в. Жълт Труд | Таня ПУШКОВА | 25.07.2012
През 2007-а бургаският разследващ журналист Асен Йорданов, син на именития поет Недялко Йорданов, е нападнат с нож и бухалки от мутри пред дома си в Бургас. Кои са хората, дето искат да му затворят устата, може да се гадае, защото много са засегнатите от негови публикации – от редови митничари до местни и национални политици, облажили се със злоупотреби. В тази връзка журналистът казва: "Тези, които са били обект на моите разследвания, еволюираха от собственици на частни фирми до управляващи страната ми… Шефовете на мафията в България не са гангстери, а са в съдебната, в изпълнителната власт и в парламента. Резултатите от моите разследвания са единствено съдебни дела, опити за убийство и насилие срещу мен самия."
Дълги години Асен Йорданов е кореспондент на столични вестници, а сега е собственик и редактор на сайта за разследваща журналистика "Биволъ" , партньор на Wikileaks Асен завършва българска филология, но не вижда своята перспектива в тогавашното социалистическо време и напуска Бургас. Прави си бивак край едно запуснато странджанско село." Това бе своеобразна вътрешна емиграция към природата. На 24 години бях стигнал до идеята, че животът в това общество, обречено само по себе си, посвещаването на материални ценности е безсмислено и реших да построя съществуването си върху друга ценностна система – да оцелявам сред природата. Живях в планината в продължение на 5 години. Единствената връзка със света беше една каруца, която веднъж в седмицата идваше в този джендем, носейки хляб и стоки от първа необходимост", връща се назад във времето журналистът.
- Обработвах земя – орях, сеех, жънех, отглеждах животни… Мога да правя всичко това, което дори и бащите на моето поколение отдавна бяха забравили как се прави.
- Да.
- Абсолютно сам. Не исках да виждам хора около себе си, бях натрупал много разочарования. Не виждах смисъл да градя някаква кариера, свързана с вярност към Партията и Комсомола. Освен това бях разбрал, че съм под активното наблюдение на 6-о управление на ДС, затова реших да се махна. Бях служил като граничар и можех добре да се оправям в диви планински условия, имах инстинкт за самосъхранение. Издържал съм 10 дни без храна и без вода, сам се подлагах на тези експерименти – исках да разбера колко време бих могъл да издържа без да ям и пия.
- През 1992-ра – след промените. Преди това веднъж в годината слизах до Бургас, за да видя моята баба, която ме е отгледала. Баща ми бе принуден да напусне града и отиде в София, а баба ми, вече в напреднала възраст, оставаше сама. Върнах се, за да се грижа за нея. Шокът за мен бе убийствен -изведнъж от социализъм – див капитализъм. Бях стресиран, попадах в един друг свят, по това време имаше и купонна система. Бях неподготвен – все едно заспиваш и се събуждаш след 5 години.
- Девет месеца не излизах от къщи. Бях подивял, бях забравил да говоря дори. След което трябваше да си намеря работа. Тъй като имаше възход в медиите, бяха се появили частни издания, имаше глад за журналисти, млади хора, с ново мислене… Започнах на изпитателен срок като кореспондент на в. "Труд". Учех журналистическия занаят в движение. По-късно се появи нов вестник – "Стандарт", който бе нов тип печатно издание, дори визуално, помниш, че излизаше на синя хартия. Обявиха конкурс за журналисти и ме одобриха, върнах се в Бургас и станах кореспондент. Беше началото на 1993-та, аз все още изглеждах като овчар – с голяма брада, дълга коса, с шаечни панталони. Не приличах на човек, камо ли на журналист, изглеждах зловещо.
- Да, но и времената тогава те заставяха да се хвърлиш в нея -това бяха най-зловещите мутренски години. В Бургас гъмжеше, интригите извираха сами – луда контрабанда на трите бургаски митници, в рафинерията – времето на югоембаргото, благоприятстващо нелегалния износ на горива, контрабанда с цигари, имаше една фирма "Елпида 3", която преработваше гориво на ишлеме, мутрите навлизаха в туризма… Попаднах в епицентъра на бандитските събития
- Никак. Те си имаха своите стереотипи на работа и дори конкурентните издания работеха в екип – подсказваха си информация – на мен никой нищо не ми казваше. Трябваше да се оправям сам и реших да го използвам в своя полза – казах си, щом ме приемат като пришълец в гилдията, значи сам ще си намирам информаторите. Но и аз до което се доберях, не го казвах на колегите. И тръгнах не по утъпканите пътища – пресконференции, официални информации на МВР, пиари на големите фирми. Работех сам.
- Сам си търсех източници – вслушвах се в разговорите на обикновените хора, запознавах се с работещи в пристанището, летището, рафинерията, митниците, туризма… И започнах да напипвам конфликти, далавери, да печеля доверие като независим журналист. Купих си учебници по журналистика на английски, завършил съм английска гимназия. Взех си и наръчника на БиБиСи с правила за разследваща журналистика и четях, учех се…
И ако в началото търсех сам информация, после тя сама започна да идва при мен – хората ми се обаждаха и сигнализираха за нередности, които трябваше да разследвам. Имаше тема, която разследвах половин година,преди да я извадя наяве. Винаги проверявам информацията поне от три източника.
- Първият най-голям натиск дойде след материал, върху който работих месеци. Събраната информация беше толкова голяма, че се чудех какво да правя с нея и я изсипах цялата в един столичен вестник – засягаше митнически закононарушения, контрабандни канали – от злато до наркотици, в които се бяха намесили бургаските митници, рафинерия, летище, пристанище. Бяха се набъркали и хора от най-високия ешелон на тогавашното Главно управление Митници и се стигаше до Министерството на финансите и МВР.
Бившият шеф на митниците бе човек на Мултигруп
- Материалът излезе в началото на 1994-та. Заглавието бе: "На бургаското летище понякога кацат танкери". Всичко бе с имена, групировки, държавни лица, факсимилета на документи, лично бе засегнат и началникът на ГЧ "Митници" Христо Кулишев. И гръмна бомба. В началото тотално стъписване и тишина, след което дойде цунамито на ответната реакция. Към мен заваляха заплахи за живота ми, за дела, мярка за неотклонение заради клевета, привикване в София от ръководството на вестника, спешно ме викал Христо Кулишев. Искаше да напиша опровержение на собственото си разследване. А всички знаеха, че зад Кулишев стоеше "Мултигруп" и лично Илия Павлов.
- Не, това чувство го ампутирах, докато живях в планината, но се почувствах ужасно потиснат от държава, институции… Имах мярка за неотклонение поради жалби за клевета от засегнати в публикацията.
- Спомням си, че отидох с шефката на икономическия отдел на вестника – в ролята й на свидетел. И Кулишев взе да ме заплашва, че ще ме съдят, защото съм изнесъл неверни неща. Слушам и мълча. Носех една чантичка с документи – единственото ми оръжие. И без да влизам в излишни обяснения, помолих само за няколко уточняващи въпроса към Кулишев. Показах му един документ с изходящ номер и го попитах, дали е автентичен и дали подписът под него е негов, или подправен. Ставаше въпрос за внос на автомобили Хюндай в огромно количество и разпродадени без мито – една от аферите, които бях засегнал в материала си. И видях как на Кулишев изведнъж взе да му се сменя цветът на лицето, той просто занемя. Само ме попита откъде ги имам тези документи. Извадих и още няколко документа и те си глътнаха езиците, а Кулишев изведнъж ме пита: "Какво искаш? Пишеш и за митничари в Бургас, дето са уволнени неправомерно, но ще ги назначим пак." Отговарям му: "Нищо не искам, вие ме викате за обяснения!" И той вдига телефона и нареди митничарите да бъдат върнати на работа! И бяха назначени отново.
И тогава с две изречения Рени стопира делата. Подчерта, че в материалите ми има достатъчно доказателства за извършване на престъпления, подкрепени с документи, и вместо да се занимава с мен, не е ли по-добре първо прокуратурата да се самосезира и провери верността на изнесените факти в публикацията.
- Делото срещу мен бе прекратено и Бургаската прокуратура започна да работи по изнесените от мен факти и в крайна сметка след време приключиха с осъдителни дела срещу бургаски митничари и те лежаха в затвора. Бях доволен – в ония години това бе адекватно съдебно решение, провокирано от адвокат Рени Цанова
.
- По повод на кой материал те бяха причакали с бухалки?
- Не разбрах. Тогава се занимавах активно със заменките на земи и гори, незаконното бетониране на Черноморието и големите далавери, свързани с това. Имаше заплаха срещу Мария Николаева, с която бяхме направили разследващ материал за парк "Странджа". Заплашиха я в редакцията на вестника, в който работи – влязоха две мутри и въпреки че охранителната камера бе записала и нахлуването, и номера на колата, с която бяха дошли, нищо не последва. Тогава я питали, къде да намерят и нейното приятелче Асен, така че имам известни подозрения, че ме нападнаха за материал, който в момента подготвях, но отказан за публикация във вестниците на Пеевски, тъй като засягаха хора от ДПС. Случаят се потули.
- Да, през 2010-а. С парите от международната награда за журналистика, която получих. Поддържаме го основно с Наско Чобанов. Проблемът ни е, че сме безпарични, ние сме опозиция и при нас по понятни причини не постъпват реклами.
- Опозиция сме на несправедливостта, единствената ни кауза е истината.
Международна награда за журналиста
През 2010 г. Асен Йорданов получава международната медийна награда "За свободата и бъдещето на пресата" в рамките на Първия медиен конгрес в Лайпциг. На церемонията Асен Йорданов заявява: "България и до днес се управлява от криминални елементи, а свободата на словото е по-зле отколкото преди 15 г. Ако в Германия качествените хора са в авангарда на нацията и държавата, в България те са под похлупак, а обществото се оглавява от контрабандисти, крадци и мафиоти. С приемането на България в ЕС това положение е официализирано и народът е фрустриран и обезнадежден."
Според Асен Йорданов нетолкова важна самата награда, колкото шансът да каже тези думи от такава висока трибуна, защото в България той няма тази възможност. "Сега си припомням целия си живот, за да стигна дотук – от телефонните заплахи и писма да си търся място в гробищата, до поръчките и атентатите. Не говоря само от свое име, а и от името на много мои колеги, които са наврени в миша дупка, защото не могат да упражняват професията си по съвест, а са икономически зависими."