ще им попречи да лъжат както си искат без оглед на последиците, които тези лъжи имат за "омаскарените"? Както е и в целия западен свят, преграда срещу такова недобросъвестно поведение са съдебните дела, които пострадалите ще заведат. Следователно държавата трябва да им осигури възможността да го направят.

Против

Някои възразяват, че законът нямало да изкара на светло олигарсите, които издават вестници с подставени лица. Това е така.
Но за гражданите е важно да има кой да им плати обезщетението. А дали това лице действително е издателят, или просто се е съгласило да бъде вписано като такова, е без значение за пострадалите. Така или иначе подобни дела са една пречка пред обнародването на слухове и лъжи.
Ние, юристите, наричаме такива подставени лица "сламени". Даже ако не олигархът, а неговият "сламен човек" понесе наказанието, стопански загубата ще е все за действителния издател. Защото занапред ще му струва повече да си намери някой, който е съгласен "да се води" издател на подобно печатно издание.
Поздравявам вносителите на изменението! На Народното ни събрание му отне цели две десетилетия да си свърши работата, но по-добре късно, отколкото никога.
За съжаление глобите от 1000 лв. са смешни. Съществува опасност да обезсмислят това добро начинание. Който се е заел със скъпата задача да издава вестник, няма да бъде стреснат от такива наказания.
***
Иначе сериозни медии са в положението на драскачите по интернет форумите и по стените на обществените тоалетни
В Република България няма цензура. Това е правилно. Но това не означава, че всеки може да обнародва в големи тиражи каквото си иска. Това следва от границите на свободното слово, което е установила нашата конституция

Стр. 18