Бойко Василев, тв водещ: Не манипулацията е опасна за медиите, а безразличието

в. 24 часа | Венелина ИВАНОВА | 15.10.2011

Бойко Василев:
Бойко Василев е роден на 9 януари 1970 г. в Перник. Завършва немската гимназия в София и Факултета по журналистика към СУ. През 2001 взема степен доктор по социология. Работи в БНТ от 1990 г. Постъпва в "Панорама" 3 години по-късно, а от 2000 година сяда на стола на водещия на седмичното политическо обзорно предаване в обществената телевизия.

- Най-новият ви филм "Катедрала и джамия" бе излъчен миналия четвъртък по БНТ 1. Какво разказва документалната лента?

- Филмът разказва за строежа на голямата джамия в Кьолн. Вече пет години жителите му спорят за нея. Едни са "за", други – "против", трети – "да, ама". Гледните точки са странни: Писателят Ралф Джордано, роден през 1923 г., преживял холокоста, с майка еврейка, е категорично против. Католическият свещеник Франц Мойрер е категорично за. Прочутият журналист Гюнтер Валраф е "да, но…".

Това показва колко сложен е разговорът за т.нар. мулти – култи общество, интеграцията на чужденците и исляма в Германия и цяла Европа. Този разговор е най-важният днес. Катуница, Шенген, Норвегия – ето три от имената му. Не бива да го проспиваме.

- Напълно разбирам проблема с интеграцията в Западна Европа. Следвах в Австрия по времето, в което все още не бяхме членове на ЕС, България бе извън Шенген. Вие сам за себе си, снимайки лентата в Кьолн, дадохте ли си отговор на спора за интеграцията и има ли тя шанс?

- Първо, разбрах, че езикът ни не работи. Богатият Запад говори с езика на преувеличената политическа коректност: внимателно, страхливо, лицемерно. Бои се да не обиди и крие ценностите си в пазвата. Бедният Изток говори с езика на световната конспирация: дръзко, манипулативно, бунтовно. Подозира Запада в заговор и мечтае да се опълчи. Накрая става нещо като разговор между глух и ням.

Случаят с карикатурите на пророка Мохамед е само един от примерите. Тогава Западът се притесни да защити свободата на словото, а Изтокът просто измисли скандал – една несъществуваща карикатура, в която Мохамед уж бил нарисуван като свиня. Гневните и лъжливите срещнаха уплашените. Резултатът беше нещо като детската игра на блъскащи колички – всеки удря другия, докато полето не се задръсти от общ хаос. Какъв е изходът? Досегашната илюзия, наречена мулти – култи, не го посочва. Явно ще се блъскаме още, докато го намерим.

- Къде се чувствате по-комфортно – като водещ на "Панорама" или като автор на документални филми?

- Воденето на "Панорама" е цената да правя най-любимото нещо – филмите.

- Да ви върна към 1990 г., когато прохождахте в професията. Помните ли някой ваш гаф?

- Много грешки съм направил, но ако тръгна да ги инвентаризирам, ще се получи един лицемерен музей на суетата. Не обичам да говоря за себе си. Светът, който виждам, е доста по-интересен от скучния списък на моите наклонности.

- Помните ли първия си репортаж?

- Помня първия си репортаж в "По света и у нас", разказваше за битката между СNN и ВВС. Няколко пъти преди това водих "Формула 5", спечелих и конкурс в "Ку-ку". Между другото, "Ку-ку" беше уникално нещо, истински български телевизионен принос.

Който е минал през "Ку-ку", никога няма да приеме себе си прекалено на сериозно. Винаги ще подложи на изпитание първо себе си. Понякога ние, които се занимаваме с телевизия, имаме нужда от студен душ. Част от работата на журналиста е да се съмнява в себе си – факт, който често забравяме. Ако навириш нос, можеш и да пропуснеш да видиш, че ципът ти е разкопчан.

- Кой от десетките ви документални филми приемате като своя визитка?

- Може би филмът за Косово "Изгубени комшии". Една ранна версия получи "Златен ритон" през 1999. Но това не е само моя визитка, а и на оператора Хрисимир Данев и на още няколко чудесни колеги. Когато правиш документално кино, глаголната форма първо лице, единствено число е забранена.

- Споменахте награда. Имате десетки награди, някои от тях стоят закачени на стената в приемната. Коя е най-ценна за вас?

- Не си правя гроздове от награди. Най-голямата награда бяха думите на една колега, която каза, че нашите филми я смущават. Отначало, когато вижда едната страна, заема нейната позиция. След това вижда другата и тогава смята, че и тя е правата. В нашите филми се сблъскват две реални пълнокръвни истории. Те трябва да се преживеят, да се изстрадат. Това не е просто анкета, а живи герои, с които сядаш, говориш, пиеш, сприятеляваш се. Сблъсъкът на техните истини изгражда драматургията.

Няма лоши и добри, има страдащи, бъркащи, притеснени, уплашени. Харесваш ги – или не ги харесваш, но във всеки случай се опитваш да ги разбереш. Това е най-важно – разбирането.

- Случвало ли ви се е, въпреки че сте мъж, да плачете по време на интервю, защото казахте, че работата ни е да съпреживеем чуждата болка?

- Не ми се е случвало. Когато вземеш микрофона, усещаш друг тип отговорност. Усещаш потрес, чуваш ужасни неща, помня разказа на една майка за това как е загинало детето й. Но твоята задача е да се усъмниш дори срещу теб да стои светец.

- Журналистиката на XXI век съществено се различава от журналистиката преди 2 десетилетия, когато вие сте били начинаещ в професията. Днес дори студентите в специалностите "Медии" в западните университети изучават "Манипулация". Какво е мястото на манипулацията в съвременната журналистика?

- Имаме ли 2 часа? (Смее се – бел. ред.) Живеем във време, в което медиите са много и разнообразни, така че истината не е заплашена от скриване, а от безразличие. Много съм мислил за манипулацията, дори в дисертацията си съм писал за това. Аз не смятам, че вътре в медията стоят някакви зли хора, които са си поставили за цел да манипулират.

В телевизора не живее зла сила с ужасни помисли. Най-често ще ни излъжат собствените ни очи – тоест собствените ни предразсъдъци. А и зрителят често ще предпочете да се излъже, отколкото да повярва в нещо, в което не иска да повярва.

- Какво й куца на съвременната телевизия? Според статистиката все повече хора спират да гледат телевизия и си набавят информацията от интернет.

- Много хора не намират себе си в телевизията и по принцип в медиите. Въпросът е защо? Ами защото понякога подценяваме хората.

Мислим си, че те искат да гледат нещо дребничко, мъничко, мръсничко. Наричаме ги “обикновени” хора, “средни” хора. Честно казано, досега не съм виждал среден или обикновен човек, особено в България. Всеки човек е необикновен и има своите интереси. Голяма част от българите искат сериозна информация – за себе си и света. Проблемът е, че ние не ги обслужваме. Затова правим поредицата "Светът на живо" заедно с фондация "Америка за България". Резултатите са окуражаващи. Българите смятаха, че светът им е отнет – но ето, те си го връщат обратно.

- Как виждате бъдещето на телевизията?

- Представям си един ден, в който човек ще формира телевизионния си канал сам. Сам ще го изгражда, сам ще го програмира. Това технологично е възможно и сега. Ако съберете програмите, които харесвате, и ги качите на компютъра, ще имате своя собствена телевизия.

- Какви са проблемите на обществената телевизия?

- Проблемът е, че е най-недофинансираната обществена телевизия в Европа.

Отношението към БНТ е като за мъртвец, но на обратно – за нея се говори или лошо, или нищо. Или пък се пее песента за "парите на данъкоплатеца". Вие нали купувате стоки, които се рекламират по телевизията?

- Да.

- Това означава, че вашите стотинки захранват рекламните им бюджети, тоест храните всички медии, включително и частните. Всички медии се финансират от данъкоплатеца. Обществената телевизия обаче има мисия. Тя е европейска ценност, тя трябва да направи важното интересно. Тя трябва да балансира между свободната информация и интелигентното развлечение. Но у нас това не се осъзнава и срещу БНТ често се водят абсурдни битки.

- Защо?

- Защото на Запад обществените телевизии са се наложили през 70-те години на миналия век и са имали време да се докажат; да натрупат престиж и финанси. Ние нямахме това време – от тоталитаризма скочихме в пазарната икономика. Но ако искаме да сме почтени, трябва да признаем приноса на БНТ за българския преход и свободата на словото у нас и преди да я наругаем, да помислим, че всъщност ругаем себе си и собственото си отношение към публичното, общественото, националното.

- От 20 г. вие сте в центрофугата на политическата журналистика. Някои наши колеги, включително кадри на БНТ, прескочиха бариерата и станаха политици.

- Всеки човек има право на избор, аз такъв избор не смятам да правя. Харесвам професията си.

- Как се виждате след 10 години?

- Въобще не мисля по този въпрос.

- След хиляди интервюта, които сте направили през годините, има ли най-впечатляваща личност, с която професията ви е срещнала?

- Ще назова един покойник – Зоран Джинджич, бивш премиер на Сърбия, с когото имах доста срещи. Той беше необикновен човек, такъв, какъвто на Балканите не харесват. Не спеше, непрекъснато работеше, бе рационален и практичен. Ние, балканците, харесваме мистични, странни, обсебени лидери. Джинджич беше прекалено земен, за да го запомнят с добро. Но свърши много за Сърбия.

- С какво го запомнихте?

- Запомнил съм го с необикновената му способност да формулира метафори във всеки отговор, които му хрумваха съвсем спонтанно.

- Какво е най-хубавото нещо, което ви се случи вчера?

- Вчера?

- Да, вчера.

- Вчера беше понеделник. (интервюто е взето във вторник – бел. ред.) Най-хубавото нещо, което ми се случи вчера, беше един разговор със сина ми. Той е 10-годишен, във възрастта, в която му хрумват чудесни неща, задава постоянно въпроси. Учи наблизо и понякога си тръгваме от училище заедно и си говорим за всичко. Най-вече по теми, които го вълнуват.

- Какъв беше разговорът ви?

- Разговорът беше за това защо хората постъпват несправедливо. Защо обиждат, защо бият. Говорихме за това как трябва да разбираме хората, преди да ги накажем с някаква своя емоция. Зад всяко избухване стои едно "защо". И моят син се опитва да довърши изречението с някое разумно "защото". Виждам го, че не мрази. Че вместо да издава присъди, търси обяснения. И това ме прави щастлив. Дано има късмет.

Мечтая си, когато порасне, България вече да не бъде световната столица на песимистите.

- Всеки от нас, ставайки родител, заживява с амбиции за по-добър живот в бъдещето. Какви са вашите амбиции към сина ви?

- Искам от него единствено да бъде такъв, какъвто му харесва да бъде. Нашето задължение е да му дадем най-доброто, – но само това, което той иска. В много ранна негова възраст се разделихме с илюзията, че ще трябва да го направим точно такъв, какъвто ние го искаме. Нека да бъде себе си. Само това, достатъчно трудно е. Иначе човек се замисля за още хиляди неща, разсъждавайки за бъдещето на детето си.

Моят син се роди 2 седмици след 11 септември 2001 г. Светът тогава изглеждаше поне толкова опасен, колкото днес. Питахме се какво ще стане утре – както се питаме днес. Но лично аз съм спокоен, защото не само синът ми, а всички, които идват след нас, са 100 процента по-добри от нас. И така трябва да бъде.

Стр. 14-15

Leave a Reply