в. Сега | 06.11.2010
ЮРИ ЛАЗАРОВ е завършил журналистика в СУ "Св. Климент Охридски" и кинодраматургия във (тогава) ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Работил е в културните отдели на различни вестници и списания, както и в Министерството на външните работи. В момента е заместник генера-
лен директор на Българската телеграфна агенция. Забавната му книга "Чичо Весо Облия (упражнения по стил)" (2006 г.), разказваща една история по различни начини за преживявания на къмпинг "Градина", беше номинирана за литературната награда "Хеликон".
Чорбата от акула
Имах добър приятел от Созопол – Наско Пикаца, мир на праха му. Той бе капитан на едно от риболовните корабчета навремето: РК 22. Всяко лято излизах с него за риба като част от екипажа, защото нямаха хора. Още от вечерта си оставях колата пред бариерата на къмпинг "Градина" (тогава заключваха в 11) и сутринта по тъмно се емвах към пристанището. Вършех най-черната работа – товарех уловената цаца с една решетеста лопата и редях коритата до борда. Докато чакахме да извадят поредния трал, си беше купон Наско отваряше торбата с историите, готвеше за целия екипаж (понякога моруна), хапвахме от осолената рибка на Червения и си пийвахме даже. А когато върху палубата се изсипеше уловът, тогава започвахме да отделяме от цацата едни важни неща: хамсия, карагьоз, меджит, понякога калкан и много често – акула. Това ми беше надницата. Без нея не можех, защото всяка година на къмпинга правех прословутата капитанска чорба от акула – идваха хора чак от Резово.
Последния път, когато излязох с Наско, обикаляхме на север и на юг, стигнахме чак до Калиакра и извадихме два мижави трала. Но щом посегнах да си взема акулата (единствената акула този ден), Пикаца ми каза: Не става, Юрка, имам двама човека в екипажа, които я чакат от седмици. Единият строи къща, другият жени дъщеря си…
Така си отиват традициите.
Слънчев удар
Понеже в безбрежно безхаберната тайфа на "Градина" съм единственият журналист, си го отнасям за всичките изцепки на професията. Спукват ме от майтап. Ама няма значение в кой вестник е написана някаква глупост и къде точно работя в този момент. Аз, разбира се, не им се сърдя, защото са готини хора, а и не го правят със зло сърце. Освен друго много често са и безпощадно прави. Като например за онзи кървав текст, публикуван на първа страница във вестник… няма да му казвам името. Кратка, но ударна дописка със заглавие: Чех умря от слънчев удар на "Градина".
Беше по времето, когато на къмпинга, общо взето, се знаехме, знаехме също, че и чехите, и поляците обичат бренди "Слънчев бряг", по-известно като "Слънчев удар", но тук нещата явно бяха по-сериозни от нощен запой. Ние като едни чувствителни хора – се притеснихме, поразпитахме този-онзи, ходихме даже и на рецепцията. И се оказа, че не е чех, а един карнобатски циганин от общите работници, и не е умрял, ами се напил с мастика в най-големите жеги и го откарали с линейка към Бургас.
Още ми го припомнят този текст…
Ритуалът ладене
Ладене е стар обичай на къмпинг "Градина", може да се каже, дори древен. Спори се по въпроса кой го е практикувал първи, но май или Мишо Арнаудов, или доктор Нецов, а най-вероятно и двамата. В него има нещо мистично, защото в основата е бягството. Казваш на жена си, че отиваш за вода, вземаш две големи празни туби и естествено – се забиваш право в дървения капан, където се събират другите съучастници. Оттук нататък правила няма. Всеки започва да лади: поръчва си я мен та, я облак, джин или каквото там му се пие. Важното е да не се прави нищо; или ако се прави – то да е тотално безсмислено. Имаше точно пред капана една дупка в асфалта. Разделяхме се на два отбора; едните залагаха на тези коли, които ще се хакнат в дупката, а другите на онези, които ще я заобиколят. При неголям трафик сме стигали до 24 на 16. Все едно за кого.
По това време на малките ни дечица им викахме факсове, защото ги пращахме за какво ли не. Та един ден, точно в разгара на ладенето, долетя един гол факс и каза: "Тате, тате, мама те вика, щото дойде яхтата и да се повозим." Татето погледна небето, където високо се рееше едно-единствено пересто облаче, и каза: Не може, виж какви облаци, ще излезе вълна… И освен това кажи на майка си, че съм полупиян, факсът мигновено затича към палатката, но баща му го спря: Стой! И, моля те – без полу…
Член на партията
За един ден чичо Весо може да изпие толкова бира, колкото добре подготвен германец за всичките дни на Октоберфеста в Мюнхен. И страшно се дразнеше, че аз бях член на Бирената партия, а той не. Беше научил всички фундаментални неща във и около устава като се почне от завещанието на великия Хашек: да бъде проклета първата крава, която е позволила да я издоят и да се стигне до предупреждението: безалкохолната бира е първата крачка към надуваемата жена. И, естествено, най-важното: поръчителят за влизане в партията следва да бъде почерпен. Така че – съгласих се да му стана поръчител, извадих му членска книжка и една късна вечер пристигнах на къмпинга и се заврях да спя в палатката. На разсъмване някой силно изрева: Събуди се и стани, Лазаре! В просъница видях един добре познат заоблен силует на фона на изгряващото слънце и станах, какво да правя. Весо беше купил две каси бира и ги беше оставил до масата под тентата. Искаше до почерпи, разбира се. Опитах се да му кажа, че е рано, че ако започнем отсега… и прочие безполезни увъртания, но той ме закова с поредния постулат от устава и – няма как първите две капачки тихо паднаха в пясъка. По едно време от съседната палатка се измъкна Айо и Весо го извика: Ела да пийнеш една бира. Айо – още сънен – изломоти нещо в смисъл, че кой пие бира толкова рано. Весо бръкна в торбата и извади шише бургаска гроздова. А една ракийка?, попита той. И Айо каза: Ми добре…
Първото чау-чау
Въпросният Айо има сестра, която е омъжена за японец. На къмпинга Ели идваше с трите си деца и едно чау-чау екзотична порода в ония години. Трите деца обичаха да сядат около Банката и тогава той обичаше да казва: Чувствам се като Жозефин Бекер…
Горкото куче, понеже е планинска порода, умираше от летните жеги на "Градина", вечно си търсеше някакво сенчесто място и обикаляше палатката според слънцето; като някакъв древен часовник – можеш да познаеш колко е часът, ако го видиш къде е легнало. Следобед – съвсем логично – излизаше пред входа на палатката и почти се заравяше в пясъка с въздишка на облекчение: отива си жегата, идва вечерта.
Всеки ден – ама по няколко пъти – до кучето по пясъка идваха прекрасни девойки по монокини – сълзи; като излезли от морето, като родени от морската пяна… И: Ау, какво красиво кученце; ау, колко е мило; ау, какво му е виолетово езичето…
Бях там, когато Айо каза на Ели: Систър, утре ме връзваш мене пред палатката…
Продавачът на билети
Може да се каже, че Пепи Щуреца беше първообразът на днешните плажни концесионери.
Понеже на "Градина", макар и рядко, на човек му писва да рие с краченца в пясъка и да не прави нищо, измисляхме простотии. Любим номер ни беше да сме жури в необявения конкурс за Мис "Градина". Между палатките имаше пътеки, по които плажуващите отиваха на плаж. Ние слагахме голяма маса на пясъка с лице към сушата, сядахме на столове и когато се зададеше някоя по-лачена девойка, вдигахме оценки от 1 до 10 с предварително подготвени от София картончета. При пълно мълчание и със страшно сериозни лица. Хем тогава още не бяхме чували и виждали всичките мутации на Скрита камера.
Върхът на сладоледа беше номерът на Пепи. Той обличаше бял панталон, моряшка фланелка и капитанска шапка от сергиите в Созопол, премяташе една кожена чанта през рамо и тръгваше по плажа да продава билети. Избираше само чужденци, германците от Ге Де Ре му бяха най-любими, щото били дисциплинирани. И те наистина, горките, се ровеха из плажните чанти и даваха стотинки. На всичкото отгоре се усмихваха притеснено и задължително казваха ja, ja и danke, че и danke schon дори…
Ей, мутри
Майтап, майтап с тия билети, ама преди четири години концесионерите наистина дойдоха – като нарисувани; яки момчета с джипове, ланци и вратове. Ние, естествено, си бяхме платили предварително като всяка година, но дойдоха вратлетата и казаха: не сте платили на когото трябва, още по хиляда лева на калпак и точка. Даже си имаха нещо като Чекпойнт Чарли пред една баничарница в центъра и пиле не можеше да прехвръкне, без да снесе пари. Не мина и седмица, когато баничарницата осъмна с надпис под покрива Ей, мутри! На един приятел сина му го бе изписал през нощта със спрей. Той между другото е автор и на сакралния графит върху старата лайнарка: Shit up!
Сега, да ви обяснявам как се вадят още 1000 лева и колко облака в капана правят те, няма смисъл. Опънахме се здраво, но и вратлетата бяха внимавали точно в този урок, защото почваха: Добре, сега не ни плащайте, но няма как да излезете от къмпинга, ако ни се изплъзнете – ще ви настигнем по пътя и… Целият репертоар. На Ванката Обрейков даже му бяха казали, че знаят къде учи дъщеря му и той да внимава и да плаща, щото иначе – лошо.
Бяхме се разбрали да вдигаме шум до Бога, да си обменяме опит – кой как се измъква на мутрите и пр. По едно време ми звънна Обрейков и ми каза: Излязох, пътувам към София. Аз, естествено, го попитах как е успял и той ми отговори: Ами обадих се на Сергей Станишев. Тогава той бе министър-председател, а Ванката – оператор на Елена Йончева.
Няма нищо невъзможно за тайфата от къмпинг "Градина"
Стр. 13, 14
