в. Струма, Благоевград I Георги БУЗОВ I 2010-03-13

72-г. Елена Михайлова

- Как стана професионален продавач на вестници?

- Случайно. Започнах на 18 март 1992 г., веднага след като се пенсионирах. Преди това работех в Завода за съобщителна техника в Благоевград като бобиньорка. Казах си: Елено, на тия години бобиньорка вече никой няма да те вземе. Или трябва да станеш чистачка, или се хвани да продаваш вестници. Избрах втората възможност и така се изтърколиха цели 17 години, откакто съм в този “бизнес”.

- Павилионът ти е на кьоше, минават много хора, имаш добра клиентела, със сигурност и добри пари изкарваш.

- За тебе 300-350 лева за 12-часов работен ден и цели 30 дена в месеца добри пари ли са? Но няма къде да ида на тия години. Както виждаш, млад човек, продавач на вестници, в нашия град няма – всичките са пенсионери, които се опитват да прибавят по нещо върху пенсийката си, защото иначе са вътре с бюджета.

- Как минава денят ти?

- Сутрин отварям към 6 без нещо. Първо си подреждам вестниците. Някъде към 6.30 “цъфват” и най-ранобудните ми клиенти. Докъм обяда е добре. Следобеда продажбите са слаби. Това е времето, когато се купуват повече списанията,а след четири-пет часа почти нищо не върви.

- А когато завали дъжд?

- Тогава е направо кошмар. Покривам вестниците с парчета найлон, за да не се намокрят, но не си е работа, защото хората обичат да поспрат, да разгледат и тогава да купят. Дъждовно ли е времето – оборотът ми е нула. Аз затова не обичам есента и зимата – хем е студено, хем и клиентите са по-малко.

- Как си обясняваш факта, че един ден продаваш повече, а на другия – по-малко вестници?

- В много случаи алъш-веришът ми зависи от сутрешния преглед на печата, който правят по телевизията и радиото. Като чуят за нещо интересно – хоп, идват веднага при баба Ленче.

- Когато ти е по-спокойно, към кой вестник посягаш най-напред?

- Различно. По-често прелиствам местния ежедневник, не пропускам обаче “жълта преса”, хвърлям задължително и по едно около на “наборите ми”, като например вестник “Трета възраст”, “Над 55 години” и т.н. Ама всичко е, колкото да минава по-бързо времето.

- След 12 часа работа не ти ли идва нанагорно?

- Иде ми, разбира се. Вечер се прибирам като скапана круша, но нямам друг изход – трябва да изкарам някой лев, защото с една пенсия не се кара. Имам внуци, искам и на тях нещо да подам. Пък да ти кажа, свиква се – тоя мине, друг ти каже здравей или здрасти, трети се спре на приказка, четвърти си е наумил, че аз съм му нещо като изповедалнята за грижите му вкъщи, и така често пъти не усещам кога е минал денят.

- Колко заглавия на вестници и списания предлагаш в павилиончето?

- Не са повече от 60-70.

- Успяваш ли да ги продадеш всички?

- Много рядко. Има вестници, като “Струма” например, и сто броя да ми дадат, ще ги продам. Има обаче и такива, от които и едната бройка, която са ми оставали, зорлем я пласирам. И със списанията е същото.

- Сега ми кажи – кои са ти най-лесните за продаване вестници?

- От ежедневниците – “Струма”, “24 часа”, “Телеграф”, “Стандарт” и “Труд”. От седмичниците – “Уикенд”, “Галерия”, “Шоу”, “Вестник за дома”, “Лична драма”. Пенсионерските, като “Трета възраст”, “Над 55 години”, и още един-два “от тая нива” се купуват, защото са много евтини и бая страници имат, та човек може да си ги чете чак до следващата седмица. От останалите продавам колкото за “цвят в косите”, както казва една моя приятелка.

- Ако зависеше от тебе, какво би сложила във вестниците като информация?

- Повече човешки истории, интервюта с интересни хора, т.е. това, което хората не са имали възможност да чуят или да видят по радиото и телевизията вчера. На народа му е омръзнало от политика и затова търси нещо “за душата”, та дори и да е измишльотина некоя.

- Средно на ден какъв процент от доставените ти бройки успяваш да продадеш?

- Различно. От вестниците, които се търсят, продавам между 85-90 на сто. От “Монитор”, “Дневник”, “Новинар”, “Пари”, “Атака” и др. продавам не повече от 25-30 %. Останалото връщам. От седмичника “Капитал” например, нищо че струва 2.50 лева, продавам доста, и то все на едни и същи клиенти.

- Има ли вестници или списания, от които не си могла да продадеш дори и една бройка?

- Такива еднодневки имаше бая преди години, когато всеки с повечко пари започваше да издава я вестник, я списание. И сега има издания, които никой не чете, ама са по-малко. Пък и види ли, че не се търсят, шефът спира да ги доставя.

- Виждам, че имаш клиенти, които въобще не разгръщат вестника, който си купуват.

- Повечето са такива. Идват, взимат каквото са си наумили от сергията, плащат и си заминават. Тях ги обичам най-много. Имам обаче и от другите – които ще прелистят всичките вестници, дето съм ги изкарала отпред, и накрая пак нищо няма да купят.

- Лесно ли разпознаваш кой от застаналите пред сергията ти ще купи я вестник, я списание и кой няма да купи?

- Да не се хваля, ама мога да се цаня някъде за “психолог”. Тези, които са решили да си купят вестник или списание, си държат парите в ръката. Другите – в джоба. И в повечето случаи искат само да разгледат.

- Редовни клиенти имаш ли?

- Разбира се. И то много. На тях разчитам винаги. Най-възрастният от тях е бай Асен Нитов, който живее в съседния блок отдолу. Скоро научих, че той е бил най-старият филателист в България. През всичките тези 17 години не е пропуснал и ден дори да не купи любимия си вестник “Струма”.

- Тази зима имаше доста студени дни. В такъв студ как издържаш?

- Навличам се с повечко дрехи, завивам си краката с едно по-дебело одеяло и така. От време на време си пускам и електрическата печка, ама много дебело ми излиза на масрафа. Зимата не е най-приятното време за човек с моя занаят, но и през лятото не се издържа от горещина. Важно е обаче на душата да е добре.

- Как й угаждаш на душата ти?

- Скромно, сутрин си взимам задължително по едно кафенце от кафенето отсреща, и толкова.

- Ако сега шефът ти рече да те премести в друг павилион, какво ще направиш?

- Ще се пазаря да си остана на това място, защото едно че ми е близо до дома, второ, защото тук съм от 17 години и всички ме познават. И трето – да не се хваля, но повечето от хората в квартала си купуват вестници от този павилион единствено заради уважението, което им засвидетелствам. Шефът знае това и засега се въздържа да ме мести.

- Жените или мъжете са по-добри клиенти?

- Мъжете. Те купуват 90 на сто от вестниците. Списанията са територия на младите хора, които се интересуват от мода, от обзавеждане и от автомобили, а детските издания се купуват предимно от майките и бабите, които са излезли на разходка с децата или внуците си.

- Спомням си, че преди години една твоя колежка продаваше вестници на Централна гара – София с думите: “Няма стандарт, няма демокрация, няма пари… останаха само труд и капитал!” Ти използваш ли такава реклама, за да си продадеш вестниците?

- Стара съм за такива работи. Който иска – да купува, а който не иска – прав му път. Данчо, който продава вестници по улиците, той е по “рекламата”. Аз не мога така.

- Продаваш ли на вересия?

- Ако не го познавам, няма да му се хвана на приказката. Но на тези, които ги познавам, правя такива услуги, но рядко, защото съм имала случаи, когато са забравяли да ми платят, та е трябвало да ги подсещам.

- Къде държиш вестниците от рода на “Чук-чук”, “Аз и Ти”, “Супер шанс” и т.н.?

- Под масата.

- Търсят ли се?

- Както казват хората, за всеки влак си има пътници. Купуват ги главно по-младите мъже. Продавам седмично по 4-5 броя от тях. Едно време мераклиите бяха повече и съм продавала на седмица по 20-30 броя, ама от една-две години почти нямам клиенти за тях. Мисля, че интернет сайтовете и телевизионните порноканали им изядоха “хлебчето”.

- В Благоевград не се продават чуждестранни вестници. Как смяташ, ще вървят ли немски, гръцки или френски вестници и списания в нашия студентски град?

- Не мога да ти кажа. Иначе минават всеки ден млади хора, повечето явно са студенти, и ме питат за различни заглавия на немски, френски и италиански вестници и списания, но нашата фирма не предлага от тях, защото ако останат непродадени, всичко ще е чиста загуба. А и при сегашната ситуация, когато българските вестници и списания едва-едва вървят днес, не ми се вярва чуждестранните да станат по-търсени.

- Защо павилионите за вестници в Благоевград са с размери на коптори, вместо да бъдат малко по-широки и по-красиви?

- Не знам кой акъллия от общината ги е проектирал и одобрил и как е преценил, че трябва да са толкова малки, та човек да не може да се обърне. Виж как съм натрупала вестниците един върху друг в тази теснотия. И то за какво – защото някой си е решил, че вестникарите ще “забогатеят”, ако будките станат поне с един метър по-широки.

- Докога смяташ да продаваш вестници?

- Докато мога. Видя ли, че започва да не ме бива за тази работа, минавам на резервния вариант – пенсийката ми, и започвам да си гледам живота. Но засега оставам. На 18 март ще започна 18-а година като продавачка на вестници само в този павилион.

Стр. 8