сп. Твоят бизнес I Александър ХРИСТОВ I 6.12.2011

д-р Александър Христов, Акаунт директор, CIVITAS България, Председател на БДВО

ЗА

There is no such thing as bad publicity – казват по-невъзмутимите ПР специалисти, а много от студентите още от първи курс прихващат тази мантра и я повтарят достатъчно често след това. „По-добре в устата на хората, отколкото в краката им” – пишехме едно време в лексиконите. Във всички случаи това означава, че публичността, каквато и да е тя, е добре дошла.

Тези мисли и стоящите зад тях действия обаче имат някои съвсем конкретни практически основания. На първо място, според една теория, а и според наблюдения в практиката, медиите (вече и социалните) са много успешни да определят за какво да мислят и говорят хората, но не и какво да мислят и говорят. Блестящ е примерът с Клинтън, който покрай прословутата секс-афера събра колкото негативи, толкова и възхищение. На второ място, факт е, че скандалът лесно пробива, лесно хваща вниманието и лесно се загнездва в разговорите на хората. Така тази „лоша публичност” вече си е изиграла ролята, свързана със създаване на първоначален интерес, а оттам нататък работата по това тя да бъде превърната в позитив, тепърва предстои.

„Няма кой да те напсува”. Има и такъв израз и той се свързва с крайна самота и отчужденост. Понякога публичните личности (особено бившите звезди) изпадат в ситуация, в която са съгласни дори някой да ги „напсува”. Което ще означава, че никой не ги е забелязал. Гротескно, но факт.

ПРОТИВ

Разбира се, че има лоша публичност. Това е тази, която се отразява негативно на имиджа на организацията и би могла да доведе до спад в продажбите. Кому е нужна такава публичност, ако може да се постигне и друга? Затова от гледна точка на професионализма в комуникациите можем да кажем, че лошата публичност е резултат от лошо управление. А лошото управление на публичността не е нещо, заради което ПР специалистите заслужават парите, които получават.

Лошата публичност понякога има смисъл само тогава, когато преди това не е имало публичност въобще. И то само в определен контекст – скандал или провокация, колкото да се хване вниманието. Във всички останали случаи тя не просто вреди, а е сигнал за това, че не е била добре замислена и добре управлявана. Това, което пишехме в лексиконите, означаваше, че не се интересуваме от мнението на хората. А да мислиш така, когато работиш в сферата на ПР, означава пълен погром. Затова преди да повтаряме с религиозна упоритост разни твърдения, е добре да знаем, че една публичност сама по себе си не може да бъде лоша, а това, което я прави такава, са евентуалните ефекти от нея. Точно поради това трябва да сме наясно какво точно имаме предвид под „лоша публичност” – ако е нещо привличащо вниманието, може и да е добре, ако ни вкарва в приключения и обяснения – въобще не е. Затова засега е по-добре да забравим мантрата от първи курс. И повече да разсъждаваме.

Оригинална публикация