Легендарният американски журналист Боб Удуърд, написал толкова материали и книги за президентите на САЩ, срещнах по случайно стечение на обстоятелствата на доста символично място. Колата му бе спряла пред сграда с няколко студентски аудитории, само на три-четири пресечки от Белия дом. Направи ми впечатление непретенциозната, но излъскана до блясък черна лимузина и шофьорът, който търпеливо го чакаше. Времето бе оставило незаличим отпечатък върху лицето на човека, който знае всичко и не се страхува от нищо. Служил в американския Военноморски флот по време на войната във Виетнам, популярният разследващ журналист бе запазил тази особена суровост и прямота в говора и държанието си, характерни за бивш военен. Днес Удуърд (67) обича да се шегува и се старае да следва съвета на изтъкнат американски лекар, съоткривател на ДНК, който получил още преди десетина години: "Пазете се от стари хора!" Затова дава предпочитание на младите, които има какво да научат от проницателното му мислене, от мъдростта на преживените съмнения и от прозренията на стотици часове интервюта и хиляди написани редове.

* Светослав Танчев е кореспондент на в. "Труд" във Вашингтон

- Г-н Удуърд, коя е движещата сила, най-силното оръжие на добрата разследваща журналистика?

- В моята работа поставяме съмнението в центъра, ние живеем от това съмнение. То е съществен компонент на всяка професия. Нека ви разкажа история за липсата на достатъчно съмнение, за неправилното разбиране, което се случва често в нашата професия. Случи се месец след като Ричард Никсън подаде оставка като президент през септември 1974 г. Тогава Джералд форд бе президент и някои може би помнят как той се появи по телевизията в една неделна утрин и съобщи, че помилва Никсън за "Уотъргейт". Направи го рано сутринта, надявайки се, че никой няма да го забележи. Но бе забелязан! Не и от мен, аз още спях. Моят колега Карл Бърнстейн ме събуди и най-драматично ми каза: "Кучият син помилва кучия син." Години наред си мислех, че има нещо нечисто в помилването, че то бе сделка, че Форд бе получил президентството, след като се бе съгласил да помилва Никсън. 40 души отидоха в затвора за "Уотъргейт", а човекът на върха се измъкна. Как ще има система за търсене на справедливост, ако нещата стоят така? Мислех за това 25 г. и реших да напиша книга за наследството на "Уотъргейт" в президентската институция, като се фокусирах върху форд, Картър, Рейгън, Буш-старши и Клинтън. Обадих се на Форд и поисках интервю. Мислех, че ще откаже, но той се съгласи. Интервюирах го часове. Форд ми каза: "Помилвах Никсън не заради Никсън, не заради себе си, а заради страната. Бяхме в лоши икономически времена, в средата на Студената война. Не можехме да позволим Никсън и неговите родилни мъки да доминират в новините, да има още разследвания, подвеждане под отговорност, процес, евентуалното му изпращане в затвора. Аз трябваше да имам свое президентство, имаше нужда да се върви напред."
Премислих всичко и написах, че съм съгласен с форд.
Той бе напълно прав. Това бе висше прозрение. Незаличима следа в съзнанието ми е оставила мисълта, че човек може да бъде толкова сигурен в нещо, така абсолютно убеден, че нещо е правилно. И после то да бъде подложено на широко и неутрално проучване от времето и да се обърне с главата надолу, на 180 градуса. Това е един голям урок.

- Каква еволюция претърпя разследващата журналистика през годините, промени ли се с нещо в информационния век?

- Когато с Бърнстейн работехме по материалите за "Уотъргейт", пишехме по една статия за две или три седмици. Работехме на пишещи машини с индиго в 6 екземпляра – оригинал и 5 копия. Те отиваха при редактори, които ни задаваха въпроси за източници, за повече информация. И това ставаше в атмосфера, различна от тази, в която живеем сега: с интернет, с постоянен информационен.- обстрел, с бързина. Сега, ако пиша статия във "Вашингтон пост", някой ще дойде в кабинета ми и ще попита дали може да получи малко предварителна информация за материала, дали може да го сложи на уебстраницата до обяд. Аз съм представител на старата школа, с нейното търпение и бавност. Не бързам, мисля, че трябва да се върна отново – процесът на "за какво се отнася тази книга, какво се случи, можем ли да се доверим на това, да потвърдим онова". След като интервюирах президента Обама за последната ми книга "Войните на Обама", той каза, сигурен съм на шега: "Ти имаш по-добри източници, отколкото аз самият." И после попита дали някога съм мислил да стана директор на ЦРУ. Аз изтъкнах, че ми е ясно, че това не е предложение за работа. Което, разбира се, не беше.

- В един момент сте се поколебали дали да не наречете тази книга "Раздвоеният човек". Бихте ли обяснили защо?

- Интелектуално Обама разбира, че нещата в Афганистан са доста мрачни. Каза ми, че можем да поемем още едно терористично нападение. Много е необичайно за един президент да каже такова нещо. Той разбира колко е трудно в Пакистан – наш съюзник, суверенна държава, която дава подслон на враговете ни, не на "Ал Каида", а на талибаните. Той наследи тази война и заяви, че това е войната, към която ще добави ресурси и ще я приеме сериозно. Така че той има тази лидерска роля, а в същото време има и спънки. Ето защо след заседанието за прегледа на стратегията по миналата година, доколкото знам, той никога не говори за спечелване или за победа в Афганистан, което е твърде необичайно за един главнокомандващ. Мисля, че Обама иска да следва иракския модел.

- Написахте доста книги за войните, те ли са "темата на деня"?

- Нашите войни определят какви сме ние пред света. И мисля по-важното е, че те определят какви сме ние пред нас самите. Те имат основателна причина да влязат в историята. Решението на Джордж Буш да нахлуе в Ирак, да започне война, е забележително. И то определи по толкова много начини, директно или индиректно, характера на първите 10 г. от този век. Другият елемент, който чисто практически има значение, е, че процесът за вземане на решения по въпроси на националната сигурност е много по-урегулиран, има срещи на Съвета за национална сигурност, на ръководителите, на техните заместници. Хората пазят бележки, пазят архиви в Държавния департамент, в Пентагона, в разузнавателните агенции, в Белия дом. Човек може да получи конкретни подробности, които да обяснят еволюцията на вземането на едно решение.

Аферата "Уотъргейт

Аферата "Уотъргейт" започва на 17 юни 1972 г.? когато петима мъже са арестувани за монтирането на подслушвателни устройства в щаба на демократите в едноименния комплекс във Вашингтон. ФБР разкрива връзка между банковите сметки на петимата и фонд на републиканците за преизбирането на президента Никсън. Аферата, която доведе до оставка на Никсън, бе разследвана от репортерите на в. "Вашингтон пост" Удуърд и Бърнстейн. Източникът им на информация бе Дълбокото гърло – псевдоним, зад който се криеше бившият зам.-шеф на ФБР Марк фелт.

Стр. 14 – 15