Галерия | Владимир НИКОЛОВ | 23.12.2010

Бременна плачех на площад "Славейков", защото не знаех накъде да поема в живота

Офисът на Мадлен Алгафари е в центъра на София. Целият е отрупан в заленина, има дори папагали и канарчета. Мадлен твърди, че в тази обстановка пациентите й се чувстват по-добре. С известната психоложка говорим не само за професията, но и за трудностите, през които е преминала, за съпруга й Нидал Алгафари и двете им деца. Нейната лична терапия пък е книгата "Приказки за пораснали деца", която вече е на пазара.

- Как решихте да се занимавате с психология, г-жо Алгафари?

- Съдбата го реши. Исках да уча етнография, защото това е професията на майка ми. Кандидатствах с история, но оценките ми стигнаха само за психология. Тази специалност стана популярна едва напоследък. Аз затова се бутам на всяко гърне меродия, за да се опитам да популяризирам занаята. Когато започнах, осъзнах, че съм направила кръстоска между заниманията на родителите ми, защото баща ми е химик, а аз се налага да ползвам в професията си и химия, и медицина.

- Вярвахте ли, че ще можете да изкарвате пари от психологията?

- Не. Беше в началото на 90-те години, пак криза. Никъде не можех да си намеря работа. Единственото място, където ме приеха, беше Телефонът на доверието към Червения кръст, където се записах като доброволец.
Плащаха ни шест лева на ден
Реших да си помогна, като започнах да се занимавам с журналистика. Пишех статии за съдбите на обаждащите се, което ставаше с тяхно съгласие. Много беше трудно да се издържам. По едно време работех в Агенцията за чуждестранна помощ като преводач, защото знам италиански и френски.
Един ден в пристъп на яд и безпомощност се разревах насред площад "Славейков". Тогава бях бременна, седнах на плочките насред площада и с глас плачех, и се питах защо е толкова трудно. Тогава Нидал ми каза нещо, което ще помня винаги: "Искам много добре да се запомниш така".
Защото той знаеше амбициите и възможностите ми.

- Как се запознахте с Нидал?

- Имаше конкурс за репортери и редактори в "Ку-ку". С моята съквартирантка отидохме, но аз бях само придружител. Тогава се занимавах с режисура на куклен театър. Докато тя пишеше, се ядосах, защото открих много грешки в теста. Написах им рецензия с името си и им обясних, че са сбъркали. След това тя отиде да проверява дали е приета и изведнъж видяла и моето име там.
След това имаше вече тест пред камера. Оттогава Нидал се шегува, че сякаш с конкурс ме е избирал, защото ме бил бройнал веднага. По-късно обявиха и конкурс за щатни бройки в БНТ. Явих се и попаднах в програма "Войн", правила съм и предаване за Гражданска защита.

- Защо се върнахте към психологията?

- Един ден на адреса на родителите ми във Враца получих предложение за следдипломна квалификация по психотелесна терапия. Не можех да си я позволя, защото беше много скъпа. Нидал реши, че щом толкова го искам, ще го имам. Започна да снима рекламни клипове за тапети за да може да ми осигури таксата за първата година.
След това започнах да превеждам лекциите и учебниците на български и дори поех офиса на тази швейцарска академия у нас. Пет години превеждах, изваждах визи за студентите, наемах зали, автобуси, бях телефонист, а същевременно учех.

- Кога започна частната ви практика?

- През 1996 година. В началото трябва да се подложиш самият ти на терапия, след това я прилагаш и на пациенти под наблюдение. Първият ми кабинет беше на "Парчевич". В началото нямаше никакви хора. Клатех си краката по цял ден. Вземах по два лева на час, после станаха седем, двадесет. Имала съм по двама пациенти в седмицата. След години идваха вече по десет на ден, което пък се оказа също непосилно.
Сега, покрай кризата, хората пак понамаляха. Не само защото нямат пари, а тъй като в трудни моменти те се мобилизират. Не случайно по време на война психиатриите са празни.

- Скъпа ли е терапията?

- Това е една от най-скъпите терапии, защото страшно много се инвестира в обучение. За да може да бъде мотивиран един човек, той трябва и да дава. Най-важното е да се откъснеш от обичайната си среда. Много хора смятат, че работата на терапевта е само да седи и да клати глава. Моята работа обаче не е точно такава. Аз общувам, докосвам. Така се атакува проблемът изцяло.

- Случвало ли ви се е пациентите да се привържат много силно към вас?

- Да. От време на време се налага да прекъсна връзката.
Понякога дори е възможно пациентът да припознае в терапевта родителя си. Някои с неудоволствие си тръгват.

- Бяхте психолог на предаването "Пълна промяна". Вие бихте ли се подложили на такива интервенция?

- Много крайни, не. Със сигурност правя редовно някакви усилия за физиономията си, мажа се с разни неща, ходя на фитнес, играя гимнастика. Но има естествени неща, които не трябва да се пипат.

- Отнасяте ли се като терапевт и към децата си?

- Дъщеря ми иска да върви по моя път. Приета е в три университета в Англия, иска да замине да учи там терапия. На 18 години е. Не мога да забравя нещата, които знам, и затова ми е трудно понякога да не ги подлагам на анализ вкъщи.
Децата ми са в сложна възраст- синът ми ще стане на 16 след месец. Те често скачат, опитват се да се налагат, да завоюват пространство. Вероятно правя неща, които немного педагози биха приели. Често млъквам, когато се създаде конфликт, защото знам, че той се дължи на хормоните.
Понякога ми се сърдят, че говоря като терапевт, че ги третирам като пациенти. С Нидал рядко се караме. Ние приказваме много с него, водим диалог. Невинаги сме на една и съща позиция. Спорили сме за подхода към децата. За мен е важно те да знаят, че съм възмутена безкрайно, ако имат двойка, но това не значи, че не ги обичам.

- Остава ли ви свободно време?

- Малко е и тогава предпочитам да се отдам на готвенето и на животните. Имам котки, куче, заек, птици. Чета много. Телевизията напълно я бойкотирам. С огромно притеснение трябва да призная, че не знам кой на какво е министър.
Обичам много да пътувам, да бягам към дивото. Оказва се, че съм най-каненият автор по читалища и библиотеки. Говорим си с хората на всякакви теми. Почти всеки петък или събота съм някъде – Търново, Бургас, Пловдив, Шумен.

- Дълъг път ли извървяхте от Телефона на доверието до този кабинет?

- Знам какво ми е струвало. Колко вагона прочетени книги, колко срещи с хора, колко много изводи от грешки, колко плюсове и минуси от това, че се бутам навсякъде. Доволна съм от постигнатото. Не съм го получила с вълшебна пръчка. Работя едновременно няколко професии. Страшно ми е трудно в момента, защото
кризата и на мен ми се отразява
Позволихме си след двадесет години брак най-после да заживеем в къща, но срещу такъв кредит, който ме обвързва завинаги. Аз имам доста дългове. Нидал също е затруднен в момента, защото паднаха предаванията, които правеше. Радвам се, че сме станали по-състрадателни. Вече мислим повече за другите.

- Защо написахте "Приказки за пораснали деца"?

- Това е последната ми книга, в която исках да вкарам всичко, което съм научила за последните 24 години. Сюжетите в нея са приказни. Опитах се в метафорична форма да събера всички послания за душата. Следващата книга също е почти готова, но не знам кога ще я издам, защото и това опира до финанси. Аз сама съм издател, защото предпочитам книгата да има добро качество и да ми харесва.

Стр. 20, 45