"70 години! Някога ми се струваха страшно много, но сега, когато ги навърших толкова неусетно – вече не. Когато бях много млада, се питах какво изпитват възрастните, когато са наясно, че смъртта върви по петите им. Вече имам отговора на този въпрос, но мисля, че за всеки човек той е различен." Това сподели нашата колежка, сътрудничката ни Янка Масленска, отбелязвайки своя юбилей в редакцията на "Втора младост". Използвах повода колежката да ми разкаже повече за себе си. "… Отпразнувах своя 70 рожден ден с малко тъга – започна Янка Масленска, – с чувството, че той се отнася за някой друг…" Родила се е в жарък юлски ден в село Радювене, Ловешко. Майка й жънала през целия ден на нивата, а вечерта се появила Янка – третото момиче в семейството. Баща й, който очаквал син – наследник, не се зарадвал, на момичетата се давало зестра – земя, гори. Зарадвала се само 8-годишната й сестричка, която я разнасяла из къщи. По-късно се появило и братчето. Трите сестри и братът били ученолюбиви и всички завършили висше образование. Винаги поддържали прекрасни отношения помежду си и заедно отпразнували юбилея на Янка. Едната й сестра е професор д-р на филологическите науки. Когато била преподавателка в Хавана, Куба, всички й отишли на гости, а когато Янка заминала за Коми, развела цялото си семейство из Москва и Ленинград. Но се случило така, че когато бащата умирал от рак на белите дробове, само Янка била до него. Било топъл зимен ден, той я извикал да седне до него, дълго държал ръката й, а после неочаквано казал: "Имам голям грях към тебе, дъще, когато ти се роди, не те исках, защото си момиче. А ти най-много се грижеше за нас с майка ти." Думи за прошка, след което възрастният човек издъхнал. Как станах журналистка? В трето отделение учителката им дала съчинение на тема "Какъв искам да стана". Било по време на образуване на ТКЗС-та и хората говорели как тракторите ще орат нивите, а комбайни ще жънат житата, но никой още не бил виждал тези чудни машини. И всички от класа написали, че ще станат трактористи и комбайнери, а Янка след дълго колебание решила, че ще бъде учителка, защото само тази професия й харесвала. Но като гимназистка в Ловеч станала дописник на окръжния вестник "Заря на комунизма". Неговият първи главен редактор Христо Хараланов помолил учителката им по литература-учениците, които могат да пишат, да сътрудничат на вестника. "Аз не чаках покана -спомня си Янка Масленска, – тъкмо се бях възмутила от формализма в комсомолската учебна година, в която изучавахме политически теми. Лекторите ни бяха по-големите ученици, които четяха нещо от книжките си, докато всички говореха и се смееха. Критичната ми статия се появи във вестника без поправки и разтревожи ония, които участваха в този формализъм. Започнах да изпращам дописки и мислех да се пробвам в журналистиката. Обаче главният редактор ме убеди да запиша българска филология, защото давала по-широки възможности за работа." Когато завършила образованието си, се върнала в окръжния вестник. Но се оказало, че е лесно да пишеш, когато си извън вестника, а е много по-трудно да пишеш по актуални теми, когато не си компетентен. Пролетта на 1969 г. била сушава и се получили спешни директиви в ТКЗС-та да компенсират с други култури, защото житото и царевицата загиват. Изпратили Янка в едно кооперативно стопанство да провери какво правят по компенсациите. Председателят бил млад и много амбициозен човек, който й нахвърлил няколко цифри за новите култури, които са засели, и си отишъл. Останала сама, колежката не можела да прецени дали добре, или зле се справят, а нямало кого да попита. И на летучката останала като попарена. Друг път я изпратили да провери как върви жътвата в с. Горско Сливово. Редакцията нямала кола и използвала такси. А таксиметровият шофьор сякаш бил роден за журналист. Като отишли на полето, той провел разговорите с комбайнери, бригадири, кооператори. Намирал многобройни кусури във всичко, а тя само записвала. Получил се критичен материал, затова как се разпилява зърното, как не се води точна статистика колко декари са ожънати и.т.н., която отпечатали на първа страница. "На другия ден, след като го прочитат в Горско Сливово, пристигат в редакцията, но търсят не мен, макар че моето име стои под материала, а мъжа, който ги разпитвал. Оказа се, че те били първенци в района си, а ние ги критикуваме… С една дума, повече от година минах през сито и решето, докато улуча вярната пътека. Бях най-млада в редакцията, но по онова време младите не ги галеха с перо. Учех се от собствените си грешки, стъпка по стъпка усвоявах професията. Обичам да се срещам и разговарям с интересни хора, да проучвам интересни съдби, ровех се в исторически материали, участвах в конкурси. На 32 години, неочаквано дори за мен самата, получих признание – наградиха ме с орден "Кирил и Методий"-Н степен. Отделът, който водех, беше винаги на първо място по отличени материали, по брой публикации, както и по нови автори – по тези показатели се водеше съревнование в редакцията. Но след една петилетка работата вече не ме удовлетворяваше." Решила да запише задочна аспирантура. Едно ново огромно натоварване. Изпити, които трябва да се издържат с отличие, две деца в семейството, работа във вестника. Да се защити дисертация се изисква огромна самодисциплина. Работила върху историческа тема, която защитава успешно, но вече била преминала възрастта, да се развива в тази насока. "Научният ми ръководител проф. Петър Остоич ме убеди да не постъпвам на работа в научен институт. Така си останах в журналистиката. Реших да замина в тогавашната АССР Коми, където на работа беше съпругът ми. Там постъпих в издавания местен български вестник "Знаме на дружбата". Вестникът се печаташе в с. Кослан, съседно на Усогорск, който си беше един българо-руски град. А печатницата беше разположена в бивша черква. Когато за първи път поех дежурството по брой, неясно по какви причини в печатницата жените ме приеха много хладно. В 10 часа се събраха на чай, а мен никой не ме покани. Пиеха чая с едни курабийки, които купуваха от магазините, вероятно правени преди година – твърди като камък. На следващото дежурство измайсторих кейк и вита баница и ги поканих. За трите години, които работихме заедно, така се сприятелихме, че се разделихме със сълзи, отрупвайки ме с подаръци." Върнала се обратно в Ловеч през 1988 г., когато той бил вече областен град. Старият вестник "Зора на комунизма" вече не съществувал, а на негово място се появил областният "Народен глас", който продължил и след политическите промени през 1989 г. Но след идването на СДС на власт един зам. областен управител наредил парите на вестника да бъдат приведени в републиканския бюджет. А това всъщност не били държавни субсидии, а парите на абонатите. "Три години водих съдебни битки – спомня си Янка Масленска, – само аз лично се занимавах с този въпрос – и ни върнаха парите, но инфлацията беше ги изяла и от всекидневник вестникът се превърна в седмичник. И когато оглавих този вестник, ми се наложи да бъда същевременно и мениджър. Трябваше непрекъснато да търся пари, за да може да излезе следващият брой. Веднъж печатницата ни заплаши, че няма да извърти броя, тъй като не бяхме платили предишните. Както седях отчаяна на бюрото си, влезе един непознат мъж и каза: "Аз съм Майкъл Капустин. Осведомиха ме, че вашият вестник е най-сериозният и реших да рекламирам тук." Остави ни над един милион лева за 6 страници, които всъщност не бяха рекламни. По-късно, когато го съдиха за пирамидата, ми стана жал за него." Янка Масленска се простила с журналистиката на 58 години с голямо разочарование, понеже в тази професия вече не се спазвали никакви етични норми. Колегите се интересували само от сензации, скандали, ровели в мръсното бельо на хората. Героите на деня станали бандити и крадци, далавераджии, само защото имали пари. Затова години не написала нито ред. Едва когато отново се появили нормални вестници, започнала да им сътрудничи. Заедно със съпруга си журналистката сега живее в неговото родно Галиче. Имат син и дъщеря и трима внуци. Навремето родителите на съпруга й построили огромна къща, за да живеят в нея и двете им деца, но след като починали, години наред тя останала празна. "Галиче е голямо село – разказва Янка, – все още има училище с гимназия, но духовен живот няма, за разлика от моето родно село Радювене, Ловешко. Там всеки вторник читалищният салон е пълен. Дните си прекарвам в труд – работата на село е като отворена чешма. Дружа с интелигентни хора. Две години бях председател на клуба на пенсионерите и всички отчитат, че това е било най-интересното време. Провеждахме срещи с писатели, поети, журналисти, посещавахме интересни исторически места, организирахме весели празници, но на нашия кмет феодал това не му хареса" – завърши разказа си Янка. А ние вдигнахме наздравица за юбилярката, пожелавайки й все така да бъде сърцата журналистка.

Стр. 4