Размисълът ми започна с напускането на бившия главен редактор на L’Europeo България – Калина Андролова. Списанието започна рязко да се променя и аз се запитах защо.

Тръгнах по следите на италианското издание в търсене на отговора. Заглавия от типа „Джихат”, „Афганистан – другият поглед”, теми, свързани с Раи, мафията в Италия, петролни картели и разбира се, имена от ранга на Ориана Фалачи, Алберто Моравия и Бенедети, основателят на L’Europeo.

Опитах се да сравня Брижит Бардо и Джихат, абсент и Берлускони, Lemon Incest и мафията в Палермо и реших, че мога да си позволя един кратък критически размисъл върху L’Europeo България.

Колкото и да си повтаряме, че L’Europeo е българското списание за култура, история и политика, то си остава българското списание за забавление – забавлението на интелигентите, на относителния ни елит. L’Europeo докосва и търси една специфична за българския пазар публика – публиката анти-чалга, анти-комунизъм, про-абсент. Тази, която страда по неуспешната ни демокрация и по неосъществения ни медиен плурализъм,
но доста спомага за тях.

L’Europeo България със сигурност не е платформа на „тежката журналистика” у нас . По-скоро списанието залага на размитостта между понятията „тежка” и „лека” журналистика, на широката ни представа за журнализъм изобщо.L’Europeo такова, каквото го познаваме по нашите плитчини, е симулация на несъстоялата ни се аристокрация, на неосъществената ни културност, на провалената ни умност (Андролова 2011) , на бягството ни от логореята.

L’Europeo все повече заприличва на ученическия дневник на майките ни и постепенно се превръща в поредния артефакт на пубертета на нашите медии.

Това не е форма на протестни действия, не е и алкохолната зависимост от абсент. Това е философия на отсъствието. Отсъствието на отговорността на автора.

Абсентизмът е доборволно отказване от правото на действителност и на сетива, с които да я възприемаш. Той е гмурването в епитетите, в малките истории на големите личности, в любовите на Дюрас и грозотата на Серж Гензбург.

L’Europeo просто евфемизира своята развлекателност в стилни черно-бели фотографии и статии за моралното отсъствие и се превърна в част от тенденцията за абдикация на журналистите от журналистиката и на мислителите от мисълта.

L’Europeo е еманация на несъстоялия се български „изъм”. То е опитът на медиите ни да бъдат различни и авангардни. То е профилът във Facebook с единствени приятели Любен Дилов – син и Уди Алън. (Бих казала, това е отсъствие от действителността дори и на виртуално ниво).

Докато в Италия през отминалата есен по реповете се продаваше “Afganistan – l’altro sguаrdo” („Афганистан – другият поглед”), в България вървеше броят „Истински лъжи”. Красноречиво съвпадение! Една истинска лъжа си е цялото познато ни L’Europeo. Лъжата за това, че някой се опитва да наруши медийния олигопол в страната ни.

„Перата” или издателите са виновни за тази медийна парвенющина? Калина Андролова казва в интервю за в. Култура: „Когато някой е забогатял набързо, той се дразни адски от единственото, което не може мистериозно да купи и да закичи на ревера си: интелектуалното превъзходство. Забелязали ли сте, че богаташите внезапно започват страстно да разбират от изкуство, стават колекционери.” L’Europeo като че ли е поредната богаташка колекция. Знак, че колкото и възможности да се открият пред медийния бизнес в България, той ще си остане със „закаченото” интелектуално превъзходство на ревера.

L’Europeo се опитва да бъде елитарно в общество без елит, опитва се да бъде адекватно на един доста неадекватен пазар и така се отплесва във вече компрометирания лайфстайл, в опит да се измъкне от всеобщата социална тревожност.

Списанието лека полека се спасява от ролята си на публицистична платформа през вратичката на лайфстайла, макар да подозирам, че първоначалният замисъл, поне на редакционно ниво, едва ли е бил такъв. За това говорят и някои от по-ранните броеве като „Петroll” и „Медиите – последната власт”, които макар да не блестят с особен журналистически ракурс не пропускат теми като проекта за петролопровода Бургас – Александруполис, „студената война” между САЩ и Русия и „загиналите” през последните години в Русия журналисти. Това потвърждава и изказването на Калина Андролова за в. Култура: „Работодателите ми искаха да е престижно, без да са наясно, че престижно означава първо умно, а след това всичко останало. Вижте, човек, който е прочел две книги в живота си – и двете на Исабел Алиенде, не би могъл да схване защо е нужно да се пише за тероризма, например, а не за „долче вита”.

Липсата на обществено-политическа ангажираност в българското издание на L’Europeo със сигурност е опит за бягство от матрицата на българската медия. Само че в стремежа си да предложи нещо различно от таблоидното, списанието попада именно в неговия контекст. Харингтън описва и сравнява основни характеристики на популярния таблоид и на т. н. broadsheet („сериозната” преса). Оказва се, че според тази класификация освен по претенцията си да репрезентира високата култура, по всички останали параграфи L’Europeo попада в графата на таблоидните медии – акцент върху персоналното, частното на преден план за сметка на публичното, емоционална оценка, субективизъм, образно въздействие, интерес към знаменитостите, приоритет на желанията и т.н.

Едва ли обаче можем да приемем, че отказът от сериозната журналистика е изцяло отказ от обществената мисия на медията. Тя може да формира нагласи и да „програмира” различни възприятия дори и експлоатирайки по-периферни теми, като това може да е израз на своеобразен протест срещу изграждането на дневния ред и медийната конюнктура.

Изследователят Джон Фиск твърди, че таблоидното
„оспорва” нормата и че се явява своеобразна опозиция на „сериозните” медии, които често обслужват властта (Fiske 1989). В този смисъл можем да заключим, че таблоидността нa L’Europeo България вероятно в по-голяма степен се дължи на опита да противостои на модела, отколкото просто да абдикира от обществена отговорност. Навярно съществува и известен страх, че може да се превърне в поредната публична арена на властта у нас.

Специално за рамките на България няма как да не отбележим, че то се отличава от останалите таблоидни медии по два твърде съществени елемента – собствен стил и добър вкус. В духа на предпоследния брой може да се каже, че то е „изход” от таблоидното през таблоидното и че навярно създава известна гражданска активност, макар и по косвен път.

Още една разлика е, че макар и в L’Europeo да съществува „култът към личността”, характерен за таблоидните издания, изпъква една разграничителна линия – то рядко принизява знаменитостите до обикновените хора, дори и когато разказва техните „телесни” истории.

Списанието твърде много напомня на декадентски кръжок по писане и ако в този дух Бодлер е казал: “Le beau est toujours bizarre” („Красивото винаги е странно”), то аз бих добавила, но не винаги странното е красиво.
Наблюдават се известна хиперобразност и хиперредундантност на текстовете, които като че ли целят да замаскират тяхната хипосоциалност, хипоактуалност, публицистичната им недостатъчност.

Тук се нареждат имена като Георги Тошев, Иво Христов, Калина Андролова, Виктор Пасков, редом с тези на Ролан Барт, Фредерик Бегбеде и Алберто Моравия. Сред българските автори се загубвам в плетеници от „И тя отмина, но наопаки.”, „Кутлурата е възпитание в степен на съпротива.”, „Човек не знае какво е вечност, за да я обещае на някого.”, „…от затръшнатите врати до тихия полъх на коприната върху ножа за сепуко.”… В стремежа си да напластят много и различни смисли авторите на L’Europeo често пропускат смисъла изобщо и оставят читателите да се лутат в розовата мараня на логореята на пишещите хора. Признавам, че това понякога е много приятно. Особено сутрин преди 10 часа с чаша кафе на терасата. Но марката L’Europeo има своята мисия и тя не е самоцелната красива странност. Декадентството е бягство от смисъла и медиите в България ще имат право да бягат от него едва след като го открият.

И ето след явленията идва ред на авторите или както обичам да ги наричам – „перата”. (Всъщност за L’Europeo България може да се каже, че има и „пера”, и „перушина”).

Няма как да подмина тенденцията за изчезване на чуждите материали. Трудно е да не забележиш, тъй като тяхното отсъствие рязко променя звученето на списанието. Заглавията стават все по-общи от „Петroll”, „1968” и „Медиите последната власт” към „Контракултура”, „Спирт & spirit”, „Ало, ало” и „Изход”, сякаш за да може всеки да се включи, с каквото има под ръка я за Ерих Кестнер, я за Джанис Джоплин. Лошото е, че с такова впечатление оставам не само от заглавието, но и когато разгърна списанието. Сякаш нещата се случват някак между другото. Лежерният тон съвсем не идва от стила, тъй като той е максимално претенциозен, не произлиза и от wiki-синдрома, който определено присъства в списанието, а по-скоро се изчерпва с тематичния подбор на материалите.

А защо ни отнеха Барбара Тротер и Алберто Моравия? Едва ли е поради липса на средства или подходящи материали, по-скоро е заради опасността качеството на изданието да се повиши или, още по-опасното, критериите на читателите да се качат. Без да задълбавам в стилистичен анализ, с чиста съвест мога да оприлича българското присъствие в L’Europeo на „перушинката” сред „перата” на новоизлюпеното птиче. Определено колкото е по-странно, абстрактно и напудрено всичко, толкова по-добре. В голяма част от текстовете „бърборят”, липсва структура и систематичен подход, но пък за сметка на това са дълги и хиперобразни!

Не мога да не спомена, че въпреки претенцията си за платформа на „високата” култура в L’Europeo се допускат грешки, които биха били по-привични за в. Уикенд. В няколко броя вече се говори за „хомосексуализъм”. Иска ми се да го отдам на вече споменатата слабост към „измите”, но май по-скоро е израз на безкултурие, граничещо с хомофобия. В списанието не липсват сексистки изказвания, заглавията често не отговарят на съдържанието и определено се вписва в типичното за българските медии подценяване на аудиториите.

Може би звучи преувеличено, но подобно на едноименната повест на Маркес всички знаем, че главният герой ще бъде убит, но това е толкова очевидно, че дори не си правим труда да го изговорим, още по-малко се опитваме да предотвратим убийството. L’Europeo такова, каквото го искахме, си отива. То се превърна в поредния продукт на медийния ни пубертет, а пубертетът все някога свършва.

Самият факт, че такова списание оцелява на медийния ни пазар вече е симптом на задаващо се съзряване. Тъжното е, че когато то настъпи ще постави условия, на които L’Europeo навярно вече няма да отговаря. Списанието, обаче, е безкрайно ценно и уникално с това, че първоначално заяви една претенция, дотогава непозната на нашата аудитория – не публиката да „възпитава” медията, а обратното. Още по-ценното е, че тази претенция проработи.

И все пак, L’Europeo явно предпочете да забавлява публиките си, вместо да ги „възпитава”. Ето на това в теория на комуникацията казват „забавление до смърт”.

Dalhgren, Peter (1992). Journalism and popular culture. [Посетен на 25.05.2011].

Fiske, John (1989). Reading the Popular. [Посетен на 01.06.2011].

Даскалова, Николета (2010). Таблоидното тяло. Семинар_БГ, бр. 4. [Посетен на 02.06.2011].

Андролова, Калина (2011). Баничари в медийния бизнес. С Калина Андролова, бивш редактор на сп. L’Europeo разговаря Митко Новков. В. Култура. [Посетен на 02.06.2011].

Shannon, Claude (1948). A Mathematical Theory of Communication. [Посетен на 20.05.2011].

Симетрично на репресиите срещу свободното слово, във всеки исторически период има личности и организации, които се борят за правото на хората да бъдат информиран по темите, които ги засягат. Нека превъртим лентата до началото на интерактивния XXI век. Виждаме как екипът на един уебсайт се изправя срещу „политическата коректност” на определящите световния дневен ред мегаправителства и мегакорпорации, за да каже на световната общественост това, което се е премълчавало до този момент.

Създаденият през 2007 г. сайт WikiLeaks възниква като платформа, чрез която всеки притежател на конфиденциални документи може да ги публикува по анонимен и, съответно, безопасен начин. Бившият австралийски хакер Джулиан Асандж и съмишлениците му правят истинските си „удари” през втората половина на 2010 г., когато WikiLeaks започва да публикува информация, открадната от американската армия. Докладите от военните действия в Ирак и Афганистан се превръщат генерална репетиция за продължаващото и в този момент публикуване на 250 000 дипломатически грами от американските посолства по света.

Чрез тях в немалка степен става ясно какво представлява външната политика на някои от големите играчи на световната политическа сцена. Мислещите хора осъзнават, че WikiLeaks не застрашава демокрацията, а, напротив, кара обществото „да държи под око” институциите, за да е сигурно, че няма в даден момент да решат да изменят на ценностите на политическата свобода.

Съвсем естествено, наблюденията на американските дипломати за това как Китай мисли да зареже съюзника си КНДР, как арабските държави се опитват да убедят САЩ да нападнат Иран и прочее предизвикват всичко друго, но не и положителни емоции сред управляващите по цял свят. Това важи с особена сила за Вашингтон и администрацията на Барак Обама, изоставила към този момент предизборното обещание „да сложи намордник” на разбеснелите се в търсене на враг служби.

В резултат в много държави започва кампания на най-високо държавно ниво срещу сайта. WikiLeaks губи своя .org домейн, както и възможностите да получава дарения, налага се да мести сървърите си неколкократно, а самият Джулиан Асандж все още е възможно да бъде хвърлен в шведски затвор заради обвинения в сексуални престъпления. Освен това, напълно ясно е, че в някои страни сайтът е блокиран, а САЩ забраняват на държавните си служители да се ровят в него.

България е сред държавите, реагирали по-спокойно на разкритията на WikiLeaks. Тук темата месеци наред присъства само като скандал на международните страници и преповтаряне на позната информация за подземния свят – без сериозни политически коментари и без сериозен дебат в обществото.

Това се промени значително през месец април 2011 г., когато сайтът bivol.bg на журналиста Атанас Чобанов стана партньор на WikiLeaks и започна да публикува подбрани дипломатически грами от американското посолство в София. В тях „лъснаха” голям брой представители на политическия и бизнес елита на страната, при това в далеч не най-приятната светлина.

Съвсем логично, управляващите (които поради стечение на обстоятелствата всъщност не са сред най-тежко пострадалите от разкритията) започнаха мощна кампания за задушаване на неприятната информация и неудобните въпроси, битуващи сред обществото. С тези си действия българските политици и бизнесмени се доближиха до задокеанските си колеги, но не останаха и без собствен „принос”.

Ако в повечето развити страни срещу WikiLeaks и служителите на сайта се действа чрез икономически, политически и юридически лостове (понякога на ръба на закона), то у нас информацията от прословутите „грами” стига до обществото след минаване през сито, сравнимо с това на тоталитарната цензура. Това е нещо немислимо за западните държави, където самото пропускане на факти от даден публично достъпен документ би могло да срине доверието в дадена медия. У нас подобен проблем няма и лесните за откриване и прочитане доклади преминават през метаморфозите на политическите, икономическите и пр. зависимости на всяка редакция.

В рамките на настоящия текст като най-чист пример за тази порочна практика ще разгледам вестник Монитор. Малко след като става собственост на скандалната бивша началничка на Българския спортен тотализатор Ирена Кръстева, изданието започва да обслужва интересите на тогавашната власт (т.нар. Тройна коалиция). След парламентарните избори през 2009 г. вестникът бързо се преориентира и осигурява медиен комфорт на ГЕРБ.

Един от добрите примери за това е начинът, по който бива отразена една от най-скандалните грами, публикувани до този момент – „Най-мощният политик на България – големи надежди и сенчести връзки”. В доклада си, тогавашният американски посланик Джон Байърли описва Бойко Борисов като мощен играч на политическата сцена, който обаче има дълбоки връзки с организираната престъпност. Градоначалникът е свързан с наркотрафик, а банката на жената, с която е близък – с пране на мафиотски пари.

Съвсем естествено, голяма част от българските медии слагат новината на първите си страници и в началото на емисиите си. В Монитор, от друга страна, присъства само последващата реакция от публикацията – уверенията на американския посланик Джеймс Уорлик, че Вашингтон стои зад ГЕРБ и изказване на самия премиер, който бил посъветван от дипломата да не коментира непроверени информации.

Разбира се, подобно отношение към информациите от WikiLeaks е напълно приемливо, ако приемем, че Монитор е в позицията на сериозна медия, която не иска да раздухва появили се в интернет слухове. За съжаление, обаче, не срещаме подобно пестеливо отразяване в случаите, когато американските дипломати изразяват мнението си за другите политици у нас.

Бившият председател на БСП и настоящ президент Георги Първанов получава сериозно внимание след излизането надоклад на посланик Нанси Макълдауни, посветен на реформите в армията у нас. В него се посочва, че президентът се интересува повече от това да държи въоръжените сили под контрола си, отколкото да ги модернизира. Американския дипломат критикува част от назначенията му, като посочва, че на преден план излизат генерали с подчертано съмнителна репутация.

Монитор отделя на доклада цели два материала („Уикилийкс: Първанов задушава реформите в армията” и „Wikileaks гилотина за Гоце”). Първият представлява кратък „преразказ” на написаното от Макълдауни, докато вторият се „опира” на него при лансирането на тезата, че с неадекватните си решения държавният глава е на път да блокира собственото си завръщане в БСП. Впечатляващо при статията „Wikileaks гилотина за Гоце” е и употребата на агентурния синоним на президента в заглавие.

Подобно отношение виждаме и към едно от ключовите лица на предишното правителство – скандалния енергиен министър Румен Овчаров. Посветеният на него доклад , дело на Джон Байърли, директно говори за корупционните схеми, в които е замесен бившият енергетик от АЕЦ „Козлодуй” („Отношенията на Овчаров с частния сектор могат най-меко да се обобщят с понятието „конфликт на интереси”). Не е пропуснат и подписаният от него договор с „Газпром”, за който Байърли подозира, че е свързан със задължителния строеж на АЕЦ „Белене” от руска компания.

Монитор отново отделя сериозно внимание на публикацията, като не спестява повечето от впечатленията на посланика от министъра. Има само едно, но за сметка на това впечатляващо изключение – темата „Белене”. Тя прекрачи границите на изборите през 2009 г. и в резултат занимава и настоящото правителство. В резултат на товаМонитор решава просто да я спести на читателите си.

Друга интересна дипломатическа грама, чието отразяване казва много за Монитор, е тази с впечатленията на посланик Нанси Макълдауни за политическата сцена у нас, непосредствено преди началото на кампанията през 2009 г. В доклада си, озаглавен „Боклук на входа, боклук на изхода”, дипломатът посочва малките шансове на която и да е от партиите да постигне мнозинство в парламента, а освен това и припомня за „сенчестите” връзки на Бойко Борисов и неуспехите му като кмет, за корупционните скандали в БСП и негативната кампания на левицата, за удобно противопоставящите се „Атака” и ДПС, за неуредиците около „Синята коалиция” и наречения „клоун” Яне Янев.

Във вестник Монитор откриваме част от написаното. „Синята коалиция”, която в последните месеци се обърна срещу ГЕРБ, става обект на силно критични статии, като докладът на американския посланик се използва като основа за една от тях. Чрез текста се внушава, че съюзът на СДС и ДСБ е изкуствен и критичният към кабинета „Борисов” Иван Костов насочва коалицията към орбитата на политическия архивраг БСП.

Не е пропусната и партия РЗС, която в началото заставаше зад Бойко Борисов, но след това раздуха множество корупционни скандали, свързани с управляващите. В кратък неподписан текст се цитират част от наблюденията на Макълдауни за партията на Яне Янев, като отново акцентът е поставен върху „топлата връзка” между консерваторите и обвиняваната за всички несполуки Тройна коалиция.

Впечатляваща в отсъствието си на страниците на Монитор е една друга дипломатическа грама, написана отново от Нанси Макълдауни. Тя е посветена на българските медии и на не особено приятните практики в тях. Важно място в доклада има „Нова българска медийна група” (част от която е Монитор) – съмнителната й обвързаност с ДПС, невъзможността на Ирена Кръстева да обясни откъде са дошли парите за закупените от нея медии, както и „залповото” публикуване на една и съща статия във всички издания на групировката с цел злепоставяне на политически и икономически противници на собствениците. Споменава се също за немската групировка ВАЦ, която държи на приходите, а не на съдържанието на изданията си, както и за твърде разпространените практики на корупция и автоцензура в българските медии.

Липсата на този доклад и „белите петна” при отразяването на други са прекрасен пример за това колко различна е българската медийна среда от тази в по-развитите страни. В държава като САЩ никой не би си позволил да цензурира информация, която е „на един Google” разстояние – премълчаната истина, която в случая има статута на чиста лъжа, би лъснала за минути. У нас, обаче, хората все още приемат пасивно и безкритично информацията и това позволява на „сенчести” медийни собственици, бизнесмени и политици да прилагат спрямо нея методи, научени от тях в тоталитарните времена. WikiLeaks не е болест на демократичното общество, но не е и панацея. Информацията в сайта може да държи обществото нащрек и по този начин да не позволи тихата подмяна на демократичните ценности. За да стане това, обаче, трябва да има вътрешно желание за реално осведомяване, а не само за бърз полет над големите заглавия.

Обективността на информацията е сложен комплекс от изисквания към работата на медиите. Представянето на всички гледни точки (най-малко две), разделянето на фактите от коментарите, достоверността на информацията (доколко надеждни са източниците) ― това са компонентите на обективната журналистическа работа.

„Синя лампа” ― криминалната секция на вестник Труд, е пример за изключения от правилото за обективност на поднасяната информация. Четири примера от рубриката (16-19.05.2011 г.) илюстрират тезата, че принципът на обективност се нарушава. Целите са сензационно заглавие, което да привлече читателския интерес, по-интересен материал, също насочен към привличане на аудитория.

На 16 май в рубриката „Синя лампа” излиза материал под заглавие „Хванаха убиеца на певицата от Никопол”. Накратко, става въпрос за убийството на 44-годишната певица Светла Шекерова, извършено на 14 май 2011 г. Лийдът на материала съобщава, че след съответните следствени действия от страна на полицията са задържани двама души, които са заподозрени за престъплението.

Единственото, с което Ирена Николова (авторът на материала) разполага, е кратко изявление от Ергун Шекеров, съпруг на убитата Светла, в което той заявява, че няма обяснение защо съпругата му е убита. След което авторката започва своя опит да докаже твърдението на полицията, че именно двамата заподозрени са извършители на убийството. В Никопол „се говорело, че…”. В Никопол се говорело, че единият от заподозрените, Алиш, е лежал в затвора 20 години за две изнасилвания. При първата гавра, жената издъхнала, задушена с възглавница. Какъв е мотивът на убиеца? Според Ирена Николова, Светла е станала свидетел на второто изнасилване и е заклана за отмъщение.

Проблемът е, че авторката приема версията на полицията безкритично. Другият проблем е, че се наема да докаже версията. Обективността като принцип на журналистическа работа изисква критичен поглед, с вземане под внимание всички страни в конфликта. В случая двамата заподозрени може би имат алиби. Може би имат и доказателства, с които да подкрепят алибито си. Може и да си признаят, ако са виновни. Вариантите за по-нататъшния развой на събитието са много. Важното в случая е, че материалът не е безпристрастен, липсва втората гледна точка ― тази на заподозрените. Така аудиторията на вестника получава изкривена информация.

Работата с източниците, като компонент на принципа за обективност, също може да бъде поставена под въпрос в случая. „Упоритите слухове” в Никопол не са достоверна и проверена информация. Слуховете може и да са верни, но си остават слухове. Пресата (и изобщо медиите) работят с факти и с източници, чиито твърдения могат да бъдат проверени. Слуховете трудно могат да бъдат проверени, особено що се касае до конкретния случай.

Целта на материала, обаче, е постигната. Гръмкото заглавие „Хванаха убиеца на певицата от Никопол” привлича читателския интерес. Впрочем в заглавието става дума за един убиец. Във версията на полицията и в материала се говори за двама. Разминаването е само подробност.

На 17 май излиза материалът „Произвеждаме най-хубавите фалшиви евро”. Широко отразяване са намерили изказванията на премиера Бойко Борисов, вътрешния министър Цветан Цветанов и директора на „Европол” Роб Уейнрайт относно наскоро проведените акции срещу печатници на фалшиви пари. Те коментират и доклада на европейската служба, в който се твърди, че пристанището във Варна е входна врата за трафика на кокаин към Европа.

Уейнрайт дава положителна оценка на работата на кабинета, като отбелязва, че „през последните две години правителството показва много положителни знаци в борбата с организираната престъпност”. Твърдението може да бъде оборено. Пример е ефективността при използването на специални разузнавателни средства (СРС) от МВР. В свой материал в. Дневник отбелязва, че през 2010 година са използвани 15 946 СРС-та. От тях само 12% са послужили като доказателства по време на съдебния процес. Изводите са от данни на съдилищата, съобщени на национално съвещание на прокуратурата и съда за проблемите при използването на СРС-та.

Дали изводите са правилни, или са поредният щрих в противопоставянето между МВР и прокуратурата, от една страна, и съдебната система, от друга, е въпрос с много възможни отговори. По-важното в случая е, че в общественото пространство циркулира и противоположната позиция, подкрепена с цифри ― вътрешното министерство не е ефективно в работата си със СРС-та.

Друга характерна особеност в работата на вестник Труд е, че презумпцията за невинност не важи за криминалните репортери. За тях Петър Павлов-Растера, който е задържан „като лидер” на бандата, печатала фалшиви евро в Пловдив и Хасково, е именно „лидер”. Срещу него няма повдигнато обвинение все още, няма и влязла в сила присъда. Но той вече е „лидер на бандата”. Дори и да е лидер, това трябва да се докаже от прокуратурата.

Освен това, посочвайки Растера за лидер на престъпна група, вестникът става участник в конфликта. Той неизбежно заема позиция. Позицията на едната или другата страна. Тоест принципът на обективно отразяване отново е нарушен. Дистанцията на репортерите би трябвало да бъде еднаква спрямо всички участници в конфликта.

Авторите биха могли да публикуват своите коментари в отделна рубрика, обозначена като коментарна. И по този начин коректно да заемат позиция или да станат част от дебата. В случая коментарът е „подпъхнат” в информационен материал и така отправя различни внушения. По този начин авторите манипулират читателя, който им има доверие ― че чете фактологичен, проверен, потвърден материал, а не пристрастната гледна точка на автора.

Авторът би трябвало да противопостави гледните точки на властта (в случая Бойко Борисов, Цветан Цветанов и Роб Уейнрайт) с позицията на обществото, с позицията на несъгласните, които биха могли да представят данни за противоположното твърдение ― че правителството губи битката с престъпността. Защото журналистиката е елемент от структурата на обществото, тя служи на обществото като цяло, на всички социални групи в него; тя е посредник между обществото и властта; тя е инструмент на обществото за контрол върху властта.

Плурализмът е компонент от принципа на обективността. Мненията трябва да бъдат равнопоставени. Както посочват изследователите на медиите, „журналистиката трябва да представи всички гледни точки (често пъти противоположни, и по-добре противоположни), да даде изява на всички страни, за да може от сблъсъка на аргументи да се роди истината” (Алфандари 2003: 207).

На 18 май излиза материал, озаглавен „4 часа чакат съдебен медик край труп на дете”. Става дума за 6-годишния Стефан Станиславов от Варна, чийто труп бе открит под моста на улица „Струга” в морската столица. Карето под статията е пример за едностранчивост при отразяването на събитията и проблемите. Трупът на Стефан е прегледан от патоанатом със закъснение заради стачката на съдебните медици по същото време. Те стачкуват заради неизплатени заплати, лоши трудови условия и неяснота кой ще заплаща труда им след промените в Закона за здравето. В карето се запознаваме с позицията на варненски криминалисти, които заявяват, че за всяко разследване най-важни са първите минути и часове, през които имат шанс да тръгнат по горещите следи на убиеца.

Съобщава се за забавяне в работата на патоанатомите и в Старо Оряхово, Бургас и Русе. Местни полицаи се оплакват, че напразно чакали да дойдат съдебни
медици на местопрестъплението.

Разбира се, работата на криминалистите зависи от успешно извършения съдебно-медицински преглед на трупа. Но в конкретния материал патоанатомите не са потърсени за ответна реакция. Те също биха могли да опишат в детайли лошите условия на труд и ограниченията, на които са подложени заради забавени с месеци заплати. Тези щрихи на проблема липсват. Набляга се на отказа на медиците да работят. Но те са обявили стачка. Не е потърсен за коментар, например, министърът на правосъдието, по чието предложение бяха направени законови промени, с които се постановява съдебната система да изплаща средствата на медиците за извършени съдебно-медицински експертизи. А поръчител на подобни експертизи е не само съдът, но и МВР.

Обективността е нарушена. Липсват всички гледни точки. Селекцията на източниците е такава, че информацията, получена от тях, внушава следното ― съдебните медици са виновни, че стачкуват.

Проблемно се оказва и разделението между факти и коментари, което също е основно правило в журналистическата работа. Полицаите от Варна, Старо Оряхово, Бургас и Русе „информират”, че процесът на работа е затруднен заради отказа на съдебните медици да извършват огледи на местопрестъпленията, но се прокрадва и репликата „… така не може да продължава” на окръжния прокурор на Варна Владимир Чавдаров. Разделителната линия между коментари и факти е тънка. Разбира се, че интервюираният или помоленият за коментар не може да бъде инструктиран как и какво да говори, но коментарите на едната страна би трябвало да са разположени до коментарите на другата. И така в сблъсъка между тях читателят да прецени правотата и на едните, и на другите.

„За 10 грама злато деца заклаха абитуриентка” ― така е озаглавен материалът от 19 май в рубриката „Синя лампа”. 18-годишната Севилия Райчева е убита в дома си в столичния ж.к. „Люлин”. Обвиняеми са 17-годишни момче и момиче. Мотивът, според столичните криминалисти, е грабеж.

Пространният материал (половин страница) е преразказ на версията на криминалистите. Младежите се събрали в дома на Севилия, пили безалкохолно и си говорили. След известно време двете 17-годишни момче и момиче посегнали към златните накити на Севилия, която тя пазела за абитуриентския си бал. Севилия (страдаща от шизофрения) се опитала да си върне накитите, след което нейните познати я наръгали десетки пъти с нож.

Версията на СДВР, обаче, не е доказана. Обвинените не са потърсени за коментар. Техните адвокати ― също, нито родителите им. Противоречието идва от това, че заглавието е категорично ― двете деца са извършители на убийството. При списването на материала отново са нарушени правилата за плурализъм, за обективност и безпристрастност. Сензацията, която печели читатели, взема превес. Вестникът от страничен наблюдател се превръща в съдник.

Мнението за Севилия е ограничено в изявлението на нейна съученичка ― „15-годишна приятелка на Севилия ― Беше тъпа и издухана, заслужава ли да живее?” Ако авторите са искали да направят психологически портрет на жертвата, са могли да разпитат повече съученици на Севилия.

Нарушавайки принципа за обективност, авторите поднасят непълна, непроверена и изкривена информация. Внушенията могат да бъдат многопосочни. Заподозрените се превръщат в извършители на престъпление. Изявленията на властта и институциите се преразказват дословно, без критичен поглед и търсене на алтернативна, противоположна позиция. Заглавията подвеждат читателя с фалшива категоричност, като текст и заглавие си противоречат.

Тези нарушения на принципа изкривяват и функциите на журналистиката. Информативната се смесва с коментаторската в полза на едно или друго внушение или конкретна авторова цел. Вметнати коментари има и в чисто информативни жанрове. Текстовете стават манипулативни и подвеждат читателя.

Нарушенията в рубриката „Синя лампа” на в. Труд поставят въпроса за редакторската политика на изданието ― дали грешките се дължат на неумението на репортерите, или на преднамерено търсен ефект. Честотата им сочи в посока, че е търсен и постигнат ефект.

Алфандари, Елиезер (2003). Свобода на словото и цензура в съвременна България. Във: Политическата цензура в България. Сборник на ВСУ Варна, с. 207.