сп. HELLO! | Ана КОСТАДИНОВА | 04.05.2011

Ива Стоянова не обича да става рано. Въпреки това не закъснява нито една сутрин, за да могат зрителите да посрещнат деня заедно с нея и Николай Бареков в сутрешния блок на ТВ7 – "БОдилник". Родена, за да побеждава, тя не обича да пада. Спортът я научава как да приема "загубите", така че да се изправя всеки път и да продължи напред. Той й дава и може би едни от най-важните качества на един успяващ човек – дисциплина и стремеж към върха. Въпреки това строгият родител в семейството й е съпругът й – Иво Стоянов (може би просто съвпадение или знак на съдбата, но бащите им носят едно име). Още един дисциплиниран човек, който работи като ръководител полети и който създава така любимите романтични моменти в живота й. "Романтиката е в отношението" и й стига да са само двамата, но и миговете, когато са цялото семейство с дъщерите си Василена и Бояна, са онзи стимул, който я прави професионалист в работата и успял човек в живота.

Кой те запали по спорта?

Аз съм от спортно семейство. Баща ми е бил колоездач, а майка ми – гимнастичка. Точно заради това бях категорична, че никога няма да уча в Спортната академия, а първото ми висше образование е именно оттам (спортен мениджмънт, треньор по акробатика -б.р.). След това завърших журналистика. Бях си казала, че ще стана журналист, и ако случайно нещо не ми се получеше, щях да стана шеф на федерация. Винаги съм била много амбициозна. Спортната гимнастика е много тежък спорт и родителите ми не искаха да ме запишат, а пък аз не харесвах художествената, защото гимнастичките ми бяха лигави. Започнах много късно да тренирам акробатика – на 14, защото се готвех да влизам в езикова гимназия. Ходех на уроци по математика и литература, беше ми много тежко и реших, че ще спортувам нещо, за да ме разсейва. Сама се записах на акробатика и никой не вярваше, че ще отида на световно.

Кога се научи да падаш?

Много ми е трудно да падам, но спортът ме научи да го преживявам по-лесно. Той е голяма дисциплина. Когато бях на 16, родителите ми работеха в чужбина известно време. Брат ми е по-малък с 3 години и тогава станах майка – тренирах, учех, започнах да готвя, да се оправям със сметки и пораснах много бързо. Това ме направи толкова решителна и самостоятелна, и борбена.

В професионално отношение в чии очи се оглеждаш?

Зрителските са най-важни, но съм наясно, че не могат да те харесат всички. Критиката ме мобилизира, но е важен начинът. Когато има градивна критика, аз я търся и я харесвам. Когато всички започнат да ме хвалят, се притеснявам, защото сякаш нещо не е наред. Важно е мнението и на екипа, с който работя, а вкъщи – на мъжа ми и баща ми. Татко много рядко ме хвали. Все нещо има, което не е перфектно. Във ^ всички моменти, когато хората са ме потупвали и са казвали "Страхотно!", като се прибера вкъщи, следва – "Беше, обаче…", което всъщност помага. Грешки се случват, това е жив ефир, те няма как да се поправят. Въпросът е да не ги повтаряме.

На какво учиш децата си?

Да са самостоятелни и отговорни. Опитвам се да им говоря като на големи деца и се радвам, че ме разбират. За мен семейството е ужасно важно нещо и аз съм щастлива, че имам много добър пример от моите родители, и аз се опитвам да възпитавам децата си по същия начин. Да седнем всички заедно на вечеря – задължително. Няма да ми свърши хубаво денят, ако не сме заедно. Те трябва да знаят, че семейството е нещо, което винаги ще бъде зад тях и на което можеш да се довериш.

Твоите мечти за тях?

Опитвам се да нямам мечти, най-важното е да са щастливи, да вършат нещата, които им харесват. Искам да имат цели. Уча ги на тези неща, като възпитанието е 90% личен пример. Не ги командвам, иначе как ще имат мнение, ако аз им казвам какво да правят. Бояна (8 г.) повече става за спортистка, иска на всяка цена да победи, докато за Василена (10 г.) е много важно да се представи добре. Малката е друг тип – в детската градина излиза с всяка група на сцената. Накрая учителките се отказаха и я оставиха да танцува в центъра. За нея това е празник, докато за Василена е изява, тя трябва да се докаже.

Вече знаем, че съпругът ти е романтичен. Къде ти намираш романтиката?

За мен романтиката не е в това да ми подари пръстен с не знам какъв диамант. Усещането ми е ужасно важно. Една вечер например си бяхме вкъщи, децата бяха на гости при някоя от бабите и в един момент в 21 часа той каза: "Искаш ли да се разходим из центъра на София?" Ау, колко беше романтично – София, осветена, е прекрасна. Разхождахме се и знаеш ли колко много си говорихме. Тогава сигурно пих най-страхотния горещ шоколад. Влязохме в една уличка в едно кафенце, ама много малко, уютно и прекрасно. Романтиката е в отношението.

Най-романтичното нещо, което е правил за теб?

Изчака ме след работа, обади ми се, отидохме в сладкарничка, която обичаме, и аз му надух главата. За мен е много важно всичко да му разкажа. Денят ми няма да е пълен, ако не му го споделя. Тогава работех в спортен вестник. 2 часа този човек ме изтърпя и ми каза "Хайде да се разходим". Тръгваме по уличките на един краен квартал и стигаме до едно дърво. Спираме и ме запрегръща, едни страстни целувки… Бърка в джоба и вади една кутийка с пръстен. Ау, колко се смях! От радост и защото върнах лентата назад и се сетих какво е изтърпял. Не очаквах да го направи, въпреки че си бяхме говорили, но винаги съм знаела, че той е човекът.

На какво друго държиш?

Гордея се с приятелките си, защото смятам, че те са ми другото богатство освен семейството. От 20 години сме приятелки с момичета от гимназията, на което хората много се учудват. Познаваме се до такава степен, че имаме нужда една от друга. В тези години сме се изпитали отвсякъде. Знаем си и най-лошото, и най-хубавото, всяка е готова да тръгне за другата през града през нощта. Това ми е много ценно.

Какви компромиси си правила заради работата?

Имаше един период, в който много се бях улисала в работа, което е нормално за всеки, който се впусне да гради кариера. Децата бяха малки. Бях на работа, не ме пускаха да си тръгна по-рано, въпреки че си бях свършила работата, а бързах за тържество в детската градина за 8 март. Майка ми отиде на тържеството на Василена и после ми каза, че всяко дете е заставало до майка си и е казвало стихотворение за празника на майката и подарявало букетче. На мен ми стана много мъчно. Качваме се в колата да се прибираме вкъщи. Очите ми са пълни със сълзи, едва преглъщам, при което дъщеря ми казва: "Мамо, нищо, не се ядосвай. Искаш ли сега да ти кажа стихотворението?" Разплаках се и това беше моментът, в който се зарекох, че каквото и да ми коства – да ме уволнят, да ме накажат, -не ме интересува. Когато има нещо, свързано със семейството, особено с децата, няма как да го пропусна. По-късно в другата телевизия, в която отидох, един ден пак имах тържество на дъщеря си. Свърших си работата по-рано и тъкмо си тръгвах, когато срещнах шефа си. Казах му: "Дъщеря ми има тържество, аз съм се зарекла, че няма да пропускам такива неща." Той ми каза: "Правилно." След една седмица, пак към 16 ч, той идва при мен и казва: "Аз си тръгвам по-рано, защото синът ми има тържество." Каквото и да си говорим, семейството е това, което е важно. Все се говори, че жените, които нямат семейство и са отдадени на работата си, са успешни. Не вярвам в това. Човек ще е много по-добър на работното си място, когато е щастлив у rg-i дома.

Стр. 56, 57, 58, 59