в. Сега | Елена Кодинова | 31.03.2012

Приетата през 2010 година регулация на медиите в Унгария ни дава възможност да надникнем в това, което ни предлага Георги Лозанов 

При откриването на Шестата световната среща на българските медии през май 2010 година във Виена премиерът Бойко Борисов направи запомнящо се изказване – че работна група готви Закон за печата. Всички подскочиха и се зачудиха: дали министър-председателят направи една от онези негови очарователни в невежеството си грешки (O, sancta simplicitas!), или опипа почвата за нещо, което в най-новата история на страната се смята за абсолютно табу? Но веднага след това гафът бе замазан от правителствената пресслужба, която поясни, че не бил Закон за печата, а поправки в Закона за задължителното депозиране на печатни и други произведения. И наистина, в края на 2010-а тези поправки бяха прокарани. Става въпрос за добавяне на изискване издателите, които депозират печатни издания в Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", да вписват задължително собственика на капитала и неговото седалище. Това трябваше да доведе до повече прозрачност по въпроса кой притежава вестниците и списанията и какви интереси прокарва чрез тях. Но не доведе. И нямаше никакви последствия.
През 2002 година още по-дръзко сондиране на настроенията
по въпроса опита и тогавашният зам.-председател на ДПС и зам.-шеф на парламентарната медийна комисия Емел Етем. "Може би е време да помислим за закон за печата и ред други нормативни актове, които да внесат правила в изграждането на гражданското общество", заяви тя ей така, между другото, на среща в Русе. Последваха бурни реакции и само ден по-късно уточни, че подобно нещо не стои на дневен ред. Още по-отдавна, през 90-те години на ХХ век, подобно предложение направи и Стоян Райчевски, председател на тогавашната медийна комисия в НС.
И само преди дни шефът на СЕМ Георги Лозанов заговори отново за почти забравената идея на семинар, организиран от неправителствени организации. Допусна да няма отделен нормативен документ, а Законът за радио и телевизия да прерасне в закон за всички медии, независимо от носителя им. Този път обаче, за разлика от предишните, мълчанието е пълно, няма никакво възмущение. Тук-там някой самотен глас.
Разговорите за Закон за печата звучат доста зловещо на фона на последните събития в някои посткомунистически държави. Най-опасни по признанието на всички в ЕС са процесите, които текат в Унгария. Там през 2010 година управляващата партия ФИДЕС успя да направи доста законови промени, определени от европейската общност като застрашаващи демокрацията. Част от тях бяха и в регулацията на медиите.
Какво на практика означава един закон за печата – можем да разберем по случващото се в Унгария, описано в доклад на унгарския писател и журналист Миклош Харасти, който в момента преподава медийно право в университета "Къламбия" в Ню Йорк, а до 2010 отговаря за свободата на словото в ОССЕ. На първо място беше променен член 61-ви от Конституцията, с което се премахна задължението на държавата да "не допуска информационни монополи". На негово място бе добавен текст, който казва, че "гражданите имат право на правилна и адекватна информация за публичния живот." Според Харасти тази замяна звучи "зловещо", защото предполага, че има "правилна" информация. Тя унищожава и възможността за плурализъм, чието опазване преди това бе вменено на държавата.
Със специален закон, приет през ноември 2010 г.,

се създаде регулатор, подчинен изцяло на изпълнителната власт

Неговото влияние се простира освен върху електронните медии и върху печата, който до този момент подлежеше на санкция само от съдебната система. Директорката Анна-Мария Салай е назначена от премиера, а тя от своя страна еднолично назначава своите подчинени. Така на практика се създава едно безпрецедентно Министерство на информацията, каквото засега има само в Беларус. То трябва да следи колко "правилни" са новините и има право да поиска промяна в текстове, репортажи, снимки. Може и да налага наказания, които не подлежат на обжалване в съда по същество, а само процедурно. Въвежда се задължителен лицензионен режим за всички оператори (включително печатни и интернет издания). Регулаторът получава право да блокира без обяснения сайтове. Може да иска информация от всякакви издания по всяко време, включително и такива, касаещи търговска тайна. Журналистите губят правото да не издават източниците си.
В Полша в момента също се обсъжда евентуален нов Закон за печата и задължаването на журналистите да посочват източниците си. Предложението е подложено на ожесточени критики. На този фон изпуснати реплики за подобна регулация от нас звучат опасно. А още по-опасно е мълчанието по въпроса.
На проведения миналата седмица семинар на фондациите "Медийна демокрация" и "Конрад Аденауер", където бе лансирана идеята, специално бе доведен и професорът по медийно право Йоханес Веберлин от Франкфурт, който е и председател на германската Асоциация на издателствата. Той трябваше да ни успокои, че Закон за печата не е мракобесен проект, защото всяка провинция в страната му си има такъв. Вярно е, но това са по-скоро правила за институциите, даващи информация на журналистите, макар да се наричат "регионални закони за печата". В тях например има разпоредби, че властите са длъжни да осведомяват всички медии по едно и също и време, а не само избрани от тях. Никъде няма изисквания за съдържание, нито разпореждания за създаване на органи, които да следят медиите.

Пък и Германия не се оказва много добър пример за медийно законодателство.

Нейният Наказателен кодекс предвижда до 5 години затвор за клевета и обида. България е много по-напред, защото ефективната присъда по това обвинение бе премахната през 1999 година под натиска на журналистическата колегия. Европейският съюз и досега ни призова изобщо да извадим клеветата и обидата от Наказателния кодекс. В момента се предвижда глоба до 15 хил. лв., но присъждането й се отразява върху свидетелството за съдимост.
Оправданието: "Защо да няма закон за печата, щом има за радиото и телевизията?" – е абсолютно несъстоятелно и безвъзвратно остаряло. Особено през ХХI век, когато започва сливане на всички формати върху интернет платформи. Човечеството още помни каква паника могат да създават електронните медии, след като през 1938 година една радиодраматизация на "Войната на световете" успя да подплаши цяла Америка, че я нападат марсианци. Затова държавите са решили да сложат някакви правила за информациите, които пристигат по въздуха напълно безплатно, едновременно до всички потребители и веднага след публикуването им. Електронните медии са важни и във време на бедствия, защото понякога се оказват единственият начин за предаване на животоспасяваща информация. А някои от тях са и публични, с изцяло държавна собственост и издръжка. Така че тук регулацията е все още обяснима.
Но пресата е частна, тя е най-важният компонент на традиционния плурализъм на мнения, макар бързо тази й роля да се отнема от интернет. Опит за регулация върху него и световната мрежа е категорично опит за разрушаване на този плурализъм. А за медии, които не се държат професионално – има конституция, Наказателен кодекс, търговски закон, данъчни и куп още нормативни актове, които дават възможност за санкции.

Закон за печата означава и още нещо – орган, който да следи спазването му.

В най-лошия случай – ново Министерство на истината като в Унгария. В най-добрия – нов Съвет за печатни медии. Той ще дава вид, че се състои от хора, защитаващи гражданския интерес, но пак ще отразява политическия паритет в страната и ще действа в интерес на управляващите, както винаги е било от създаването на СЕМ.
Аргументът, че Закон за печата ще пази интереса на журналистите, също е несъстоятелен, защото не сме видели как Законът за радио и телевизия пази репортерите в електронните медии. А възможността да се създаде повече прозрачност за собствеността на вестниците и списанията може да се постигне през други закони. И сега не е трудно да провериш кой е издателят, но след като се разходиш през целия Търговски регистър на свързани фирми, които се притежават една друга, обикновено стигаш до безименна офшорка в Кипър или на Сейшелските острови и спираш дотам.
Нямаме нужда от Закон за печата, а от задействане на наличните, ако искаме плурализъм и прозрачност в общественото пространство.

Стр. 7, 8

e-vestnik.bg I Елена КОДИНОВА I 23.08.2010

На 13 август в сайтовете за свободен видеообмен се появява размазано клипче. Авторката му, подписала се като Пипи Дългото чорапче, възторжено твърди, че на него е успяла да заснеме световната звезда Джони Деп в бургаски хотел. Слухът плъзва мълниеносно по форуми и чатове и точно когато тръгва да умира, се появява ново клипче, този път малко по-ясно. На него се вижда човек, поразително приличащ на Карибския пират. Това е достатъчно на три от националните телевизии да излъчат подробни репортажи в централните си емисии. „Новината” се появява на първите страници на всички национални ежедневници.

Кметът на Бургас потвърждава информацията, след като преседява няколко часа като предан фен във фоайето на хотела в очакване на зърне холивудската знаменитост. Служителка на бургаската община се затичва с почетната книга за гости към предполагаемото местонахождение на Джони Деп и се примолва на мениджмънта на хотела като тринайсет годишна почитателка за съдействие за автограф. А няколко момиченца висят пред хотела с часове в най-голямата жега на годината с надеждата да зърнат своя любимец.

Накрая се оказва, че всичко е гениално замислена и изпълнена рекламна кампания, целяща да популяризира сайт на фотоконкурс – http://summershot.net/.

Какво направиха организаторите? Тихомълком вкараха един човек, който прилича на Джони Деп в един хотел, без да вдигат много шум. Оградиха го с професионална охрана, осигуриха му лукс като на холивудска звезда. Не са лъгали и убеждавали никого в нищо. Медиите сами си съчиниха останалото.

Какво стана ясно за българските печатни издания и телевизии, след завихрянето на истерията?

Клип с тв-репортажите + българина имитатор на Джони Деп (в края)

1.Българските журналисти са мързеливи. Те превърнаха един слух в новина, защото обикновено седят пред компютрите си и ровят в интернет за нещо, което да превърнат в дописка. Отдавна са отвикнали да обикалят улиците, да ходят по горещи точки, да разговарят с хора, да си проверяват лично информациите. Най-интересното от всичко е, че работодателите им изискват от тях работно време и ги задължават да стоят на бюрата си по осем часа на ден, вместо да ги прогонят извън редакциите да работят. Журналист на работно време няма никъде по света, освен у нас.
Из гилдията обикаля един легендарен слух, който на всичкото отгоре е верен. Собственик на вестник, вбесен от тази ленива технология на писане на новини, уволнил целия си екип. Казал, че няма нужда от репортери, които пишат статиите си по информации в агенции и интернет. И една седмица писал целия вестник сам, за да натрие носовете на мързеливите журналисти. После ги върнал обратно на работа, но с нови изисквания.

Уж папарашка снимка на Джони Деп с приятелка във фоайето на хотела. Снимки: организаторите на рекламната кампания
Същото трябваше да направят собствениците на национални медии след случката с Джони Деп. Защото нито един репортер не се сети да издири телефона на пи ара на звездата, да се обади и да попита. Или да се свърже с някой от хилядите хора, които са част от живота му и имат достоверна информация къде би могъл да бъде. Класическото правило, че новината се потвърждава от три независими източника, отдавна е забравено и превърнато в излишен разкош за родната медийна ширботреба.

2. Българските журналисти са лековерни и поддаващи се на манипулация. Можеш да ги убедиш във всичко. Здравословният репортерски скепсис отдавна е напуснал гилдията. Половината колеги вярват на всичко, защото не са особено интелигентни и изобретателни, а другата половина са готови да вярват във всичко срещу известни облаги. Щом толкова лесно се отдаде на организаторите на рекламната кампания заблудата с Джони Деп, представете си какви още неистини шестват по вестници и телевизии. Че живеем в рай, че имаме най-доброто правителство, че родната полиция ни пази, че сме нахранени и защитени, че бизнесът ни е честен и загрижен за обществото, че мощите на Йоан Кръстител са в Созопол. Утре някой ще реши да обясни, че Христос е слязъл на земята и е станал съветник на министър-председателя и нищо чудно всички национални медии да го отразят като истинска новина. А тези, които се усъмнят, ще бъдат уволнени за нелоялност към работодателя и застрашаване на националната сигурност.

Кадрите във Vbox7, които медиите приеха за истински

http://vbox7.com/play:075f3087

3. Почти няма медия, която да е създадена на професионален принцип. Тоест – да е основана от професионалисти, които си разбират от занаята и продават единствено новини, анализи и коментари. Ако имаше, тя щеше да разгадае мистерията още в първите 24 часа. А лъжата, че Джони Деп е в България не просто издържа, а се превърна в основно новинарско събитие за цели 4 (четири!) дни. Тогава стана ясно как дрънчат на кухо рекламните слогани на медиите, които се кълняха, че холивудската звезда е у нас – „Новините такива, каквито са”, „Цялата истина” и т.н. Празни фрази, зад които не стои реално съдържание. Истината е, че когато някой събере достатъчно пари, си прави медия, за да продава през нея влияние. И събира вътре лесно манипулируеми журналисти, които биха се справили с тази задача, а не истински занаятчии и професионалисти.

4. У нас жълтата преса в класическия й вид просто никога не се състоя. Ако имахме истински клюкарски медии, те щяха да обсадят хотела, в който се предполагаше, че е Джони Деп, да вербуват хора от персонала, да преровят боклука, който се изнася от стаята на звездата, да се катерят по дърветата край сградата и да спят по клоните. Това не се случи. Което още един път ни показа каква е технологията на правене на жълт вестник у нас – разпространение на злостни добре платени клюки срещу опоненти и конкуренти, изнудване и личен пи ар на мижавите ни звезди, които сами пускат слухове за себе си. А когато има възможност за истински папарашки удар, никой не си мръдна малкото пръстче.

Снимка, разпространена в медиите. Ако някой беше написал в интернет адреса на фланелката на Джони Деп, щеше да разбере, че става дума за рекламна кампания на фотоконкурс. Снимки: организаторите на рекламната кампания

5. Чрез замесването на бургаския кмет в събитието стана безпощадно ясно колко нездрава е връзката между власт и медии у нас. Кметът се опита да се отърка в звездната слава, за да си направи личен пи ар, медиите отразиха всичките глупости, които изрече, без нито за миг да се усъмнят в тях, защото те са свикнали папагалски да повтарят това, което казва властта. След подобна случка е нормално един управник да подаде оставка, защото е дискредитирана истинността на думите му. Днес твърди, че Джони Деп е в града му, утре ще каже нещо точно толкова вярно и за милионите за инфраструктура и обществените поръчки.

Журналист съм от 15 години, напоследък основно на свободна практика. Казвам всичко по-горе с болка, защото си обичам работата, а се оказва, че трудно мога да я практикувам честно, обективно и професионално. Почтените журналисти в България отдавна се притесняват да кажат какво работят. Повечето от тях си смениха професиите, по редакциите останаха предимно хора, които е много лесно да излъжеш, че Джони Деп е в България. След този казус вече никой не се съмнява, че гилдията има нужда сериозно да си зададе въпроса накъде върви и да преживее своя катарзис.

————————-

Елена Кодинова
* Авторката е работила във вестниците “Стандарт”, “Новинар”, “Политика”, “168 часа”. Била е редактор в списание “Егоист” и сценарист на предаванията “Чай” по БНТ и “Отпечатъци” по бТВ. В момента е автор на списанията ”Мениджър” и ”Жената днес”.

Оригинална публикация

Още по темата: Холивудски звезди у нас? По ли е зле журналистиката от… каквото и да е в България?, e-vestnik.bg I 23.08.2010