Нова телевизия, Здравей България | 2010-03-22
Водеща: Вие гледате „Здравей, България”, а това, което виждате е холът на „Биг Брадър Фемили”. Всъщност не знам доколко успяхте да видите от него, но има детски кът, има холче с диванчета и разни такива златисти неща по стените. Между 9 и 12 семейства тази вечер ще влязат точно в 20 ч в къщата на „Биг Брадър Фемили”. Ние сме си поканили тук група журналисти, някои от тях си имат собствени семейства и преди малко споделиха, че… Диляна примерно, всъщност ти не си женена, но се оказа, че животът ти е като в турски сериал. А пък Йордан, който е журналист от сп. „Тема” каза, че и без това живее в риалити формат. Темата, с която започваме е „Вижда ли всичко българската разследваща журналистика”. Започваме тази тема, защото „Биг Брадър” разследва от упор, с камерата, колкото явни, толкова и тайни камери, които виждат какво се случва с хората, каква е психологията им. Тази вечер и в продължение на известно време ще се занимава със семействата…
Водещ: Нищо не казахме за Митко Илиев от в. „Стандарт”, но може би после той сам ще каже, ако иска нещо.
Водеща: И по тази причина решихме да погледнем от другата страна, там, където се работи не от упор – разследващата журналистика работи и по друг начин, не само от упор.
Йордан Мичев: Това е работа за снайперисти по-скоро. Не се стреля от упор. Стреля се от разстояние, внимателно се цели, следи се мишената и се стреля в точния момент.
Водещ: Трябва ли да чакам в разговоря някой да каже, че целият ни живот е един голям „Биг Брадър”, за да кажа, че Данчо ми е братовчед, което абсолютно е истина, и освен това това не е нагласена история.
Йордан Мичев: Не е нагласена, наистина.
Водеща: И какво се оказа, че само аз нямам роднина тук около тази маса. Всъщност какви са ви роднинските връзки?
Йордан Мичев: Двамата с Коко сме втори братовчеди, а те двамата са трети братовчеди. Митко и Диляна.
Водещ: Всички сме братовчеди. Когато Иван Костов го каза, много му се смяха, хайде кажи сега, че не е така. А няма нищо нагласено, ето, заклевам се в сценария.
Водеща: Той сценария се мени малко, така че… Добре, ти последната мишена, по която стреля, беше през почивните дни по един зам.-земеделски министър. Има ли изобщо разследваща журналистика в България?
Йордан Мичев: Трудно е, защото разследващата журналистика е мерцедес в журналистиката. Тя е много скъпо удоволствие. Не всяка медия може да си го позволи. И понеже в Българя стандартът и в медиите, както навсякъде е нисък, да правиш разследваща журналистика е доста трудно.
Водеща: Това на какво се дължи? По-старото поколение журналисти казват, че защото сме прекалено млади и неопитни примерно, въпреки че аз не съм разследващ журналист, говоря за вас.
Диляна Гайтанджиева: Аз не мисля, че е толкова трудно чисто теоретично да се прави разследваща журналистика. По-трудно е нейното изпълнение.
Водещ: Кои са пречките?
Диляна Гайтанджиева: Пречките са обективни, от всякакво естество. Една от основните пречки, това, което примерно на мен ми е най-трудно, когато правим някакво разследване, е хората, с които се сблъскваме. Тъй като в България си мисля, че все още разследващата журналистика не се приема на нужното ниво и с нужното доверие. Връзката и приликата между „Биг Брадър” и нашата работа е, че ние много пъти стигаме до личния живот на хората. Публичните личности трябва да знаят, че те са такива и техният личен живот, свободата, която имат като личности в много случаи е явна и е публична. И трябва да знаят, че всичко, което правят по някакъв начин става достояние на обществото. Затова си мисля, че най-трудното е сблъсъкът чисто законово. Много пъти сме коментирали употребата на скрита камера, до каква степен свършва личната свобода и започва обществения проблем. Винаги в случаите на разследваща журналистика трябва да се знае и от хората, които работят, и от другите, които стават обект, нещо като героите в „Биг Брадър”, че личната им свобода, когато са публични личности, е малко по-ограничена от нормалното.
Водеща: Цензура? В какви случаи сте се сблъсквали с товарния влак на цензурата?
Митко Илиев: Преди цензурата искам да направим този преход от това, че тук сме в някакви роднински отношения. В България всички са роднини. България е много малка и всичко се знае. И разследващата журналистика сякаш се правеше по-лесно през 90-те години, когато още всичко кипеше в обществения живот. Нещата сега станаха по… влязоха в един статус. И общо взето всеки конфликт, примерно както този зам.-министър, примерно първата реакция на редактора е, абе защо сега трябва да окепазим този човек. Въобще, не се държи толкова на морала, не се държи толкова на закона, а кой на кого е кум и кой на кого е сват. В смисъл, тези отношения влияят в голяма степен и в това доколко разследващата журналистика може да повдига теми, които да стават дневен ред на обществото.
Водеща: Има ли тема, за която сте били спрян?
Митко Илиев: Много рядко, много рядко. По-често се случва така, че в един момент ти разчиташ на някакви хора, примерно говоря за едно разследване за горите на Симеон Сакскобургготски. Тогава трябваше да ми помогнат от министерството на земеделието, което се държеше от ДПС. И ние направихме всичко, за да стигнем до детайлите, до истината. И когато министерството трябваше, хората на Доган трябваше да дадат документацията, да изземат от тази земеделска комисия в Самоков, те просто я скриха и я употребиха в политическия контекст. Те отидоха и изнудиха Симеон Сакскобургготски за някакви си политически цели. Тоест много рядко…
Водеща: Влизате в колелото на нечии интереси.
Митко Илиев: Да. За съжаление, всеки, който си мисли, че журналистика, разследваща или каквато и да е, тя се прави на чисто поле, като едно чисто зърно, това не е така. Всеки човек има някакъв интерес, когато идва да сподели някаква информация, да направи някакво разкритие. Много често журналистите се оказват едни маши, един инструмент на някакви хора, които се опитват да предизвикват някакви явления в обществото, в смисъл някакви катаклизми и т.н. А цензурата, най-опасната цензура е самоцензурата всъщност. Волю или неволю човек си поставя сам граници, примерно конкретно ето тези, „Стандарт” примерно 2008 г. февруари месец направи две страници разследване за тези Дамбовци, което тогава беше абсолютно извън дневния ред на обществото, въобще никой не знаеше какви са тези хора. По същия начин навремето в „168 часа” извадихме името на Самоковеца. Никой не знаеше кой е Самоковеца.
Водеща: Героите от сериала „Октопод”…
Митко Илиев: И в един момент какво се случи? Тези хора ги пуснаха, те изведнъж започнаха да обясняват какви големи бизнесмени са, какви големи инвеститори са, какви кредити от банки ползват, лизингови схеми и т.н. и в обикновения човек наистина остава впечатлението, че тези хора са невинни, щом веднъж са пуснати примерно с мярка за неотклонение на свобода.
Водещ: Ама не е само това. Аз четох, подготвяме се за тези разговори разбира се, нещо, което беше през лятото на миналата година, свързано с енергийния холдинг, ТЕЦ „Марица-Изток” и т.н. Интервюто ти с г-жа Галина Тошева, то е нещо уникално. В смисъл, тя така се изразява, че човек нищо не може да разбере. Абсолютна мъгла. Имам чувството, че все едно Георги Пирински ми говори за политика. Просто някакъв водопад от думи и нищо не може да се разбере.
Митко Илиев: Ами това е от типа интервюта, не само това, и министри сега правят по същия начин. Примерно една Маргарита Попова обича да дава интервюта, които са написани от тях. В смисъл, няма го прекият диалог. С г-жа Тошева беше същия момент. Ние даваме едни въпроси, на които те отговарят неща, които на тях им са изгодни. Това не е типът интервю, в който има диалог. Това просто трябва да бъде забранено като практика някой да дава писмени отговори. Защото в някакъв диалог всъщност, в сив разговор хората стигат до истината по-бързо и по… в смисъл гледат се очи в очи. Докато другото е просто замазване на едни очи. Този енергиен холдинг така и остана. Този човек в ТЕЦ „Марица-Изток” така и си остана на поста. Просто това казвам, че журналистиката каквито и опити да прави, ние тогава писахме 10 стр., коментари, интервюта, факти, извадихме договори и не знам какво си… Когато я няма политическата воля да се направи нещо, винаги има нещо друго, което… много често журналистите попадат в един омагьосан кръг. Той не знае защо нещо не се случва. Той си мисли, че си е направил целия сценарий, целия… абе всичко, каквото е трябвало по книга да направи и т.н. и очаква отговора на управляващите. Той обаче много често не се случва.
Диляна Гайтанджиева: Ние в момента все едно сме се събрали да се оплакваме, което не е така. Наистина има много натиск върху журналистите, има и много примери, в които…
Водеща: Ама има им ръсни поръчки, има и такива, които играят не по правилата, има такива, които…
Диляна Гайтанджиева: Наистина има издания, които определено правят поръчкова журналистика, но в случая има и добри практики, които… фактът, че всеки ден както и при вас в предаването се обаждат толкова много хора, на които по някакъв начин успяваме да помогнем, макар и много трудно, показва, че наистина разследващата журналистика вижда много. Не вижда всичко, но вижда много и вижда достатъчно.
Митко Илиев: Друго искам да кажа аз, извинявай, че те прекъсвам. Добрата разследваща журналистика, тя е като едно парче злато, което е скрито в един куп. Защото добрите разследвания не се появяват в правилния актуален момент. В смисъл, добрата разследваща журналистика, тя не яхва някаква вълна и тогава да направи някакво разследване, което да доведе, което да е последната… да обере последното препятствие пред някаква вълна, която да тръгне. Тя винаги, по принцип винаги е нещо, което, пак давам случая с тези Дамбовци, преди две години никой не знаеше кои са тези Дамбовци. Чак сега след две години се разбира, че това е нещо, което си е заслужавало да се каже истината в онзи момент точно, когато те започнаха да правят тези афери в „Кремиковци”.
Водещ: Сега любопитно, във връзка с разследването на Данчо, защото това всъщност май е първият голям скандал от този род, свързан с новата изпълнителна власт. Аз поне не си спомням нещо подобно, което… до такава степен да е разследвано. „Разораната целина”. То е свързано със зам.-министъра Преслав Борисов. Един мой съученик прочете заглавието на книгата „Разораната целина”, но това не е нищо, защото един друг „Вълшебникът от Оз”, казваше, хайде да ходим да гледаме „Вълшебникът от нула три”. Но това е само една шега.
Водеща: Не, по-добре разкажи всъщност, каква е историята там със зам.-министъра…
Йордан Мичев: Историята е следната, че фирми, в които е участвал зам.-министърът, и в които формално в момента не участва, но се ръководят от брат му, започват да обработват, и те го правят от няколко години, обработват земеделски земи в териториите на общините Мездра и Роман, без да сключват договори със собствениците на тези земи. Сключват договори с определена част от собствениците, на останалите разорават нивите. Общо взето комасират земята, „комасират” (в кавички) земята, така да го кажем, на ръба на закона. Законът до някаква степен им дава това право, но лично за мен е много учудващо, че един зам.-министър от морална гледна точка може да си позволи такова нещо.
Водеща: Той коментира ли го това, което го вадиш като разследване?
Йордан Мичев: Коментира, че чисто формално няма нищо общо с тези фирми.
Водеща: Но истината не е такава? А оттук какво следва?
Йордан Мичев: Ето това е най-болното в разследващата журналистика, че нещата ги виждаш, но не можеш да ги пипнеш. Общо взето движението, което си направил, остава да виси във въздуха и чакаш реакция от органите.
Митко Илиев: И това се прави от тези етични кодекси, закон за сблъсък на интереси, защото не винаги законът може да обхване всякакви вратички, които могат да намерят хората. И всъщност се стига дотам, че едно поведение е само морално укоримо…
Диляна Гайтанджиева: Законът за прекратяване на конфликт на интереси е най-пожелателното нещо. Така е направен този закон, аз съм проверявала, че няма никакъв шанс той да се приложи.
Водеща: Добре, да ви върна малко към темата „Биг Брадър”, поне метафорично, където едно око гледа. При вас има ли такова нещо, в смисъл, цензурата откъде идва, от различни посоки, от една посока?
Йордан Мичев: В последните 6 месеца, хайде не 6 месеца, да кажем няколко месеца, е изключително трудно да правиш сериозна разследваща журналистика срещу сериозни хора във властта.
Диляна Гайтанджиева: А преди по-лесно ли ти беше?
Йордан Мичев: по времето на Сакскобургготски и Станишев ми беше много по-лесно.
Водеща: Защо?
Йордан Мичев: Много по-либерален беше режимът и нямаше толкова сериозен натиск върху медиите. Искам да ви кажа, че в момента натискът върху медиите, особено върху пресата, е много сериозен.
Водещ: Аз видях медии, които дори не се наложи да ги натиска и в един момент много рязко обърнаха, просто абсолютно от другата страна на палачинката беше.
Йордан Мичев: Да.
Водеща: От страна на новото правителство?
Йордан Мичев: Това по-скоро е негласно, някаква такава атмосфера. Никой не ти казва в прав текст какво да правиш, как да го правиш, но се усеща атмосферата.
Водеща: Някъде попаднах на статистика, аз си мислех, че в България няма много дела за клевета, но се оказа, че сме на челно място по дела, които са срещу журналисти.
Йордан Мичев: Най-лесно е да осъдиш журналист в България, така че…
Водеща: И това доколко стопира изобщо разследващата журналистика?
Йордан Мичев: До голяма степен.
Митко Илиев: За мене пък по никакъв начин.
Водеща: Ти съден ли си?
Митко Илиев: Ами аз имам 6 или 7 дела.
Водеща: Някое загубено?
Митко Илиев: Нямам загубено. Поне аз лично нямам. Съдят хората, съдят най-лудите. В смисъл, най-сериозните разследвания, които се правят, там никога не се стига до дела. Журналистът винаги си оставя по един коз накрая, това е абсолютно правило. Но аз искам да кажа, примерно за разлика от Великобритания, където не можеш да коментираш едно дело преди то да е завършило, преди да има присъда не можеш да кажеш, че някой е виновен. Ние в България сме в другата крайност. Ние, ето при тези полицейски акции, които стават, ние заедно с МВР, вървим заедно с МВР и общо взето преразказваме това, което те са стигнали по оперативни данни. Като много малко от тези данни впоследствие могат да бъдат доказани в съда. Говоря за 10% или за 20%. Тогава посредникът в тази комуникация – журналистът – винаги е човекът, който изгаря.
Водещ: Само да го обясним малко по-просто. Вестниците някой път пишат „Убиецът на еди-кой си направил еди-какво си”, а всъщност не се знае дали той е убиецът.
Митко Илиев: Ето аз работя по една тема, където един човек, който е психично болен, но е обвинен, че е убил една друга психична болна. Бяха го изкарали…
Водеща: Това е много мило разследване.
Митко Илиев: Да. Бяха го изкарали как този човек четири месеца държал трупа да се мумифицира в дома си. Сега, когато вече има дори присъда на първа инстанция, оказа се, че този човек получава някаква доживотна присъда или не знам какво си само по три косъма, които не е ясно чисто от експертна гл.т. дали наистина са намерени от жената, след като тя е умряла. Абсолютно нелогично е някой да държи, при положение че е убиец, да държи 4 месеца в дома си… При положение че в другата стая има наематели.
Водеща: Има различни болни хора…
Митко Илиев: Не, това е истински случай, който, за съжаление, се случва на една наша колежка журналистка. Това е син, доведен син на една наша колежка журналистка, който много интересен от чисто правна гл.т. Много е хубаво да има осъдени в България, и в края на краищата трябва наистина да се… защото това общество наистина има нужда да има справедливост, но в края на краищата в търчането да осъдим някого… Казали са, по-добре един убиец на свобода, отколкото… т.е. обратното, пет убиеца на свобода, отколкото един невинен в затвора.
Диляна Гайтанджиева: Аз искам да кажа нещо, виждам, че сме към финала, много важно за работата на журналистите е обществото и хората да подават сигнали и да помагат. Аз изключително много се дразня, когато ми се обади някой и подаде наистина сериозен сигнал, но казва: моля ви се, аз съм анонимен. Телефоните се изключват, не получаваш никакъв отговор. Ами как тогава да помогнеш на този човек и защо аз би трябвало да не се страхувам, а той да се страхува? Много е лицемерно това. И наистина, ако хората считат, че е важно и че журналистите са по някакъв начин четвъртата власт и помагат, нека и те да помагат на нас и да не се крият зад някаква анонимна маска и страх.
Водещ: Ние се присъединяваме към този призив на Диляна и благодарим за разговора на нея, на Данчо и на Митко.
Водещ: Нищо не казахме за Митко Илиев от в. „Стандарт”, но може би после той сам ще каже, ако иска нещо.
Водеща: И по тази причина решихме да погледнем от другата страна, там, където се работи не от упор – разследващата журналистика работи и по друг начин, не само от упор.
Йордан Мичев: Това е работа за снайперисти по-скоро. Не се стреля от упор. Стреля се от разстояние, внимателно се цели, следи се мишената и се стреля в точния момент.
Водещ: Трябва ли да чакам в разговоря някой да каже, че целият ни живот е един голям „Биг Брадър”, за да кажа, че Данчо ми е братовчед, което абсолютно е истина, и освен това това не е нагласена история.
Йордан Мичев: Не е нагласена, наистина.
Водеща: И какво се оказа, че само аз нямам роднина тук около тази маса. Всъщност какви са ви роднинските връзки?
Йордан Мичев: Двамата с Коко сме втори братовчеди, а те двамата са трети братовчеди. Митко и Диляна.
Водещ: Всички сме братовчеди. Когато Иван Костов го каза, много му се смяха, хайде кажи сега, че не е така. А няма нищо нагласено, ето, заклевам се в сценария.
Водеща: Той сценария се мени малко, така че… Добре, ти последната мишена, по която стреля, беше през почивните дни по един зам.-земеделски министър. Има ли изобщо разследваща журналистика в България?
Йордан Мичев: Трудно е, защото разследващата журналистика е мерцедес в журналистиката. Тя е много скъпо удоволствие. Не всяка медия може да си го позволи. И понеже в Българя стандартът и в медиите, както навсякъде е нисък, да правиш разследваща журналистика е доста трудно.
Водеща: Това на какво се дължи? По-старото поколение журналисти казват, че защото сме прекалено млади и неопитни примерно, въпреки че аз не съм разследващ журналист, говоря за вас.
Диляна Гайтанджиева: Аз не мисля, че е толкова трудно чисто теоретично да се прави разследваща журналистика. По-трудно е нейното изпълнение.
Водещ: Кои са пречките?
Диляна Гайтанджиева: Пречките са обективни, от всякакво естество. Една от основните пречки, това, което примерно на мен ми е най-трудно, когато правим някакво разследване, е хората, с които се сблъскваме. Тъй като в България си мисля, че все още разследващата журналистика не се приема на нужното ниво и с нужното доверие. Връзката и приликата между „Биг Брадър” и нашата работа е, че ние много пъти стигаме до личния живот на хората. Публичните личности трябва да знаят, че те са такива и техният личен живот, свободата, която имат като личности в много случаи е явна и е публична. И трябва да знаят, че всичко, което правят по някакъв начин става достояние на обществото. Затова си мисля, че най-трудното е сблъсъкът чисто законово. Много пъти сме коментирали употребата на скрита камера, до каква степен свършва личната свобода и започва обществения проблем. Винаги в случаите на разследваща журналистика трябва да се знае и от хората, които работят, и от другите, които стават обект, нещо като героите в „Биг Брадър”, че личната им свобода, когато са публични личности, е малко по-ограничена от нормалното.
Водеща: Цензура? В какви случаи сте се сблъсквали с товарния влак на цензурата?
Митко Илиев: Преди цензурата искам да направим този преход от това, че тук сме в някакви роднински отношения. В България всички са роднини. България е много малка и всичко се знае. И разследващата журналистика сякаш се правеше по-лесно през 90-те години, когато още всичко кипеше в обществения живот. Нещата сега станаха по… влязоха в един статус. И общо взето всеки конфликт, примерно както този зам.-министър, примерно първата реакция на редактора е, абе защо сега трябва да окепазим този човек. Въобще, не се държи толкова на морала, не се държи толкова на закона, а кой на кого е кум и кой на кого е сват. В смисъл, тези отношения влияят в голяма степен и в това доколко разследващата журналистика може да повдига теми, които да стават дневен ред на обществото.
Водеща: Има ли тема, за която сте били спрян?
Митко Илиев: Много рядко, много рядко. По-често се случва така, че в един момент ти разчиташ на някакви хора, примерно говоря за едно разследване за горите на Симеон Сакскобургготски. Тогава трябваше да ми помогнат от министерството на земеделието, което се държеше от ДПС. И ние направихме всичко, за да стигнем до детайлите, до истината. И когато министерството трябваше, хората на Доган трябваше да дадат документацията, да изземат от тази земеделска комисия в Самоков, те просто я скриха и я употребиха в политическия контекст. Те отидоха и изнудиха Симеон Сакскобургготски за някакви си политически цели. Тоест много рядко…
Водеща: Влизате в колелото на нечии интереси.
Митко Илиев: Да. За съжаление, всеки, който си мисли, че журналистика, разследваща или каквато и да е, тя се прави на чисто поле, като едно чисто зърно, това не е така. Всеки човек има някакъв интерес, когато идва да сподели някаква информация, да направи някакво разкритие. Много често журналистите се оказват едни маши, един инструмент на някакви хора, които се опитват да предизвикват някакви явления в обществото, в смисъл някакви катаклизми и т.н. А цензурата, най-опасната цензура е самоцензурата всъщност. Волю или неволю човек си поставя сам граници, примерно конкретно ето тези, „Стандарт” примерно 2008 г. февруари месец направи две страници разследване за тези Дамбовци, което тогава беше абсолютно извън дневния ред на обществото, въобще никой не знаеше какви са тези хора. По същия начин навремето в „168 часа” извадихме името на Самоковеца. Никой не знаеше кой е Самоковеца.
Водеща: Героите от сериала „Октопод”…
Митко Илиев: И в един момент какво се случи? Тези хора ги пуснаха, те изведнъж започнаха да обясняват какви големи бизнесмени са, какви големи инвеститори са, какви кредити от банки ползват, лизингови схеми и т.н. и в обикновения човек наистина остава впечатлението, че тези хора са невинни, щом веднъж са пуснати примерно с мярка за неотклонение на свобода.
Водещ: Ама не е само това. Аз четох, подготвяме се за тези разговори разбира се, нещо, което беше през лятото на миналата година, свързано с енергийния холдинг, ТЕЦ „Марица-Изток” и т.н. Интервюто ти с г-жа Галина Тошева, то е нещо уникално. В смисъл, тя така се изразява, че човек нищо не може да разбере. Абсолютна мъгла. Имам чувството, че все едно Георги Пирински ми говори за политика. Просто някакъв водопад от думи и нищо не може да се разбере.
Митко Илиев: Ами това е от типа интервюта, не само това, и министри сега правят по същия начин. Примерно една Маргарита Попова обича да дава интервюта, които са написани от тях. В смисъл, няма го прекият диалог. С г-жа Тошева беше същия момент. Ние даваме едни въпроси, на които те отговарят неща, които на тях им са изгодни. Това не е типът интервю, в който има диалог. Това просто трябва да бъде забранено като практика някой да дава писмени отговори. Защото в някакъв диалог всъщност, в сив разговор хората стигат до истината по-бързо и по… в смисъл гледат се очи в очи. Докато другото е просто замазване на едни очи. Този енергиен холдинг така и остана. Този човек в ТЕЦ „Марица-Изток” така и си остана на поста. Просто това казвам, че журналистиката каквито и опити да прави, ние тогава писахме 10 стр., коментари, интервюта, факти, извадихме договори и не знам какво си… Когато я няма политическата воля да се направи нещо, винаги има нещо друго, което… много често журналистите попадат в един омагьосан кръг. Той не знае защо нещо не се случва. Той си мисли, че си е направил целия сценарий, целия… абе всичко, каквото е трябвало по книга да направи и т.н. и очаква отговора на управляващите. Той обаче много често не се случва.
Диляна Гайтанджиева: Ние в момента все едно сме се събрали да се оплакваме, което не е така. Наистина има много натиск върху журналистите, има и много примери, в които…
Водеща: Ама има им ръсни поръчки, има и такива, които играят не по правилата, има такива, които…
Диляна Гайтанджиева: Наистина има издания, които определено правят поръчкова журналистика, но в случая има и добри практики, които… фактът, че всеки ден както и при вас в предаването се обаждат толкова много хора, на които по някакъв начин успяваме да помогнем, макар и много трудно, показва, че наистина разследващата журналистика вижда много. Не вижда всичко, но вижда много и вижда достатъчно.
Митко Илиев: Друго искам да кажа аз, извинявай, че те прекъсвам. Добрата разследваща журналистика, тя е като едно парче злато, което е скрито в един куп. Защото добрите разследвания не се появяват в правилния актуален момент. В смисъл, добрата разследваща журналистика, тя не яхва някаква вълна и тогава да направи някакво разследване, което да доведе, което да е последната… да обере последното препятствие пред някаква вълна, която да тръгне. Тя винаги, по принцип винаги е нещо, което, пак давам случая с тези Дамбовци, преди две години никой не знаеше кои са тези Дамбовци. Чак сега след две години се разбира, че това е нещо, което си е заслужавало да се каже истината в онзи момент точно, когато те започнаха да правят тези афери в „Кремиковци”.
Водещ: Сега любопитно, във връзка с разследването на Данчо, защото това всъщност май е първият голям скандал от този род, свързан с новата изпълнителна власт. Аз поне не си спомням нещо подобно, което… до такава степен да е разследвано. „Разораната целина”. То е свързано със зам.-министъра Преслав Борисов. Един мой съученик прочете заглавието на книгата „Разораната целина”, но това не е нищо, защото един друг „Вълшебникът от Оз”, казваше, хайде да ходим да гледаме „Вълшебникът от нула три”. Но това е само една шега.
Водеща: Не, по-добре разкажи всъщност, каква е историята там със зам.-министъра…
Йордан Мичев: Историята е следната, че фирми, в които е участвал зам.-министърът, и в които формално в момента не участва, но се ръководят от брат му, започват да обработват, и те го правят от няколко години, обработват земеделски земи в териториите на общините Мездра и Роман, без да сключват договори със собствениците на тези земи. Сключват договори с определена част от собствениците, на останалите разорават нивите. Общо взето комасират земята, „комасират” (в кавички) земята, така да го кажем, на ръба на закона. Законът до някаква степен им дава това право, но лично за мен е много учудващо, че един зам.-министър от морална гледна точка може да си позволи такова нещо.
Водеща: Той коментира ли го това, което го вадиш като разследване?
Йордан Мичев: Коментира, че чисто формално няма нищо общо с тези фирми.
Водеща: Но истината не е такава? А оттук какво следва?
Йордан Мичев: Ето това е най-болното в разследващата журналистика, че нещата ги виждаш, но не можеш да ги пипнеш. Общо взето движението, което си направил, остава да виси във въздуха и чакаш реакция от органите.
Митко Илиев: И това се прави от тези етични кодекси, закон за сблъсък на интереси, защото не винаги законът може да обхване всякакви вратички, които могат да намерят хората. И всъщност се стига дотам, че едно поведение е само морално укоримо…
Диляна Гайтанджиева: Законът за прекратяване на конфликт на интереси е най-пожелателното нещо. Така е направен този закон, аз съм проверявала, че няма никакъв шанс той да се приложи.
Водеща: Добре, да ви върна малко към темата „Биг Брадър”, поне метафорично, където едно око гледа. При вас има ли такова нещо, в смисъл, цензурата откъде идва, от различни посоки, от една посока?
Йордан Мичев: В последните 6 месеца, хайде не 6 месеца, да кажем няколко месеца, е изключително трудно да правиш сериозна разследваща журналистика срещу сериозни хора във властта.
Диляна Гайтанджиева: А преди по-лесно ли ти беше?
Йордан Мичев: по времето на Сакскобургготски и Станишев ми беше много по-лесно.
Водеща: Защо?
Йордан Мичев: Много по-либерален беше режимът и нямаше толкова сериозен натиск върху медиите. Искам да ви кажа, че в момента натискът върху медиите, особено върху пресата, е много сериозен.
Водещ: Аз видях медии, които дори не се наложи да ги натиска и в един момент много рязко обърнаха, просто абсолютно от другата страна на палачинката беше.
Йордан Мичев: Да.
Водеща: От страна на новото правителство?
Йордан Мичев: Това по-скоро е негласно, някаква такава атмосфера. Никой не ти казва в прав текст какво да правиш, как да го правиш, но се усеща атмосферата.
Водеща: Някъде попаднах на статистика, аз си мислех, че в България няма много дела за клевета, но се оказа, че сме на челно място по дела, които са срещу журналисти.
Йордан Мичев: Най-лесно е да осъдиш журналист в България, така че…
Водеща: И това доколко стопира изобщо разследващата журналистика?
Йордан Мичев: До голяма степен.
Митко Илиев: За мене пък по никакъв начин.
Водеща: Ти съден ли си?
Митко Илиев: Ами аз имам 6 или 7 дела.
Водеща: Някое загубено?
Митко Илиев: Нямам загубено. Поне аз лично нямам. Съдят хората, съдят най-лудите. В смисъл, най-сериозните разследвания, които се правят, там никога не се стига до дела. Журналистът винаги си оставя по един коз накрая, това е абсолютно правило. Но аз искам да кажа, примерно за разлика от Великобритания, където не можеш да коментираш едно дело преди то да е завършило, преди да има присъда не можеш да кажеш, че някой е виновен. Ние в България сме в другата крайност. Ние, ето при тези полицейски акции, които стават, ние заедно с МВР, вървим заедно с МВР и общо взето преразказваме това, което те са стигнали по оперативни данни. Като много малко от тези данни впоследствие могат да бъдат доказани в съда. Говоря за 10% или за 20%. Тогава посредникът в тази комуникация – журналистът – винаги е човекът, който изгаря.
Водещ: Само да го обясним малко по-просто. Вестниците някой път пишат „Убиецът на еди-кой си направил еди-какво си”, а всъщност не се знае дали той е убиецът.
Митко Илиев: Ето аз работя по една тема, където един човек, който е психично болен, но е обвинен, че е убил една друга психична болна. Бяха го изкарали…
Водеща: Това е много мило разследване.
Митко Илиев: Да. Бяха го изкарали как този човек четири месеца държал трупа да се мумифицира в дома си. Сега, когато вече има дори присъда на първа инстанция, оказа се, че този човек получава някаква доживотна присъда или не знам какво си само по три косъма, които не е ясно чисто от експертна гл.т. дали наистина са намерени от жената, след като тя е умряла. Абсолютно нелогично е някой да държи, при положение че е убиец, да държи 4 месеца в дома си… При положение че в другата стая има наематели.
Водеща: Има различни болни хора…
Митко Илиев: Не, това е истински случай, който, за съжаление, се случва на една наша колежка журналистка. Това е син, доведен син на една наша колежка журналистка, който много интересен от чисто правна гл.т. Много е хубаво да има осъдени в България, и в края на краищата трябва наистина да се… защото това общество наистина има нужда да има справедливост, но в края на краищата в търчането да осъдим някого… Казали са, по-добре един убиец на свобода, отколкото… т.е. обратното, пет убиеца на свобода, отколкото един невинен в затвора.
Диляна Гайтанджиева: Аз искам да кажа нещо, виждам, че сме към финала, много важно за работата на журналистите е обществото и хората да подават сигнали и да помагат. Аз изключително много се дразня, когато ми се обади някой и подаде наистина сериозен сигнал, но казва: моля ви се, аз съм анонимен. Телефоните се изключват, не получаваш никакъв отговор. Ами как тогава да помогнеш на този човек и защо аз би трябвало да не се страхувам, а той да се страхува? Много е лицемерно това. И наистина, ако хората считат, че е важно и че журналистите са по някакъв начин четвъртата власт и помагат, нека и те да помагат на нас и да не се крият зад някаква анонимна маска и страх.
Водещ: Ние се присъединяваме към този призив на Диляна и благодарим за разговора на нея, на Данчо и на Митко.
