в. Сега | ИВО БАЛЕВ | 14.03.2016

Пиарът принципно използва методи на журналистиката, рекламата и шпионажа. Някои биха казали, че така се използва най-доброто от трите древни професии (едни от най-старите), за да се изведат връзките с публичността на най-високо надморско равнище. Други биха казали, че така се обединява най-неприятното от тези професии. Факт е, че от калпави журналисти, рекламисти или шпиони понякога излизат първокласни пиари.
Това въведение правим, понеже в тази рубрика почти всеки ден публикуваме тук части от интервюта без коментар, а днес решихме да споделим малко наблюдения и теоретично познание. Тези работи не на всеки правят впечатление. Примерно веднъж Румен Петков, докато беше вътрешен министър, пра килимите на майка си на водоем в отдалечена местност. Няколко медии тогава излязоха с богат снимков материал от мястото на събитието, както и апология на синовната на привързаност. Ироничен коментар на "После" по този въпрос беше окачествен като циничен и унизителен за нормалните човешки чувства, които изпитва дори министърът на вътрешните работи. А някак не беше отчетено, че за да се появят в отдалечена местност репортери на няколко медии точно в този момент, някой трябва да ги извика. И това няма много общо с нормалните човешки чувства, освен може би с естествената склонност на човека да се изтъква, дори да не е на висока обществена позиция.
Не е рядкост от някои пресщабове да се раздават на заинтересованите медии готови интервюта – с въпроси и отговори. Едно такова интервю на сегашният просветен министър преди години излезе едновременно в няколко вестника, еднакво и в запетайките – едни и същи въпроси с едни и същи отговори, но интервютата си бяха подписани от различни автори на съответните вестници. Такива работи обаче рядко се забелязват от хора извън професията, а който им обърне внимание, си казва – какво пък толкова, явно така се работи в медиите, така се правят интервюта, така се прави сериозна журналистика и у нас, а може би и по света.
Има и още един чалъм – на журналиста се дава списък с големите успехи на съответното ведомство и той подготвя въпроси по тези опорни пунктове. Така хем интервюираният може да си изрецитира отработено всичко, за което е искал да бъде питан, хем журналистът задава удивително конкретни въпроси и слушателят/читателят/зрителят ахва респектиран – колко добре се е подготвил този журналист, в какви подробни детайли познава работата на институцията, чиято глава разпитва! А Въпросната глава от бързане и притеснение да не си забрави куплетите, понякога си изпява отговора, преди да е зададен докрай въпроса. Това не са безкрайно сложни положения в професията, но както казахме – за външен човек невинаги е толкова прозрачно.
Мислехме да приложим като илюстрация няколко реда от интервю с подобен характер, но се залутахме в гора от такива израстъци – кого да посочиш като характерен, при положение, че те всичките са като родни братя и сестри. Накъдето и да се обърнеш – интервю до интервю, наситено с представите на съответния пиар за възвеличаване на личността и институцията, които представлява. Самите тия представи нерядко са доста идеалистични. В смисъл наивни и повече или по-малко глупави.
Но кой е рекъл, че във връзките с обществеността работят само умни хора?

Стр. 24