в. Труд | Кеворк КЕВОРКЯН | 2010-03-02 

По едно време стана наистина страшно. Беше неделя, малко след 18,30 ч – Босия и Янето по СКАТ, Сашо Диков по Нова, Станишев по Би Ти Ви. Ако искате да проверите как сте с нервите – гледайте ги едновременно. Понеже непрекъснато си търся белята, направих този опит. Все едно се спусках по улея за бобслей във Ванкувър, който, както се твърди, сякаш е проектиран от почерпен архитект. Никакви шансове за Станишев, макар че беше най-спокойният глас сред врякането. Запомних само, че имал житейски опит, понеже бил живял 9 години в общежитие – не уточни, че е съветско, но това се подразбира. Забележителен опит за един политик, съгласен съм.
Имаше нещо подозрително в старанието на Би Ти Ви да препита повторно Станишев след участието му в “Панорама" предната вечер и Камен Костадинов след участието му в “Тази сутрин". Може би Росен Петров искаше да провери дали бившият премиер си спомня какво е споделил преди 20 часа. И дали Камен ще повтори, без да сбърка, казаното от него за смъртта на Ахмед Емин. Той успя да го направи. Обаче ако го повтори и днес или утре по същия начин, ще бъде вече прекалено. Никога не е било лесно да бъдат разчетени докрай посланията на Доган, още повече когато те се представят от българските му съратници. А и анализаторите на посланията му изглеждат почти винаги недоспали, сякаш внезапно са ги събудили в ранни зори със задачата да дешифрират поредната му конструкция. Той си ляга по-свеж отвсякога, а пък те трябва да трият очи и да напрягат мозъци. Дали не е решил сега пък да шаржира операцията “Октопод" просто за да се забавлява? Възможно е това да бъде късният ефект от свързването на А.П. със смъртта на Емин. Или пък има друга причина за закъснялото му прозрение – нещо направо невъзможно в досегашната му политическа практика.
Нищо няма да излезе от повторните следствени действия около тази смърт, просто ще наблюдаваме второто действие от пиесата “Танц с труп". Стартовият пистолет изгърмя в ръцете на Б.Б.
Това е факт, макар че той вече може дори да го е забравил. Странното обаче е, че по темата зашушука човек, твърде приближен и много задължен на Станишев. 30 секунди по-късно Доган е намерил вярното решение и Камен тръгна из Би Ти Ви.
Ботьо Ботев (“Панорама"), при целия му грамаден и забележителен при това опит в криминалистиката, продължава да се учудва, че политиката е нещо съвършено различно от обикновения живот. Там нищо не е така, както изглежда. И никак не е странно, че предсмъртното писмо на Емин правилно е написано в тефтерчето му. Причината за това е толкова очевидна, че не е нужно дори да се коментира. Думите в него са малко, но затова пък извънредно важни. Продължавайте да човъркате фразата “Не се чувствам предател на Р. България".
И може би ще стигнете и до фразата, хвърлена от Доган в село Кочан. Омръзна ми да виждам опулени физиономии, когато казвам на приятели, че тя изобщо не е случайна. Тя прати Станишев вън от властта, а царя в небитието. Това е една от най-важните телевизионни фрази на прехода, може да й съперничи само “танковата" реплика на бившия президент Петър Младенов пред парламента – макар че той докрай, и пред мен включително, твърдеше, че тя е извадена от контекста. Само че тя имаше фатални последици за самия него и разчисти пътя на съперниците му в собствената му партия. Думите на Доган обаче имаха разрушително действие навън, към всички останали, не и към самия него.
Между другото, много съм благодарен на Росен Петров. Чисто формално той продължава да поддържа спомена за “Всяка неделя", това вече е известно на всички ви. Но не е лошо да си припомняме колко смислено е била направена тази програма още преди 30 години – та да изглежда толкова солидно, дори по външните си белези, и досега. Росен, който играе все по-добре ролята си, отдавна не се е обаждал, иначе щях да му кажа, че ръкоплясканията на публиката в студиото изобщо вече не му трябват, те не му и вършат никаква работа. Те са най-фалшивият му съюзник, изначално непотребен и несигурен. Тия хора могат да сметнат, че трябва да аплодират френетично примерно много важния опит на бившия ни премиер из съветските общежития, и в същото време да не обърнат никакво внимание на нещо друго, извънредно важно. В “Събеседник по желание" е нужно максимално съсредоточаване върху детайла, понякога върху някаква почти неуловима сянка, мернала се зад думите. Думите са свещени – остави публиката да проникне далеч зад тях, не я разсейвай с аплаузи, които, разбира се, идват винаги тогава, когато ги очакваме. А ценното в подобни разговори идва в моменти на напрегнато мълчание. Колкото и да му се иска на Биг Брадър, зрителите не са идиоти, не ги разсейвай с платен шум, остави ги да проникнат зад думите на събеседника. Тогава те ще открият неща, които изобщо не са подозирали. Живот из общежития? Охо-хо…
Седмицата бе добра поне за още трима души – Бойко Василев (“Панорама"), Светла Петрова (“Сеизмограф") и особено за Мира Баджева (“Отпечатъци"). Мира зададе изключително прозорлив въпрос, какъвто отдавна не бях чувал от екрана – “Дериват на бедността ли е омразата?"
За втора поредна седмица предаването й изглежда като територия на умността. Когато е съсредоточен, Бойко показва отлична класа, той беше извънредно настъпателен в разговорите си с външния министър и Станишев. Въпросите му, максимално изчистени от всичко излишно, не оставиха особени шансове за шментикапелуване на гостите му. Не искам да кажа, че те не го заблуждаваха в някои моменти, но понякога добрите въпроси са напълно достатъчни, за да се очертаят текущите им портрети. Това е най-трудното в едно интервю, но сега Бойко го постигна.
А Станишев вече става досаден с упоритото си дистанциране от аферите в ДАНС. Някоя куха лейка му е подсказала, изглежда, това медийно поведение, а то е съвсем глупаво. Все едно Тони Блеър да каже, че е нямал представа за работата на МИ 5, а пък със Стела Римингтън, шефката на службата, се виждал ей тъй, между другото. Той не бива да отговаря на всяка медийна публикация с едни и същи реплики. Сякаш не знае, че понякога човек просто трябва да се придържа към старото правило: Онова, което не знам, не съществува.
А Светла постигна нещо наистина удивително, макар да подозирам, че целта й е била съвсем друга. Беше истинско удоволствие да се гледа слисаната физиономия на Меглена Кунева, когато я убеждаваха, че тя ще бъде следващият кандидат-президент.
Тя дори по някое време изтърва фразата: “Говорите за мен като за природно явление", така й изглеждало. Отначало жената бе искрено озадачена, но сетне ми се стори, че към края на разговора започна дори да харесва идейката. Хубаво е да запази спомена за това преживяване, защото ще си остане единствено с това. В българската политика и особено в рововете със застояла вода, които я обграждат, има шегобийци, които се забавляват, като съчиняват различни конструкции и ги изговарят сериозно, квак-квак. Но те нямат провидчеството на Доган, остават си само на ниво Алф – сочни шеги, обаче шеги. Трябва да си надарен наистина с особено чувство за хумор, за да видиш зад, около, във – и където намериш за добре – тази дама “алтернатива" на Б.Б. Писах веднъж преди време за “новите Сийки" на царя. НДСВ – и заради лисичата природа на царя – се превърна в терен, в който се мистифицираха или преувеличаваха качествата на отделни лица, сетне ги запращаха в изначално загубени каузи – припомнете си само кметските избори в София. В подобни случаи сякаш се чува тихото хихикане на Симеон, предполагам, че и сега искрено се е забавлявал с “алтернативата" на Б.Б. След 2 години няма да има и помен от вълненията около тази дама, както и от всичко останало, свързано с царя, освен ако Бойко не реши да го направи президент – както Живков до едно време назначаваше председателите на президиумите на Народното събрание, най-високия пост тогава, на книга, в държавата. Ще си останат из канцелариите на НДСВ няколко кротки жени, може да шият и гоблени с видения из 800-те дни и пр. Имах доста приятели в тази партия, Бог да я прости, все качествени хора, обаче никой не беше чел книгата ми “Разговори със Симеон Втори", съжалявам.
Изкушавам се да цитирам нещичко от дописката си “Новите Сийки" (30 октомври 2007).
“Сийка (Георгиева?) и останалите особи от партия “Български орел" и други подобни бяха нужни по време на първите демократични президентски избори, а и по-нататък. Чуваха се формени идиотщини, но това бе полезно, понеже шаржираше системата. Тия орли бяха одиозни, но и фаворитите не бяха кой знае колко рафинирани. Лидерите на СДС например все още ходеха със зимни обувки през лятото.
Сегашните Сийки външно са нещо различно. Те са опаковани в Прада и Версаче, но в крайна сметка са като бенд, разгряващ публиката, преди да излезе звездата. В някои случаи ми изглеждат и като мажоретките, които веселят окото в паузите на NBA. Или като сладураните, които изнасят на ринга табелите с номера на поредния боксов рунд, като внимателно заобикалят локвите кръв.
Често Сийките не са за подценяване. Те дори са абсолютно ценни в някои други случаи – но не и в това състезание, в което са пуснати. Все едно да използваш световен рекордьор по хвърляне на чук в спринта на 100 метра.
Например Антония Първанова. Но тя просто участва (в кметската надпревара) – за да даде знак, че царското движение е все още живо. В онзи смисъл, в който е жив пациент, изпаднал в кома преди три години.
Вън от съмнение е, че Милен Велчев може да бъде кмет и на Лондон. Днешният (2007 г.) лондонски мер Кени Ливингстън изглежда като селянин в сравнение с Милен. Нашият човек сякаш е излязъл от таен каталог как трябва да изглежда представител на английски аристократичен род. Той и така говори – понякога се чудя дали наистина не е някакъв преоблечен англичанин, за чувството му за хумор да не говорим. Съвсем не прилича на уличните момчета, които кралицата от време на време удостоява с рицарско звание за постижения в ръгбито или музиката например.
Обаче предишния път, когато царят трябваше да покаже, че е в относителна форма, Милен спечели малко над 10 процента на кметските избори. Подобно участие ми напомня за западнал и обеднял като църковна мишка аристократ, който гладува, обаче не се отказва от клубната си карта или от посещения на надбягванията в Аскът. За човек, който независимо от маниерите му тайно взема прочетен и захвърлен вестник, за да го прегледа безплатно.
Защо подобни хора с лични постижения и завидно състояние и положение приемат да участват в изборни авантюри? Защо не отказват на суверена си? Защо се превръщат в наемници, ако тази дума не им изглежда отблъскваща?" (край на цитата).
Както и да е.
Един траен дефект на днешните телевизии е, че авторите на различните предавания сякаш не се гледат. Портретът на Б.Б., очертан в “Отпечатъци" – всъщност това бе резюме на есето на Ивайло Дичев от вестник “Култура" – може да подскаже на Светла, когато следващия път покани Кунева, да си поговорят за онзи гоблен.
А Янето всеки момент ще обяви някоя война от името на народа, неговия народ. Той и така се изразява вече – “моят народ" – в телевизионния си клип, който разпространява чрез “Ю Туб" по повод доклада на Голдстоун, който бил нечестно средство за демонизиране на Израел. Страхувам се, че този човек ще се гръмне, ако някой ден няма достатъчно медийни трибуни. Но пък и апетитът му е като на Гаргантюа. В клипа си той изплаква, че – цитирам – “няма достъп до обществените и псевдочастни медии, понеже настоящото правителство наложило контрол и монопол над повечето медии". Псевдочастни? Откога телевизиите, които толкова охотно му даваха и дават трибуна, станаха псевдочастни? И в неделя вечер той беше показан в доста новинарски емисии да връчва нещо си пред Министерския съвет. Б.Б., разбира се, отсъстваше. Янето му върши отлична работа. “И го оставих така – с етикета с цената му, увиснал във въздуха…"

Стр. 16