НПО започва лекции по медийна грамотност, обяснява пропагандата и троловете в интернет

bnr.bg I 2.02.2016 

Медийната грамотност е всеки един от ползващите медиите да могат да ги употребяват по правилния начин – да разбират добре съдържанието и да разбират защо конкретно съдържание се поднася по конкретен начин, да знаят какво е жълта медия, какво е кафява медия.

Това каза за предаването „Преди всички“ по „Хоризонт“ Александър Кръстев от Читалище.то в навечерието на серията лекции, посветени на Медийната грамотност, която неправителствената организация започва във вторник, 2 февруари, от 19 часа с лекция за троловете в интернет.

Има проблем, определено. Медийната среда в България е тотално объркана и много по-различна от медийната среда, която трябва да бъде в една нормална европейска държава. В медиите има страшно много зависимости – политически и икономически, има монопол.

Кръстев отбеляза, че малък процент от аудиторията осъзнава, че медиите от дадена група са винаги с властта и се ползват като „бухалки“ срещу бизнес конкурентите на собственика си, който изкупува бизнеси, докато официално разполага с един стар опел.

Публикацията срещу Делян Пеевски в "Шпигел" не беше отразена в нито една от телевизиите. Какво означава това? Това е един от въпросите, които ще си зададем по време на тези срещи.

Хората продължават да вярват на нещата, които им се казват по медиите. Не знам дали това се дължи на тоталитарното наследство или просто хората не осъзнават, че има нужда да показват някакво критично мислене. Това също е тема, която трябва да бъде изследвана.

Не можем да обвиняваме хората, че се поддават, ако никога не е правено усилие да бъде показано на хората, че нещата, които излизат от медиите, невинаги са верни и невинаги са случайни.

Пропагандните материали винаги се опират на малко факти и много лъжи. Пускат се през една медия и се препубликуват през други, обобщи Кръстев.

Оригинална публикация

Медиите в България: все по-малко факти, все повече зависимости

Дойче Веле I Полина ПАУНОВА I 24.12.2015

През 2015-та медиите в България задълбочиха всички досегашни проблеми, подчинявайки се на политически и корпоративни интереси. Порочната обвързаност между медии, бизнес и власт продължава, пише Полина Паунова.

„Лютви Местан подал оставка?“. Това е едно от поредицата заглавия, които се появиха в медиите, близки до скандалния депутат и медиен магнат Делян Пеевски веднага след като стана ясно, че почетният председател на ДПС Ахмед Доган възнамерява да си вземе партията от назначения (лично от него) просто председател.
Текстът престоя малко „видим“ и веднага след това бе свален. Последваха обаче безброй „дописки“, в които се разказваше как „новият Цветан Василев“ – разбирайте Местан, се опитвал да заграби ДПС, да подари Движението на Турция и как след като кроежите му били разкрити, заедно със съпругата си се скрил в турското посолство.
Само преди седмици въпросните медии, близки до Пеевски (а някои и вече негова официална собственост) сипеха радостни и жарки слова по адрес на Местан. Всяка негова дума бе цитирана екзактно, а опонентите му не просто не бяха съгласни с него, а правеха „жестоки атаки срещу ДПС“.
Рязката смяна на „настроението“ към бъдещия бивш председател на Движението за права и свободи, всъщност е най-прясната, а и най-точната илюстрация за състоянието на българските медии в края на 2015 година.
Средствата за масова информация у нас почти забравиха за функцията си да информират. Нещо повече само за последната една година те се превърнаха в арена за разчистване на политически и бизнес сметки, а журналистите не просто загубиха рефлекса да отразяват новини. Загубиха способността да ги разпознават.
Срещу „врага“
Етични стандарти на практика няма, а тези медии, които все пак опитват да ги спазват, са приемани за „бутикови малотиражки“. Случили се (или изобщо неслучвали се) събития в масовата практика не са нищо повече от оръжие срещу „врага“. А врагът пък е противникът на финансиращия медията. Това заключение лесно може да се извади от случая „Местан“.
Ако пък няма информационен повод, който да бъде ползван за дискредитация на опонента, той рано или късно се оказва „гей“ (въпреки че остава дълбоко неясно защо подобна информация трябва да бъде позоряща).

Източник на информация или бухалки за саморазправа?

Впрочем, всичко това са процеси, които не са започнали през настоящата година. Медиите-бухалки набраха скорост още в предходните 12 месеца, но възходът на пропагандните сайтове, често служещи си с неистини, е именно сега. Че медиите се използват като бухалка за саморазправа, включително и между журналисти, потвърди и един от основните изводи на годишното изследване за свободата на словото от Асоциацията на европейските журналисти в България.
Когато бизнес и политика се обединят
Същото изследване сочи и един любопитен момент – икономическият натиск върху редакционното съдържание измества този, оказван от политици и собственици на медии. Икономическите субекти (69,2%) и рекламодателите (60,8%) са новите властелини на медийното съдържание, показва проучването.
През настоящата година продължи и сериозното влияние на политически лица (67%) заедно с държавни и общински институции (42,7%) върху съдържанието на медиите. Изводът, направен въз основа на отговорите на анкетираните журналисти може да послужи и за основа на по-генерален извод за публичността у нас. Анкетираните уточняват, че „политическите лица често представляват държавата, но също така и икономическите субекти и работодателите”.
Зачестилите случаи на побои над журналисти (поредица подобни инциденти имаше при отразяването на предизборната кампания) е пореден задълбочаващ се симптом на болестта, от която страдат медиите. Заплахите и посегателствата освен признак на тотално чувство за безнаказаност, са и разбира се, липса на страх от ефективно правораздаване.

Затъването продължава…

Наред с физическата саморазправа, която досега се случваше обаче предимно сред маргинални общности, 2015 година донесе още един медиен феномен – известният български предприемач и едър бизнесмен Кирил Домусчиев сметна, че му е позволено да се разгневи на журналистически въпрос дотам, че да нарече репортера „олигофрен“ и буквално да го изблъска от импровизирания брифинг. Прецедентът доведе и до поредното неприятно откритие за медиите у нас. Дали заради влиянието на Домусчиев, дали по друга причина, ответната реакция от страна на самите засегнати се забави повече от обичайното за подобни инциденти. Което е и поредният щрих от медийния пейзаж – услужливостта към властимащите и страха от тях.
Фалити
Настоящата година бе белязана от още едно неприятно събитие в сферата на публичността. Фалитите на вестник „Преса“ и списание „Тема“ могат да се приемат като сериозно предупреждение за спукване на медийния балон у нас. Още повече, че и двете издания имат индиректна връзка с фалиралата КТБ. Седмици преди фалита акционерите Тошо Тошев и Валери Запрянов прехвърлиха акциите си на задлъжнялата строителна компания "Интегрирани пътни системи". Дружеството купувач се свързва с Бисер Лазов, близък на собственика на КТБ Цветан Василев, който сега е основен свидетел в разследването срещу него, т.е. по-скоро част от лагера на Делян Пеевски.
От тази гледна точка „Преса“ и „Тема“ могат да служат само за прогноза какво вероятно предстои да се случи с разгръщащи се по медийния ландшафт „информационни империи“.
Погледнато в по-общ план, изминалата година в тази област не се различава драстично от предходната 2014 г. С малката, но все пак-съществена отлика, че започналите негативни тенденции се задълбочават, а сливането на политическия и бизнес интерес очертават съвсем нов тип зависимост – цялостна.

Оригинална публикация

БХК: Медиите в България са машини за манипулация

www.dnes.dir.bg I 02.04.2014

Медиите в България през 2013 г. повече от всякога бяха ползвани като машини за манипулация, показва годишният доклад на Българския хелзинкски комитет (БХК). Яна Бюрер Тавание от БХК обясни на пресконференция, че основните нарушения са в непрозрачната собственост и финансиране в медиите, ограничения плурализъм, намесата на собствениците в редакционната свобода, както и тежката автоцензура, предаде БТА.

"През 2013 г. сривът в свободата на изразяване в България продължи. Оплитането на икономически, политически интереси и медии се затегна до степен на почти тоталното задушаване на свободата на изразяване. Медиите повече от всякога бяха ползвани като машини за манипулация. Публикуването на лъжи с цел дадена личност да бъде смачкана или огромни групи хора да бъдат подведени е всекидневна практика без каквито и да било последици", пише в доклада.
 
В класацията на организацията "Репортери без граница" за медийна свобода България пропадна с 12 пункта и днес заема 100-то място (най-лошата й оценка досега). Сред останалите най-тежки и масови нарушения в правата на човека в България през 2013 г. са реформата на сектор "Сигурност", свръхупотребата на сила от правоприлагащите органи, свръхупотребата на СРС, нарушаване правата на бежанците и на децата. "Както и в минали години, сериозни проблеми има с правото на религиозна свобода на мюсюлманите, положението в затворите, независимостта на съдебната власт, дискриминацията спрямо етнически и сексуални малцинства, жените, хората с увреждания и други уязвими категории граждани", коментира председателят на БХК Красимир Кънев.
 
Той определи като сериозно нарушение издигането на кандидатурата на Делян Пеевски за председател на ДАНС.
Гледайки коментарите, става ясно, че хората в България не мислят. Не е важно, кой какво казва, важното е какво си мислят, че знаят. Значи според тези, които мразят БХК, медиите в БГ са едни обективни и чисти като планинска роса?? :)
 
Кънев каза, че през 2013-а е имало отслабване на публичния контрол върху органите за сигурността със засилване на правомощията на ДАНС, предаде БНР. Според него тази служба изпълнява функциите на тайна полиция.  Георги Тошев, адвокат към Програмата за правна защита на бежанци и мигранти на БХК, коментира, че страната ни е направила сериозно отстъпление от стандартите за гарантиране на правото на убежище.
 
По думите му проблемът е, че през последните 20 години у нас не е бил изграден необходимият капацитет, за да се посрещне вълна от бежанци. "Най-голям е напредъкът в закриването на домове за деца", каза Антоанета Ненкова, изследовател в БХК.
 
Тя посочи обаче, че като слабо място в реформата на грижата за деца остава превенцията на изоставянето и разкриването на съпътстващи услуги, които да създадат подкрепяща среда за децата и семействата им.
 

Няколко медийни магнати си създават “държава в държава” *

www.dnevnik.bg | 02.10.2013

Публикуваме едно към едно цялата реч на посланика на Германия в България Матиас Хьопфнер от дискусията "Свобода и многообразие на медиите – къде е България?", организирана на 1 октомври в София от фондация "Конрад Аденауер" и ПанЕвропа България. По време на речта той се пошегува, като коментира, че упреците за намеса във вътрешните работи на България към някои посланици са неуместни, защото в ЕС почти няма вътрешни работи, "като изключим решенията за връчването на някои ордени" (Хьопфнер заедно с бившия френски посланик Филип Отие подписаха писмо в подкрепа на протестите, след което Отие бе лишен от орден "Стара планина" – бел.ред.). Преводът, заглавието и вътрешните акценти са на "Дневник" по текста на речта, предоставен от посолството:
Уважаеми дами и господа,
Първо бих искал да благодаря сърдечно на организаторите на форума – Пан Европа България и фондация "Конрад Аденауер". Благодаря за това, че ми давате възможността да открия този форум с няколко встъпителни бележки.
Защо медийният сектор е толкова важен, че всички ние му обръщаме толкова внимание? Моят кратък отговор е:
Медийният сектор има огромно значение за демокрацията
Когато концентрацията на медиите е толкова висока, когато отношенията между собствениците са толкова непрозрачни, когато медиите са зависими от малцина икономически влиятелни и олигархично оплетени, тогава демокрацията е застрашена.
Бих искал да се върна малко назад, за да обясня.
Откакто демокрациите са по-големи от градовете държави в гръцката античност, те имат един проблем. Демокрацията означава, че държавният кораб не е управляван еднолично от един водач, или от група офицери на палубата. Демокрация означава, че всеки има право да участва във вземането на решения за курса на кораба.
Не всеки обаче има възможността, да си изгради пълна представа, какво се случва на палубата, как изглежда машинното отделение, как ще се развива времето, кой навигатор какви способности има или кой курс е правилният за кораба.
Който не може да е на място, трябва да може да разчита на посредници и това са – поне до известна степен – медиите. Човек трябва да може да разчита, че те отразяват събитията по съвест, позовавайки се на истината и знанията си, че не пропускат нищо с цел манипулация, че не добяват нищо и не представят тенденциозно, че осветяват "управлението на кораба" от различни ъгли.
Човек също трябва да знае
кои са хората, които му доставят информацията от палубата
И той трябва да може да бъда сигурен, че те пазят критична дистанция от актьорите на палубата и поставят действията им под въпрос.
Медиите са живителният еликсир на модерната демокрация. Само с подкрепата на медиите демокрацията може да функционира и да доказва големите си предимства.
Авторът на американската декларация за независимост, Томас Джеферсън, е описал това през 1787 г. така:
"Тъй като основата на нашата форма на управление е мнението на народа, нашата първа цел трябва да бъде, той да бъде информиран; и ако трябва аз да решавам, дали трябва да имаме правителство без вестници или вестници без правителство, няма да се колебая нито за миг да избера второто."
Когато предаването на политическите процеси чрез медиите фунционира правилно, една авторатична или олигархична политическа система все някога сама ще се демократизира. Когато обаче то не функционира, всяка държава ще продължава да губи своите демократични постижения, дори и демократичната фасада да е запазена.
Уважаеми дами и господа,
Нека от тази гледна точка да хвърлим заедно поглед към медийната ситуация в България.
Всъщност медийният пейзаж изглежда формално добре: На глава от населението има много повече телевизионни канали, радиостанции и вестници отколкото в Германия. За страна с население от около 7.5 милиона души броят на медиите е впечатляващ. Българската конституция гарантира свободата на мнение.
Теория и практика обаче не винаги са еднакви. Който гледа по-внимателно, открива някои развития, които не са толкова добри. Те ни дават повод за сериозни притеснения.
Бих искал преди всичко да подчертая следните проблеми, както съм правел и преди.
- Собствеността на медийните компании де факто е в ръцете на няколко бизнесмени. Зад пъстрата гора от издания обаче се крият малцина актьори, всеки един от които контролира шарен букет от вестници и други медии
- При това отношенията в собствеността често не са напълно прозрачни. Разбира се, има регистрация, но за външни хора не е ясно кой зад коя медия стои и преди всичко, кой упражнява фактическия контрол.
- В България има едно само привидно медийно разнообразие. Именно в близкото минало видяхме, как определена медия подхвана вълнуваща скандална история. Другите медии я поеха и също писаха за това.
Това всъщност е съвсем нормално развитие. Има го и в Германия всеки ден. Всичко изглежда съвсем нормално. Обаче, и тук идва уловката, редовно виждаме как едни скандали се отразяват подробно, а други истории отпадат от масата. Те въобще не се появяват в големите медии.
Защо става така? Когато човек погледне зад кулисите, може да разбере, че изданията, които единно отразяват определен скандал или заедно мълчат за друг, принадлежат на една и съща медийна група.
Очевидно редовно изборът на теми се определя, дирижира се, отгоре. Отделният журналист има малко влияние върху това. Това е лошо и изгражда една недобра картина на медийното разнообразие в страната.
Бих искал да приложа още един пример:
Човек може да чуе нерядко, че определен вестник е купен от бизнесмен, който няма никаквъ опит в медийния бизнес. След покупката му името му повече не се появява.
Освен това човек може да чуе, че
определен вестник или медия са купени от личности и никой не може да обясни откъде те имат парите за покупката
Дори само тези примери ясно показват заплахите за медийното разнообразие в България. Когато човек погледне зад фасадата, се натъква на малък брой актьори. Те де факто контролират медийния пазар по монополен начин. Те могат да поставят една история на обществения дневен ред и друга да заглушат. Те могат също категорично да подкрепят едно правителство, докато това им е изгодно и след това изведнъж да сменят курса, за да подкрепят управление от другия политичеси спектър.
* Това е реалността днес в България. Някои стават медийни предприемачи, някои го наричат медийни магнати, имат възможността значително да влияят на общественото мнение в България. По този начин те разполагат с голямо политическо влияние. Държавните институции трудно могат да се дистанцират от него. Така възниква опасността от "държава в държавата". За медийните бизнесмени собственият икономически интерес не е толкова важен, много повече става въпрос за увеличаването на благосъстоянието на специфичните групи от интереси.
Много малко качествени медии застават срещу тази тенденция на медийна концентрация, срещу непрозрачната собственост и
срещу изкуствено симулиране на критична медийна публичност
Дами и господа,
Медийният пейзаж в България не се познава единствено по влиянието на малък брой собственици или медийни магнати. Има и натиск от други актьори върху начина на отразяване в България. Може да се говори за "Култура на натиска" или по-добре "Некултура на натиска".
Каналите за това за установени. Едно обаждане на политик тук, едно посочвана на важен рекламодател там и вече се появяват забранени теми.
Вече видяхме, как определени скандални истории заемат челно място в медийното отразяване, защото са засегнати политически или икономически конкуренти. Не искам да казвам имена. Но това засяга високопоставени представители на държавата.
Това е вече знак, че системата отказва. Много журналисти знаят, че тази форма на натиск съществува. Те знаят кои личности имат особено голямо влияние в техните медии, могат да упражняват натиск. Те имат предвид това в своите размисли, когато решават, какво да отразят. Тук става дума за автоцензура, тя съществува и това е много жалко.
Това може да бъде потвърдено от тазгодишно проучване на Асоциацията на европейските журналисти на тема "Медийна свобода в България" сред 169 журналисти. 87% от запитаните смятат, че намесата в журналистическите материали е действаща практика в България. 30% признават, че редовно упражняват автоцензура.
Тези числа показват, колко широкоразпространен е този феномен.
Дами и господа,
Позволете ми да засегна още един проблем. Става въпрос за платените публикации.
Някои медии развиха практиката, да изискват пари за отразяването на определени организации или събития. Все по-често чуваме това от по-малките партии. Особено преди изборите те имат проблеми, да популяризират събитията си пред широката публика. Чуваме, че те трябва да плащат за всяко интервю. Често те не могат да си го позволят. И когато някой им предостави средствата за това, те стават зависими от дарителя. Това не е добре и впрочем беше разкритикувано от наблюдателите на ОССЕ.
Освен това някои частни фирми предпочитат формата на вестникарска статия и се отказват от традиционната реклама. Съответните статии се появяват в редакционната част на вестника и читатетелите придобиват грешната представа, че с темата обективно и непредубедено се е занимавал журналист, и след това е взел отношение по нея. Това разбира се няма нищо общо с обективно отразяване.
Потребителите на медиите в този случай са съвсем съзнателно заблудени
Затова в Германия и в много други страни тази практика чисто и просто е забранена. Нарушения на забраната са строго санкционирани.
Последниците от тези проблеми са очевидни: Случва се едно достойно за критикуване смесване на актьорите в политиката, икономиката и медиите. Така е засегнато разнообразието на мнения и малцина икономически влиятелни личности могат чрез заплащане да влияят на изграждането на мнение.
Гражданите на една демокрация трябва да могат да разчитат, че медиите са независими и критични за взаимодействието между политика и икономика.
Дами и господа,
В последно време по-често се чуват обвинения, че правилата за надзор на досега с право независимите национални радио и телевизия трябва да бъдат променени. Чува се все по-често предположението, че става въпрос за това, да се позволи по-силно политическото влияние над тези оператори. Критиката идва от редиците на парламента. А мишена на тази критика е също и Съветът за електронни медии.
Затова не бива да се учудваме, че тези изводи могат да бъдат намерени и в анализите на уважавани неправителствени организации. Те редовно сравняват медийната ситуация в различни държави.
В рейтинга на "Репортери без граници" от тази година България е паднала от 35 място през 2007 г., когато влиза в ЕС, до 87 място от общо 179 държави. С този резултат България е на последно място от всички държави в ЕС.
Докладът на Freedom House "Свобода на пресата" разделя ситуацията на пресата в 196 държави в три категории – свободни, частично свободни и несвободни. Българската медии са със статус "частично свободни".
Дами и господа,
Описаната картина не е особено положителна, без съмнение. Но все пак виждам светлина на хоризонта. Настоящите, в момента по-скоро в отлив, но
продължаващите от месеци протести са знак за постепенно заздравяване на гражданското общество
Това е добре – напълно независимо от повдигнатите там изисквания. Младите протестиращи, но и голяма част от българското население, изискват освен всичко независима, качествена информация.
Гражданите имат неоспоримо право на изискват това. Медийната свобода и разнообразие са основните ценности на ЕС и основно право на всеки гражданин на ЕС. Едно постепенно еманципиращо се, активно гражданско общество е тясно свързано със система на свободни и независими медии. В крайна сметка едното не върви без другото.
Дами и господа,
това ме навежда на въпроса: Кой какво може да направи, за да подобри актуалното състояние на българските медии?
От моята гледна точка държавата има категоричното задължение. Всяка страна членка на ЕС е задължена да гарантира разнообразния и независим медиен пейзаж. И това е в собствен интерес на всички нас. Редица обществени, политически и икономически проблеми като корупцията и пропуските в правосъдието,
всички това може да бъде решено, като една независима преса редовно и критично отразява тези събития
Само по този начин ще бъде изградено съзнанието за проблемите, за да сериозното справяне с тях.
И все пак трябва да сме наясно: Ролята на държавата в регулацията на пресата естествено трябва да бъде ограничена. Държавата, като гарант на свободната и разнообразна преса, трябва да се ограничи до поставянето на основополагащи правила.
Към тези правила принадлежат действащи закони срещу медийната концентрация, това означава закони срещу нелоялната конкуренция, антикартелни закони. Към тях принадлежат и правила за създаването на прозрачноста на собствеността, както и забрана на скритата реклама.
Бих искам да дам един пример за правилата за създаване на прозрачност на собствеността. В Германия собствениците на вестници трябва да се публикуват на всяка половин година. За промени трябва да се съобщава незабавно. Освен това издателството трябва да съобщи вида и размера на участието на всеки отделен собственик.Трябва да се декларира и ако издателството или неговите собственици по някакъв начин имат участие в други медии.
Така бързо става ясно, кои медийни компании са свързани и в Германия тази система функционира много добре.
И все пак какво се случва, когато един човек официално е собственик на една медия, но политиката всъщност се определя от съвсем различен човек?
Какво се случва в такава ситуация?
От конкурентното право са познати редица примери, как монополни структури или картели могат да бъдат прикрити. Това е естествен рефлекс на монополите. Може да се поставят официални собственици за пред обществото или да се създадат офшорни участия. В германското право такова нещо е нарушение срещу медийните закони. В зависимост от случая има глоби, които могат да достигнат до 50 000 евро.
Освен това нарушение на задължението за обявяване на издателите чрез регистрацията на формален собственик може да представлява и нарушение на правилата за конкуренцията и да бъде санкционирано по силата на закона за нелоялна конкуренция.
Смятам, че в България това трябва да бъде по-често практикувано отколкото досега. Събирането и публикуването на истински данни за пазарните дялове в медийния сектор в България би било стъпка, достойна за приветстване. Досега трудно можеше да се достигне до данни за пазарните дялове и тиражите. Как се е стигнало до такова разпределение също не е много ясно и прозрачно.
В Германия има допълнително създадена Комисия за разследване на концентрацията в медийната сфера. Тя е създадена през 1997 г. като допълнение на картелния контрол в телевизиите. Членовете на тази комисия са както експерти по икономика и радио и телевизионно разпространение, така и представители на медийните организации по провинции. Задачата им е да следят за разнообразието в телевизиите и да избягват големи концентрации. По този начин трябва да се предотврати случаи, в които една фирма или една група хора да постигне голямо влияние над мненията.
В Германия говорим за прекалено голяма концентрация, когато чрез излъчването на една програма едно предприятие има среден годишен дял на зрителите от 30%. Преди няколко години тази комисия предотврати придобиването на телевизионната група ProsSieben/Sat1 от влиятелното издателство "Аксел Шприндег" АД. Комисията проверява съвсем конкретно, кой стои зад съответните предприятия. Тя полага усилия да разкрие формалните собственици и съответно да реагира с глоби. Освен това на страницата на комисията е достъпна информация за дяловете на зрителите на отделните телевизии, както и собствеността на телевизионните канали.
Мисля, че това е модел, който може да е интересен и за България. Ние сме готови да споделим опита си от Германия и да предложим експерти.
Дами и господа,
Когато става дума за медийна свобода и разнообразие, освен държавата голяма отговорност имат на разбира се на първо място журналистите и гражданското общество. Досега в дебата за медийната свобода в България гражданското общество и журналистическите сдружения не са заемали изцяло ролята, която им се полага в другите държави членки на ЕС.
Наистина има журналистически етичен кодекс. Но след всичко, което човек чува, нарушенията на кодекса често не са особено ефективно санкционирани. Понякога те въобще не са регистрирани.
Саморегулацията на медиите не фукционира достатъчно добре
И все пак тук също име редица добри подходи и инициативи, както показа по-рано проучването на АЕЖ. Това са позитивни подходи и многообещаващи начини.
Всичките споменати обстоятелства и практики, будещи притеснения могат да бъдат отстранени, само когато журналистите станат активни участници.
Признавам, че за журналистите в България това не е просто. Който изкарва семейните доходи от журналистическа работа, трябва да взима трудни решения в екстремни случаи. Трябва да си зададе въпроса, дали ще участва в една странна игра или ще изложи на риск икономическото си бъдеще.
Още по-важно е, нито един журналист да не бъде оставен сам с това решение. Той трябва да може да разчита на една силна мрежа. В България има нужда от система за журналистическа солидарност, която да защитава отделните журналисти от политически и икономически натиск и да критикува тези, които налагат нелегитимен натиск над журналистите.
Не трябва да забравяме и властта на гражданското общество. Всеки може да използва властта си като потребител. За нормалните граждани наистина не винаги е лесно да намерят качеството в медийната джунгла и да разберат кой коя медия контролира. Но днес в ерата на интернет много неща са възможни. Мога само да препоръчам на гражданите да използват много различни медии и винаги да се отнасят критично към тяхното качество и съдържание. Онлайн медиите в това отношение днес имат безспорно нарастваща роля.
Дами и господа,
Позволете ми накрая да засегна и европейския аспект на темата за медийната свобода. Правилните решения на проблемите в медийния сектор трябва да се намерят разбира се на национално ниво и с помощта на гражданското общество. Но Европейската комисия и държавите членки не бива да се уморяват да засягат темата за състоянието на медиите и да предлагат съвети и подкрепа, за да се постигнат конкретни подобрения.
Еврокомисарите Нели Крус и Вивиан Рединг направиха добър пример с изказванията си за медийната ситуация в България.
В България има още един много специфичен аспект:
ЕК трябва да помисли за това, как да бъде увеличена прозрачността на използваните евросредства в медийния сектор
Често се чуват слухове за злоупотреби при средствата, предоставени от ЕС за публична употреба. Това е сфера, която според мен ЕК може да погледне още по-внимателно.
Дами и господа,
като германски посланик преставлявам една държава, която е тясно и приятелски свързана с този регион. Смятам го за мое задължение, да насочвам вниманието към съществуващите проблеми. Това не е замислено като поучаване, а като знак за тясната привързаност с приемащата страна България. Впрочем много мои колеги посланици от други страни от ЕС гледат на нещата по същия начин.
Германия има в миналото добър опит с една смесица от журналистическо саморегулиране и държавно регулиране.
В миналото сме правили много предложения за съвети, правили сме форуми по медийни теми, да могат решаващите актьори да си създадат добра представа.
Под "ние" имам предвид редица участници от Германия, не само държавните представители. Особено германските политически фондации в това отношение са имат големи заслуги.
Апелирам към тези групи и също към вас, скъпи гости, да направите усилията си още по-интензивни. Темата е наистина много важна. Дефицитите в медийните системи застрашават не само развитието на демокрацията, но и нашите общи европейски ценности.
Казах още в началото: олигархично оплетените кръгове имат естествен рефлекс, все по-силно да контролират медиите, за да могат да защитават икономическите си и политически интереси. Това обаче не може да продължава така.
Докато държавата приема това и дори до насърчава, тогава властва слободия. Тази дума произлиза от класическата дума "свобода". В системата на слободията свободата е превърната в анархично изглеждащ вакуум на правилата, при който важи правото на по-силния. Вече нямаме свобода, а слободия.
Настоящтата криза показва, че съдбите на страните членки са прекалено тясно свързани, за да игнорират подобно положение. Неоправдана снизходителност и управленски дефицити в отделна държава в крайна сметка се отразява на цялата общност.
Обвинението за "намеса във вътрешните работи", което се чува заради политическите изказвания на посланици от ЕС, е наистина прекалено краткотрайно. В ЕС има все по-малко вътрешни работи на страните членки (като изключим разбира са гарантирането на реда).
Все повече обаче има вътрешни работи на ЕС, за които всеки гражданин на ЕС трябва да може да си изгради мнение и да има позиция. Германската позиция към дефицитите в сферата на медийната свобода и независимпост са е ясна.
Позволете ми накрая, това считам за много важно, да засегна темата за отговорността на всеки от нас. Чрез вашето присъствие днес вие показвате, че подкрепяте свободата на медиите и сте наясно с отговорността си.
Бих искал да ви окуража. Не си затваряйте очите, съмнявайте се, дръжте темата свобода и независимост на дневен ред. Това служи на заздравяването на демокрацията в тази прекрасна страна България.
Благодаря.

Оригинална публикация

 

Прибързана информация

Христо Буковски I 27.08.2013

Жив съм, колеги от в. “Преса”!

С удивление прочетох за своята преждевременна кончина в публикацията ви за моите внуци и дъщеря ми Йоана Буковска, поместена в съботното издание на вашия вестник. Определено това е суперскорострелна новина, но тя (както при сходен случай Марк Твен е оповестил съответното некоректно издание) е “силно преувеличена”. За ваша чест ще кажа, че половината от информацията ви е вярна – жена ми Велина, светла й памет, наистина почина преди три години, но ви моля да проявите повече търпение спрямо мене – очаквам скоро да излязат новите ми книги.

Христо Буковски

 

Орлин Спасов: Медиите разболяват демокрацията

www.glasove.com I Димитрина ЧЕРНЕВА I 27.01.2012

- „Демокрацията, болна от своите медии”, под този наслов в края на миналата година у нас бе проведена международна конференция, в която взехте участие и вие. Тогава дадохте един български пример за това как медиите изобретяват и консумират политическите фигури. Разкажете повече за този български пример.

- Да, това беше една много значима международна конференция, организирана от проф. Ивайло Знеполски като част от цикъл подобни конференции, които от години се провеждат в България с участието на големи имена в областта на философията и социологията, а сега и на медиите. За участие в последния форум беше поканен Даниел Дайан, който е един от най-известните френски теоретици на медиите. Той се е занимавал и с отношението между спорта и политиката. Така че за мен беше инспириращо да тръгна именно от някои такива анализи, като например публикуваните в един сборник, издаден под редакцията на Дайан и посветен на политическата и медийна употреба на олимпиадата в Пекин, която е използвана, за да се изгради разказът за „новия Китай”. Но в конференцията участваха и други интересни фигури – например Елиу Кац, който е сред патриарсите на изследването на комуникациите и още в средата на ХХ век заедно с Пол Лазарсфелд издава една прочута книга, „Личното влияние”. В нея е показано, че когато става дума за оформяне на мненията в аудиторията, посредническата роля на т. нар. лидери на мнение, т.е. комуникацията между самите хора, е може би дори по-важен фактор от традиционното медийно въздействие пряко върху публиката. Това е изключително влиятелна теория. В София бяха дошли още няколко много интересни и значими изследователи от Европа, САЩ и Израел и акцентът беше поставен върху отношението между медии и политика. Това инспирира и моята тема.

- Става дума за употребата на спорта от страна на политиците по времето на социализма и днес.

- Да, реших да проследя как в България спортът се използва за политически цели. Още повече че през последните няколко години имаме много интересни примери в това отношение. Моят анализ обаче започва от по-рано, за да проследи развитията в тяхната историческа хронология. Известно е, че по времето на социализма спортът е превърнат в държавна политика, той се радва на изключително привилегировано положение и за него се отделят големи субсидии. Особено значение тогава имат т. нар. силови спортове и някои изследвания установяват, че броят на хората, които са били ангажирани с тях, е наброявал няколко десетки хиляди души, като се посочват цифри от порядъка на 50 000 до 70 000 души, пряко или косвено свързани с тези спортове.

- Кои спортове имате предвид?

- Става дума за силовите спортове, които са едни от най-масовите, най-спонсорираните и най-добре поддържаните по времето на социализма – най-вече борбата, вдигането на тежести, боксът и някои други дисциплини.

- Като казвате между 50 000 и 70 000 хиляди души, предполагам имате предвид не само спортистите, които са ангажирани с тези спортове професионално?

- Някои са ангажирани професионално, други полупрофесионално, а трети спортуват на аматьорски принцип, но активно, като са обвързани в различни школи, лагери и пр. Въобще това е една много голяма мрежа, която включва различен тип активности. Някои са на заплата, други не, но във всеки случай става дума за огромен брой лица, ангажирани с тези спортове. Така че когато говорим за борците на прехода, е важно да знаем как се появява подобна социална група, че тя произлиза именно от тези до голяма степен привилегировани спортни елити на социализма.

- По какъв начин са привилегировани тези спортисти?

- Най-вече с това, че тези спортове дават добра възможност за реализация. Има, както казах, развити школи, а и почти във всяко училище в часовете по физическо възпитание момчетата имат часове по борба, изучават основните хватки и т.н. Също така от училищата се издирват и подбират талантливи деца, за да бъдат включени в тези спортове. Така че става дума за една наистина голяма мрежа, за множество състезания и шампионати, от ученическо ниво нагоре, които дават възможност за бързо реализиране у нас и на международната сцена. Друг е въпросът защо точно силовите спортове се развиват толкова добре в България. Разбира се, има изобилие от таланти. Но именно главно през тези спортове тогава България е можела да се реализира сравнително бързо и със сравнително скромен ресурс като голяма спортна международна сила. Държавната политика в спорта се ориентира към спортове, в които има категории, тъй като когато има категории, тогава могат да се вземат много повече медали в рамките на един и същи спорт, тоест има по-голям шанс страната да се представи добре. Борбата, щангите, боксът са все спортове с категории. Разбира се това са може би само част от мотивите, има и много други фактори, по-важно е обаче какво се случва на практика.

- По кое време започва това лансиране на силовите спортове?

- Трудно ми е да кажа точно кога, това би изисквало по-специално изследване на историята на спорта, но във всеки случай през 70-те и 80-те години тази целенасочена политика вече дава резултати. Не е никак трудно да си спомним големите успехи на България като спортна сила именно в тези спортове – класическа борба, борба свободен стил, да не говорим за вдигането на тежести. Освен това имаше и много добро присъствие на български боксьори. Общо взето може да се каже, без да подценяваме успехите в други дисциплини, че заедно с художествената гимнастика именно това бяха спортовете, които в най-голяма степен носеха златните медали на България и именно те правеха българският спорт най-видим на международната сцена.

- Но в един момент стигаме до 10 ноември 1989 г. Какво става след това с тези десетки хиляди спортисти – предполагам, че повечето от тях не са имали други умения и компетенции освен спорта, с който са се занимавали.

- Тъй като държавната политика към спорта радикално се променя, което се изразява в спиране на финансирането или поне драстично редуциране на предишните му обеми, всъщност става така, че тези най-многолюдни спортове произвеждат и най-голямото количество безработни. Това е една истинска армия от професионалисти и аматьори, които се оказват практически на улицата и пред които възниква въпроса как да си намерят ново препитание, с какво да започнат да се занимават в новата ситуация. И тъй като на повечето от тях им липсват други умения, често физическата сила се оказва единственият капитал, който те могат да продадат на пазара на труда. Затова най-често повечето от тях се превръщат в служители в охранителни и застрахователни фирми. В началото на прехода този силов бизнес се разраства толкова много именно защото е налице и такъв човешки ресурс. Просто наличието на подобни хора дава възможност на тази индустрия да се развие много добре в България. В този контекст, както показва един интересен анализ на културолога Александър Кьосев, когато държавата се оттегля от много от своите задължения, тя фактически се оттегля и от контрола върху насилието, който обикновено се извършва със средствата на системата на МВР. И тъй като държавата вече не упражнява ефективно този контрол върху насилието, то вакуумът много бързо се запълва именно от новите борчески силови структури, които приватизират този контрол и започват да го упражняват в името на частни интереси. Когато държавата се оттегля, започва да действа по-скоро естественият подбор и най-силните индивиди печелят позиции в социалното пространство. Или както посочва в един свой текст философът и медиен експерт Георги Лозанов, борците, като една новопоявила се класа, се придвижват от тренировъчните зали и от съблекалните към социалния център на обществото. Именно хората с мускулите, тези които притежават най-силните тела започват постепенно да упражняват властта в много области и да казват как трябва да се случват нещата в ключови отрасли на икономиката и бизнеса.

- Безспорно тази приватизация на контрола върху насилието не става без контактите на тези среди с политическата класа, с нейната сила и по нейната воля. Как се осъществява всъщност тази връзка между политическата номенклатура и момчетата с мускули, които в един момент се оказват безработни?

- Разбира се борците идват със своите мускули, те донасят в тази сделка своите тела и своята сила, но има и втори участник в сделката – това е тази страна, която донася интелекта, престъпния интелект. Въпросът е как всъщност да се действа, за да се използва тази сила и да се превърне тя в източник на капитали. Тук вероятно по-голяма роля е играла не толкова политическата номенклатура, колкото различни мрежи на Държавна сигурност. Много често тези две характеристики – на човек, който има мускулите, и на човек, който принадлежи към ДС – са носени от едни и същи фигури. Някои от ключовите борци на прехода всъщност са били и сътрудници на ДС или близки до ДС, и са били през цялото време в тази двойнствена позиция, която им е давала освен силата на мускулите и достъп до информация за мрежи, за хора, за бизнес, изобщо всякаква ценна информация. Освен това знаете, че някои от бойните спортове до голяма степен са били и частично военизирани, част от тях са се развивали в самата система на МВР, което е нормално за една такава структура. Така или иначе някои от ключовите фигури сред борците са свързани пряко с различните служби.

- Назовете някои имена.

- Да кажем Илия Павлов. Под една или друга форма мнозина от тези среди са били близки до службите.

- Тоест не е било трудно да се осъществи контактът между ДС и борците?

- Не, защото той е съществувал и преди промените, а след 1989 г. беше доразвит в хода на прехода. В началото на 90-те години симбиозата действително първоначално тръгва по линията на упражняването на силови дейности, но постепенно, както добре си спомняме, дойде един момент, в който частните силови структури постепенно пожелаха да преминат в светлата страна и се стигна до момент, в който Георги Илиев в средата на 90-те години заяви: „Бяхме борци, вече сме бизнесмени”. Спомняте си тази прочута фраза, нали? Сигурно си спомняте и другата прочута фраза, на Илия Павлов, който каза, че е дошло времето гущерът да откъсне опашката си, т.е. да се легализира бизнесът.

- Как се трансформират отношенията между остатъчните структури на ДС и борците бизнесмени в годините на прехода?

- И тук, както и във всяка друга сфера се стигна до постепенно разслояване на интересите и съответно до противопоставяне между различни групи. Спомняте си, че станахме свидетели на истински войни между различни групировки и разчистването на терена взе много жертви. В крайна сметка обаче тези изтощителни действия доведоха до известно консолидиране на ключовите играчи и през последните години като че ли крайните форми на конфликти намаляха, което означава, че наистина се е достигнало до една фаза на легализиране на капиталите, на по-трайно разпределение на пазарите и на баланси между различните групи.

- По какъв начин днешният премиер Бойко Борисов е свързан с тези борчески структури, в каква йерархия и на какво ниво е бил той в тези среди до появяването си на официалната политическа сцена?

- Трудно е да се каже точно къде е бил позициониран той, дали е част от тези среди, или по-скоро прави нещо паралелно на тях. Така или иначе, като биография той произлиза от системата на МВР. Завършва висшата специална школа към МВР и излиза оттам със своите компетенции в областта на противопожарната дейност. След промените обаче той много бързо напуска системата на МВР.

- Нека не забравяме и заниманията му с карате.

- Да, той е много активен в този спорт, самият той е треньор по карате. Има принос и към развитието на националния отбор на България по карате. В един момент е треньор на националния отбор. Самият Борисов е носител и на черен пояс по карате, така че е свързан с този спорт доста тясно. Така или иначе той напуска системата на МВР и създава охранителна фирма, която в онова време е доста реномирана и стои добре на пазара.

- Тоест същият път на реализация, за който разказахте в началото, говорейки за новото поприще на бившите спортисти от силовите спортове.

- Да, както казах охранителната дейност става основното занимание на тези среди. Борисов също влиза охранителния бизнес, който тогава е характерен именно за бившите борци. Той прави охранителната компания „Ипон”, която намира много сериозна клиентела, първо в лицето на Живков, а след това и в лицето на Сакскобургготски. За разлика от много други охранителни фирми, все пак Борисов си спечелва репутацията на добър професионалист и неслучайно е бил нает именно от такива високопоставени политически клиенти.

- Как се стига все пак до тези високопоставени политически клиенти? Известно е, че към този момент на пазара има много охранителни фирми.

- Нямам представа как точно, но вероятно охранителната компания на Борисов е предлагала добра услуга. Предполагам, че фирмата му е била наистина сред добрите в бранша и е стояла встрани от онези охранителни бизнеси, които са били в най-голяма степен възприемани като пряко обвързани с криминалната престъпност. Мисля, че все пак той е имал в по-голяма степен репутацията на професионалист. Вероятно това се е дължало и на биографията му, свързана с МВР.

- Част от доклада ви е посветена на медийното отразяване на спортното битие на Борисов вече в наше време. Можете ли да направите паралел между мястото на спорта и неговото пропагандно значение в годините на комунизма и употребата му сега при управлението на ГЕРБ?

- Вижте, има една основна разлика, която се състои в това, че по времето на социализма спортът и политиката са две разделени една от друга области. Спортистите имат своите собствени зони на изява, а политиката е нещо различно от спорта. Разбира се, има държавна политика по отношение на спорта, но като полета на активност те са до голяма степен разделени и политиците не парадират персонално със спорта. Те използват спорта като пропагандна машина, но на нивото на политиката и на самата държава, а не на нивото на всекидневното си поведение. Тъкмо последното е характерно за новата ситуация, особено през последните няколко години.

- Тоест сега спортът се използва за целите на политическия пиар.

- Да, именно. Това, което виждаме сега, е едно много силно инструментализиране на спорта, на здравото тяло и на мускулите в плана на изпращането на политически послания. Тук се доближавам и до анализите на Даниел Дайан, който разкрива тази връзка между спорта и политиката. В България това се вижда много силно, включително и в начина, по който премиерът използва спорта, позиционирайки се непрестанно като част от самите спортни среди. Така че това е разликата. Сега спортът и политиката често не могат да бъдат различени, ако говорим за отделните личности. Бойко Борисов е интересен с това, че е най-видимата фигура в тези политически употреби на спорта, той най-активно обръща спортната валута в политическа като търси пиар ефект за себе си от всяка своя спортна изява.

- Защо се прави това и какви позитиви носи на политиците, които го използват?

- Първо, разбира се, спортът е много популярен като културна практика. Знаете колко хора се интересуват от спорт като футбола, така че ако ти можеш да се внедриш и в новините, свързани със спорт, това е просто още един канал, в който можеш да присъстваш много активно. В съвременното общество спортът е важна централна дейност, а не нещо периферно. Освен това спортът изкушава съвременния политик да представи своята личност и на една друга сцена, не само на политическата, да направи едно театрално композиране на образа си и на друг терен. Спортът предлага тази възможност да покажеш себе си като истински, защото знаете, че в медийната култура отношението към звездите, включително към политиците, най-често е водено от любопитството именно във връзка с този въпрос: „А каква ли е звездата или какъв е политикът в действителност?”. Използването на спорта е един трик, който помага на политика и на звездата да се покажат като истински, като автентични. Не случайно самият Бойко Борисов има многобройни интервюта, в които обяснява, че само на спортната площадка, когато играе футбол, се чувства нормален и може да бъде себе си.

- И се чувства щастлив. Спомням си едно интервю, в което на въпроса: „Ако след смъртта си имате възможност да се преродите в друг човек, какъв тип човек бихте избрали”, Борисов отговори, че всеки би избрал да бъде футболистът на Барселона Лео Меси. Излиза, че истинският Борисов е по-изкушен от спорта, отколкото от политиката.

- За него по-скоро политиката е продължение на спорта, но с други средства. Впрочем употребите на спорта за политически цели се виждат ясно и при други български политици. Сергей Станишев също често влиза в спортна роля като рокер. Дори досегашния президент Първанов, който е известен предимно като ловец, в един момент, явно в изблик на ревност към Борисов, също разкри, че е имал футболна кариера и че е играл за „Миньор” (Перник). Първанов участва в мачове с дипломатическия корпус. Сегашният президент Плевнелиев пък казва в едно интервю, че има около десетина любими спорта. Вътрешният министър практикува джогинг, просветният министър пък има минало, свързано с бокса, а понастоящем кара колело, тича за здраве, отдава се на йогата и т.н.

Освен това напоследък можем да видим как известни фигури от сферата на спорта започват да гравитират около политиката. Ако, от една страна, политиците извличат дивиденти от спорта, от друга страна спортни фигури извличат дивиденти от политиката. Тук е достатъчно да споменем Христо Стоичков и нещата, които напоследък се случват около него – удостояването му с почетното звание „Доктор хонорис кауза” на Пловдивския университет, непрекъснатото му присъствие в орбитата на ГЕРБ и на Бойко Борисов и т.н. Така постепенно това сливане между спорт и политика, за което говорим, започва да се налага като норма в политиката. Партиите започват да имат нужда от фигури, идващи от спорта, от които се очаква да прелеят част от своята собствена популярност към имиджа на съответния политик. В повечето случаи това вероятно не става безкористно, разбира се. Стоичков например е крупен бизнесмен.

Има и една друга много интересна тенденция, която е продължение на всичко, за което говорихме и която се изразява в това, че много спортисти се опитват да влязат директно в политиката. На последните избори за местна власт през 2011 г. имаше истинска интервенция на футболисти, стрелци, борци, футболни съдии, президенти на спортни клубове и пр., които се бориха за кметски места, а някои от тях и успяха. Например президентът на футболен клуб „Монтана” стана кмет на Монтана. Могат да бъдат дадени още примери, но така или иначе това е тенденция, която може да се проследи и назад във времето. И на предишните избори през 2009 г., имаше истинско нашествие на спортисти кандидати за кметове. По време на последните избори през миналата година един спортен вестник излезе със симптоматичното заглавие: „Изборите: борци, стрелци, футболисти”, за да илюстрира мащаба на този феномен – колко много хора от спорта са изкушени от политиката. Тук не трябва да се изпуска фактът, че спортът е и една голяма индустрия, затова близостта му до политиката винаги е добре дошла. Когато виждаме премиерът лично да се ангажира с намирането на спонсори на големи футболни отбори, той дава тласък на тази икономика на спорта. Знаете, че това една от най-оборотните индустрии в световен мащаб и България не прави изключение. В този сектор и у нас се въртят изключително много пари. Ето защо съвсем не е без значение кой инвеститор в спорта какви контакти има на политическо ниво и т.н.

- Така е, но тази връзка между политиката и спорта стана доста по-видима сега, при управлението на ГЕРБ и Бойко Борисов – имам предвид спонсорирането на футболни клубове и на друг вид спортове, изграждането на спортни зали и пр.

- Да, така е, но по една доста странна логика в крайна сметка спортът би трябвало да печели от това, че някои негови аспекти са експлоатирани за имиджови политически цели. Въпросът е какво се случва с онези, които извличат политически дивиденти от спорта. Преиграването с всичко това може да доведе до загуби. Ако се върна към Даниел Дайан, той е въвел в употреба един термин, „монстрация”, изкован като съчетание между „демонстрация” и „чудовищност” (на френски: monster). Според Дайан, когато медиите интензифицират публичната демонстрация на някакво явление, то неговият образ неизбежно хипертрофира, изражда се, придобива елементи на чудовищност. Лесно можем да си представим как неконтролираната политическа експлоатация на спорта може да навреди на имиджа на политика, да го „монстрира”.

- Казахте, че Борисов е най-добрият български пример за смесване на политиката и спорта. Такива примери обаче има и в Европа и по света.

- Веднага мога да направя паралел с Владимир Путин, който в това отношение прилича на Борисов. Путин също се показва непрекъснато в добра форма, често спортува и точно като нашия премиер е патрон на всевъзможни спортни събития. Силните мускули са използвани като синоним на силната политика. Путин има ранг в джудото, аналогичен на ранга, който Борисов има в каратето и също експлоатира спорта много активно, но в крайна сметка неслучайно в края на миналата година се стигна до това, че преиграването беше заплатено. Путин бе освиркан за първи път именно по време на спортни събития, които се опита да използва в плана на укрепване на политическия си имидж в навечерието на изборите в Русия. Така появата му в контекста на спорта беше вече нежелана и се стигна до преобръщане на отношението.

- Такава тенденция има и у нас.

- Да, Борисов беше освиркан именно в неговата най-скъпа спортна зала „Арена армеец”, на откриването на която малко по-рано във времето публиката бе разпънала транспарант: „Залата е супер, благодарим ти, Бойко”. Както всяко прекаляване, така и политическата употреба на спорта в твърде големи дози може да се обърне дори срещу искрени приятели на спорта сред политиците. Първият сигнал за такова преобръщане у нас беше номинирането на Бойко Борисов за футболист на 2011 година. Тази анкета се превърна в пародийна акция срещу Борисов и в крайна сметка също беше един вид онлайн освиркване от страна на футболните фенове. Номинирането на премиера за футболист на годината прие форма на критика срещу опитите му да навлезе по политически начин в сфери, в които хората не желаят да виждат политика, поне не в такива мащаби. След това тази критическа тенденция се доразви и последва случаят с реалното освиркване в зала „Арена армеец”, което наистина е един много сериозен сигнал и би трябвало да доведе до някакво замисляне, но ще видим дали това ще се случи.

- Всъщност конференцията, с която започнахме този разговор, беше на тема: „Демокрацията, болна от своите медии” – звучи тревожно и изключително точно, струва ми се. Кои са най-сериозните причини за това заболяване?

- Дълго може да се говори за това. Неслучайно темата все пак подчертава, че медиите са част от демокрацията е че болестта е вътре в самата демокрация. Нещо не е наред, нещо не се случва както трябва и това довежда до разболяването на демократичния процес. Болестта е може би толкова напреднала, че някои от най-влиятелните социални мислители като Юрген Хабермас напоследък започнаха да говорят за постдемократично общество. Хабермас твърди, че политиката се е оказала безсилна да защитава ценности, защото на мястото на политиците постепенно са дошли технократи и експерти, които управляват обществото с рационални аргументи, но без да се придържат към каквито и да било ценности като солидарност, справедливост и т.н. По този начин самата демокрация се оказва застрашена, защото тя се базира именно на подобни ценности. Въпросът е какво се случва, когато те бъдат демонтирани. Мисля, че за съжаление, подобен процес се случва и в медиите. Имам предвид това, че много журналисти се превърнаха именно в такива технократи, в хора, които просто отиват на работа в медиите, както се отива на работа в едно учреждение, в което трябва да свършат някакви рутинни задачи за деня, да се напишат някакъв брой редове, да се обработят еди-колко си на брой информационни единици. Ролята на журналистиката започна да се свежда до това. Вече твърде рядко някой изобщо се пита или си спомня каква е мисията на тази професия. Това стана почти неудобен въпрос. Обикновено ние често подкрепяме неутралността на медиите като някаква ключова демократична ценност. Но има много интересни и авторитетни изследвания, които показват, че медийната неутралност в крайна сметка винаги работи в полза на политическото и властово статукво, тъй като му осигурява комфорт. А ние в България стигнахме дотам, че медиите не само все по-рядко са неутрални, а в по-голямата си част се превърнаха в конформистки ориентирани бизнес учреждения, търсещи изгоди от близостта си с властта. Това е, което разболява демокрацията. Когато журналистът работи като бизнесмен и като чиновник, а не като гражданин, тогава и медиите са болни, и демокрацията боледува.

* Доц. д-р Орлин Спасов е преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по социология. Ръководител е на катедра „Радио и телевизия”. Преподава медийни и комуникационни изследвания и интернет култура. Работи по проблеми, свързани с теория и история на медиите и популярната култура. Специализирал е като Хумболдов стипендиант в Германия. Автор е на „Преходът и медиите: политики на репрезентация“, съставител е на поредица сборници върху медийна проблематика. Ръководител "Проекти" на фондация "Медийна демокрация".

Оригинална публикация 

Кунева протестира срещу текст във “Всеки ден”

tlaka.com I 22.10.2011

Остър протест и жалба в ЦИК внесе кандидат-президентът Меглена Кунева във връзка с днешна публикация в столичен ежедневник.

Това според щаба на Кунева представлява пряко нарушение на чл.133, ал.5 от Изборния кодекс, според която не се допуска предизборна агитация 24 часа преди изборния ден и в изборния ден.
В жалбата се настоява, въз основа на чл. 149 от ИК ЦИК да се произнесе с решение незабавно и да възложи на компетентните органи съгласно чл.134, ал.8 от ИК незабавно да бъдат премахнати или иззети всички носители на посочените агитационни материали, както и на извършителите на нарушението да бъдат наложени предвидените в закона санкции.

Става въпрос за два материала във в-к «Всеки ден», озаглавени – "Мъжът на Кунева в афера за 1 милиард" и „Как бе харизана Софийската Вода", които имат основно и единствено агитационна цел – да послужат като отрицателно послание във връзка с кандидата за президент Меглена Кунева, се посочва още в жалбата.

От щаба на кандидата коментират, че нарушаването на Изборния кодекс от страна на медийната групировка "Ню Медиа Груп" АД не е случайно, още повече, че тя организирано е провела цялата негативна кампания срещу Меглена Кунева. Днешната публикация е поредната лъжа срещу личността и семейството на гражданския кандидат.

Оригинална публикация

Вестници клеветиха безпрецедентно Кунева. Не е радостно. Утре помията ще залее друг

e-vestnik.bg I Иван БАКАЛОВ I 17.10.2011

От около седмица т. нар. жълти вестници най-после престанаха да пишат за кандидатката за президент Меглена Кунева. В щаба на ГЕРБ се успокоиха от социологически проучвания, че тя остава на трета позиция в изборите. Последната оплювка срещу нея беше една проповед на Кошлуков по ТВ 7 (телевизия от групата на Делян Пеевски).

От лятото до неотдавна обаче, когато социолози предвиждаха, че Кунева е най-големият съперник на кандидата на ГЕРБ (той отначало още не беше обявен) и на втори тур ще има много малка разлика между двамата, щабът на ГЕРБ впрегна цялата мощ на т. нар. жълти вестници срещу нея. Така стана ясно на кого служат най-тиражните вестници у нас.

Случаят е показателен не толкова как Бойко Борисов е обсебил медиите, а за нивото на журналистиката и вестниците в България. Кампанията срещу Кунева може да се сравни само с кампанията срещу Алексей Петров, с когото свързваха всички престъпления в държавата и го обвиниха последователно, че е поръчал убийството на една дузина хора. Но той е бивша барета, мутра. Затова е поразителна атаката не срещу мутра като него, а срещу първия български еврокомисар, който има безспорен авторитет в чужбина. Точно в авторитета й видя заплаха ГЕРБ. Големите мъже се уплашиха от жена. Обслужващите ги вестници въобще не се закачаха с Ивайло Калфин. Кунева беше главната мишена.

Вестниците „Уикенд”, „Шоу”, „Телеграф”, „Торнадо”, „Монитор” публикуваха в почти всеки брой поредица от измислици и лансираха образ на Кунева като „снаха на Политбюро”, много богата, подкрепяна от групировки, католичка и т. н.

Някои вестници като “Торнадо” сякаш са пуснати на пазара само с цел да очернят със заглавия от будките, като любителски стенвестници от миналото.
Някои от лъжите не са нови. Нейният свекър Иван Пръмов е бил секретар на ЦК на БКП по селското стопанство, но не е бил член на Политбюро. Когато тя се омъжва за сина му, свекърът й вече е бил свален от поста си, което в комунистическо време е равносилно на прокажен. Тоест – не се е възползвала от някакви привилегии чрез свекър по върховете на властта.

Същевременно нейният баща е лежал в Белене, което вестниците спестяват, за да лансират образа й на „снаха на Политбюро”. Вестник „Шоу” я свърза с „Мултигруп” в няколко публикации. Няколко вестника и ТВ 7 (също на Пеевски) показваха снимка на Кунева с Илия Павлов на някакъв коктейл. Но това не беше тя. Намери се жената от снимката и каза – „Това не е Кунева, а съм аз”. Никой не й даде думата освен в. „Галерия”, добър или лош. Тоест – ставаше дума за откровена фалшификация.

Имаше още няколко откровени лъжи:

- Кунева има скъп апартамент в Брюксел – лъжа, но дори да е вярно, не е осъдително. Така обаче се експлоатира недоволството на бедния народ към богатите. Имала златни копчета на дрехата – четиво за лумпени.

Заглавията на снимката са от три различни вестника, но по нищо не могат да се различат.
- На Кунева й плаща френска банка над 200 000 евро на месец – измислица на в. „Торнадо”. С такива измислици вестникът открито се прицелва в най-нискообразования читател-лумпен, който ще повярва на такава глупост – това е заплата за шеф на банка.

- Срещу Кунева е православната църква, защото тя е католичка. В случая католичка се представя като нещо лошо, небългарско, сектантско едва ли не. Да се чудиш защо всяка година делегации на властта начело с президент, премиер, ходят при папата да му целуват ръка, а обслужващите ги вестници пишат за католичката Кунева като за сектантка. Истината е, че родът й е от района на гр. Раковски, пловдивско, където по традиция местното население са католици – там е най-големия католически анклав в България от повече от век назад (виж тук).

- Свързаха Кунева с наркоразпространението, защото имала племенник, който е наркозависим. Вестник „Уикенд” дори описа как двама араби наркодилъри били убити пред дома й (по времето на Бойко Борисов като главен секретар на МВР, впрочем). Като че ли това има нещо общо с нея.

- Писаха, че плаща огромни суми за пиар агенции, разполага с големи пари. Нищо такова не се видя при кампанията й. Напълно скромна, направо казано – бедна.

- Измисляха, че ходела на тайни срещи със Слави Трифонов, сякаш са заговорници, които ще свалят властта. Измисляха, че ще прави партия с Цветелина Бориславова и т. н.

Поредицата публикации обхващаха пълен спектър от измислици във всяка област, включително личен живот, придружени с папарашки снимки как ходи по улицата или как е седнала в ресторант с мъжа си. Тази пиар кампания показва дълбоко изродения български медиен пазар. Т. нар. жълти вестници не се целят в читателската аудитория, да печелят тиражи с реални клюки за известни хора, и техни снимки в реална ситуация и т. н., а основният им пазарен интерес е политически черен пиар. Тоест, обслужват силните на деня и не ги е грижа за медийна независимост и да печелят от продажби.

Но черните кампании не остават незабелязани от читателя. Вестници с подобни публикации никога няма да ги взимат насериозно (освен най-необразованата аудитория), няма да имат авторитет, подобен на английските жълти вестници, примерно. А българските им издатели имат дори претенции да са водещи фигури в журналистическата гилдия, да се изказват за професионален морал и т. н., което е комично.

Измислиците за Кунева са своеобразен връх в кампания срещу един човек, но иначе всяка седмица т. нар. жълти вестници измислят откровени лъжи за всякакви по-известни българи. На прицел са водещи от телевизията, актьори от театъра и киното. Звездите са обект на преследване от жълти вестници по цял свят. Но в България става дума за направо бедни актьори от театъра и киното, които едва свързват двата края. И те са обект на злонамерени измислици, просташки обвинения в изневери, секс в асансьора и т. н.

Оригинална публикация

Класацията на “24 часа” пълно менте

Галерия | Кристина ПАТРАШКОВА | 23.12.2010

Политикът Александър Томов, едно от най-корумпираните лица на прехода, се нареди на призово място в течащата класация на в. "24 часа" – "100-те най-обичани българи".
Новината бе съобщена от всекидневника, който отскоро има нови собственици.
Само с тази информация ръководството на вестника доказа, че добрата му идея е опорочена, а класацията е пъпно менте.
Дори децата знаят, че Томов, наричан презрително Лупи, е един от най-мразените политици. Човек, който цял живот е разчитал на късата памет на българите. Които може би са забравили през колко политически формации е преминал, какво е говорил преди години и какао тръби днес.
Разчита малцина да се сетят, че е съветвал Живков, а по-късно се сближи с Иван Костов. Че се прегръщаше с екссобственика на ЦСКА Прамод Митал, а след това поведе война срещу него.
Че съсипа "червените" и е виновник за отнемането на евролиценза преди години.
Че отговаря за длъжностно присвояване от над 36 млн. лв.
Каква е тази класация, в която попадат персони, от които хората се гнусят? Защо медиите лъскат имиджа на хора, които ни дължат много обяснения, за да докажат, че не са крали и лъгали избирателите?
Дали по същия начин в малоумното подреждане не е попаднал и Иван Костов, по времето на чието управление се извърши безпрецедентна криминална приватизация?
Наистина ли екс-водещата Миглена Чакракчиева, прославила се повече с безбройните си мъже, отколкото с таланта си, е сред най-обичаните телевизионни лица? Действително ли редом до нея гордо се нарежда Евгени Минчев
Как въобще се определят "100-те най-обичани българи"? Какви са правилата? Парира-ни ли са възможностите за измами? Колко пъти може да се гласува от един и същи компютър? Или всеки, който иска да се почувства обичан, може да се самопредложи десетки пъти. Това ли е гласът на народа?
На коя класация въобще да вярваш, след като за "Мъж на годината" Росен Плевнелиев изпревари Цветан Цветанов. В допитването на "Дарик" обаче вицепремиерът бе обявен за Политик на годината, макар че рейтингът му падна с 12 пункта. Според неотдавнашно социологическо проучване обаче националната любимка е Кристалина Георгиева.
Не за първи път медия манипулира истината. В случая го прави "24 часа".
На неотдавнашна пресконференция новите собственици на "Труд" и "24 часа" отсякоха, че са направили сделката, защото купуват лидерите на пазара, към които доверието било най-голямо.
Какъв лидер е издание, което ще провъзгласи Александър Томов и още куп компрометирани личности за всенародни кумири? Подобни спекулации въобще не са безобидни
И без това в страната са останали шепа хора, на които заслужава да свалим шапка заради поведението и морала им.
Пълен цинизъм е те да бъдат отново унижавани. И местата им да заемат някои от най-мрачните личности от последните години.
Цялата тази подмяна се прави с любезното съдействие на медиите. Така те сриват не само ценностите в обществото, но и в професията.
Добре че поне засега в класацията не се е намърдала Калинка Илиева.
Не е късно обаче.

Стр. 19

Общовойсковата журналистика

в. Банкер | Петър ИЛИЕВ | 13.11.2010

"В една новинарска емисия (2 ноември) имаше репортаж, но с коментарни оттенъци – Би Ти Ви доста често успява да представи прилична продукция в този жанр – за необслужваните кредити. Били достигнали 4 млрд. лева. Ще станат и много повече, но никой няма куража да го каже все още", пише уважаваният журналист Кеворк Кеворкян в последния си материал "Убийства предстоят" (публикуван на 9 ноември) от коментарната си рубрика "Приказки за телевизията", която води в "Труд". Една от малкото рубрики, които лично аз всеки път чета с интерес. Защото казва много горчиви истини за телевизионната журналистика.
Всъщност истината специално за тази новина и други подобни банкови информации, излъчени от електронните медии, е много по-нелицеприятна, отколкото си я представя г-н Кеворкян. Когато става дума за подобни информации, в повечето случаи новинарските емисии ги изнасят едва след като са публикувани в някои вестници, понякога с два-три дни закъснение. Казано по друг начин, т. нар. новинари от електронните медии преписват от вестниците. А нали по правило агенциите и радиостанциите съобщават новината от деня, телевизиите я показват същия ден в емисиите си, а на следващия ден вестниците я разказват и коментират. Или греша?
В случая с лошите кредити. Информацията за тях е публикувана на сайта на БНБ на 29 октомври, петък. Във водещия материал на в. "БАНКЕРЪ" (брой 43 от 30.10.2010) със заглавие "Откъде премиерът вади милионите" пише, че според банките 4 млрд. лв. от всички проблемни заеми са вследствие на забавените плащания от страна на правителството. Данните за необслужваните кредити бяха изнесени във всекидневниците на 1 ноември (30 и 31 октомври бяха събота и неделя) и едва ден по-късно служителите на Би Ти Ви "откриха топлата вода" за лошите кредити. Наричам ги нарочно служители, защото в тази телевизия няма финансови, а още по-малко банкови репортери.
Вероятно това е и причината в новините им въпросната информация да се появи със закъснение от няколко дни. И както често става при подобни "заемки", те се плагиатстват с грешките. Защото необслужваните кредити не са 4 млрд. лв., а доста повече.
Ще прощавате за нескромността, но пак ще цитирам вестник "БАНКЕРЪ", в който работя, и по-точно публикацията "Банките бавно корозират" от брой 44, излязъл на 6 ноември. Още в самото начало на този текст пише: "Според последните данни на БНБ общият размер на заемите, по които погашенията са забавени повече от 90 дни, до края на септември е 5.4 млрд. лева. От тях кредитите, по които не е плащано 180 дни (т.е. шест месеца), са 3.88 млрд. лева." Който се съмнява в тези данни, да влезе в сайта на БНБ. А който си позволява да пише или говори за просрочени кредити и въобще за банки, би трябвало да е наясно с всички тези неща. Поне аз си мисля, че събитията в банковия и във финансовия сектор не може да се отразяват коректно от т. нар. специалисти по всичко или, както обичам да ги наричам, общовойскови репортери. Сигурен съм, че това трябва да правят журналисти, които са наясно с материята и нормативните документи, по които работи секторът.
Що се отнася до твърдението на г-н Кеворкян за необслужваните кредити: "Ще станат и много повече, но никой няма куража да го каже все още", ще си позволя да му възразя, при това с цитат от същата тази публикация в брой 44 на "БАНКЕРЪ", за която стана дума. Още в третото й изречение ясно сме написали: "Отделно от това има заеми за 4.67 млрд. лв., които са под наблюдение -ще рече, че те все още се обслужват, но финансовото състояние на длъжниците не е добро и през следващите един-два месеца те могат да прекратят погасителните вноски." Данните пак са от БНБ и всеки може да ги провери, както и да събере милиардите, посочени в двата цитата. Според нас това е дипломатичният вариант да се каже, че необслужваните кредити продължават да растат.
Лично аз вярвам, че финансовата журналистика не търпи екзалтирания тон на екшън репортажите. финансовият сектор е основата на стабилността на една държава и към него не бива да се подхожда с устрема на пиян казак, препускащ с размахана сабя. Подобна журналистика може да нанесе много щети както на вложителите, така и на държавата. Впрочем
тя вече даде своя "принос" в тази насока през 19951996 година. Искам да напомня един анекдот от времето на тогавашната банкова криза у нас: По какво си приличат мухата и банката? И двете се убиват с вестник…
Както и да е. Не смятам, че след публикацията на г-н Кеворкян и след моето скромно писание майсторията във финансовата журналистика ще се повиши. Нещата ще си останат все така трагични. Защото обществото не толерира създаването на добри финансови репортери. Като се замисля, в електронните медии май остана само ветеранът Марио Гаврилов. Във вестниците също се броим на пръстите на двете ръце. Дори май на едната ще се съберем. Сложна материя е това финансовата журналистика, изисква години натрупване на бази данни, обучение, контакти. Във финансовия и особено в банковия сектор няма много такива хора, както няма и всеки ден текущи новини. Станат ли много и всекидневни – работата е лоша…

Стр. 9