И журналистика менте

в. Земя | Горан ГОТЕВ | 20.04.2011

Колкото и да прозвучи странно, първият си политически урок по правене на вестник получих не във Факултета по журналистика, а във влака на път за Белград. Седях в купето в компанията на възрастен сръбски железничар, който се бе вдълбочил в четенето на сръбския вестник "Политика". Когато за момент се зазяпа през прозореца, го запитах кой е найпредпочитаният от него югославски вестник (тогава все още съществуваше СФРЮ начело с Й. Б. Тито).

- "Политика" – ми отговори без колебание моят спътник.

- А защо "Политика"? Той ли дава най-много новини? – се опитах да му подскажа отговора.

- Напротив! Новините ги научаваме още предния ден и от радиото, и от телевизията. А "Политика" ги разяснява. Тя навсякъде има кореспонденти – и у нас, и в чужбина, които подробно обясняват защо, по какви причини се е случило нещо или какво може да очакваме от него. А ако сега пусна транзистора, новините в повечето утрешни вестници ще ги чуя още днес. Тъй че защо да ги купувам?… Винаги съм си мислил за този разговор в осемдесетте години на миналия век, който ми обяснява защо тиражът на вестниците главоломно продължава да се срива, защо хората вече не си купуват по няколко вестника, както правехме в миналото (естествено, вече не са по 2 стотинки), защо шумно рекламирани нови издания не издържат и по дватри месеца живот дори когато наброяват по 60-80 илюстровани страници. Не мога да отрека, че революцията в българския печат бе направена от тъй наречените "часови" вестници и конкретно от техните създатели Валери Найденов и Петьо Блъсков. На тях дължим и влизането на всекидневния ни живот в печата, и популяризирането на говора на улицата, и отразяването на събития и произшествия, за които бе немислимо да се пише в миналото. Но и тогава все още имахме само една национална телевизия и само едно национално радио, които буквално следваха новата практика на пръкващите се един след друг вестници и списания. Да, но наред с всичко хубаво, което настъпи в българските медии, и тогава се въведоха постулати и канони, които и до ден днешен тежат на българския печат и не му позволяват да бъде тъй прехвалваната и в миналото, и сега четвърта власт. Вече писах, че поне у нас такава власт няма. Какво имам предвид? Не зная от какви съображения, не зная и по чий пример, но точно в ония начални години на прехода бе въведено желязното правило, установено лично от тандема Найденов – Блъсков за разделянето на новината от коментара. Така вестниците се посвещаваха почти изцяло на новини, а коментарите – само по дватри въпроса, бяха сбутвани на вътрешните страници и колкото по-малки бяха, толкова повече се смяташе, че вестникът е истински нов вестник. Като дългогодишен кореспондент на БТА и "Дума" в чужбина, съм бил постоянен читател на главните западни (а и източни) вестници. И мога да кажа, че нито "Ню Йорк таймс" или "Вашингтон пост", нито "Франкфуртер рундшау" или "Ди пресе", нито "Монд" или "Фигаро", да не говорим за "Правда" и "Известия", правеха подобно делене. Напротив! В тях всяка новина (те също знаят, че за читателите им тя отдавна не е новина заради бързината на ефирните медии) се придружава от обстоятелствен "бек граунд", тоест от обяснение кое е довело до нея, какви са подбудите на цитираните лица, какви са целите им в близко или далечно бъдеще, какво може да се очаква от действията им. В България единствено вестник като "Дневник" спазва тази стара, но доказала се в живота си традиция. Спомням си, че преди няколко години от списание "Тема" ми поръчаха коментар за предстоящите избори в съседна Румъния. Там съм преживял цели седем години, говоря румънски като български, но с откъсването си от страната човек губи и връзките си, и познанията си за днешния и утрешния й ден. В документацията на редакцията разгърнах теченията на вестниците, но единствено "Дневник" отговори на очакванията ми. Ако той съобщаваше за някакво румънско събитие, задължително следваха напомняния кога и как е възникнало то, какви сили стоят зад него, какво се очаква и предполага, какво бъдеще вече се предвижда. Така бързо навлязох в текущата проблематика на страната, на нейните партии, на техните противоборства, на шансовете им във властта или в опозиция и т.н., и т.н. И статията ми се превърна в кореспонденция, сякаш предадена от Букурещ. У другите български вестници това на практика е забранено като ерес. Заклеймяват се дори оценъчните заглавия, понеже изразявали коментар. Впрочем тъй се появяваха и абсурдни заглавия (за първи път в "часовите" вестници) от рода на "Вълк уби човек". Кой? Вълкът или човекът? Чак от информацията става ясно, че убиец е човекът, но новото правило било вълкът да се постави на първо място, защото той бил главното в случая. В живота ни стават множество неразбории. Ако само съобщаваме за тях като случили се факти, без никакви припомняния, неизброими неща ще останат без всякакво обяснение. Та на една коментарна страница можем да прочетем само за помощта на държавата за кръводаряването, за данъка на хазарта в интернет, за кандидатпрезидентската кампания на БСП, за "петте лъжи за Белене" и комай това е всичко, което коментира най-тиражираният всекидневник миналия понеделник. При такъв подход към новините и събитията е съвсем ясно, че само те имат приоритет и за тях винаги ще се намерят страници, но коментарите по тях ще са единични и оскъдни. И нека читателите сами да си блъскат главите кое е право и кое криво. Та защо форумите в интернет стават все по-дълги и дори безкрайни? Защо по един-единствен текст например на моя колега и приятел Димитри Иванов в "Сега" коментарите на неговите фенове са обикновено поне десет, че и двадесет пъти по-обширни от неговия текст? Защото читателите изпитват въпиюща потребност не само да четат коментари, но и сами да коментират, да разсъждават, да възразяват, да се възторгват. Нима издателите на вестниците са слепи и глухи за това, което се вижда и от интернет сайтовете? Та именно те потвърждават всекидневната преситеност на хората от новини и желанието им да чуят какво означават те, какво да разбират зад станалото, какво да очакват и на какво да се надяват. Тук говоря за сериозната преса, а не за тъй наречения жълт печат с неговите чалгаджийки, кючекчийки и компаньонки на повикване – този печат си има своя публика и нека си я задоволява, както намери за добре. Тук става дума за медиите, които не са загубили представата си за обществена сила и за фактор, от който зависят и животът ни, и позициите на страната ни в света. Едно е повече от ясно и сигурно. Ако печатните ни издания продължават да бъдат текстови отражения на вчерашните предавания на ефирните медии, те просто губят смисъла на съществуването си и рано или късно ще изчезват от вестникарските будки. Ще оцелеят само новинарско-коментарните издания и идейните вестници, които пък имат твърде ограничен кръг читатели. Очевидно е, че ако печатните медии желаят да оцелеят и дори да продължат да се търсят, те решително са длъжни да се върнат към старата, тоест към вечната западна практика на писане, което, накратко казано, се свежда до израза "нещо повече за…" Защото именно това търси читателят – не повторение на вчерашния инцидент, че куче е нахапало дете или жена, а кой е неговият собственик, колко пъти е бил предупреждаван да държи хищника на верига, санкциониран ли е за предишни провинения, местната власт възнамерява ли да го предаде на съда и т.н. Казвам за найбаналния случай, но нещата трябва да отидат много по-далеч. Защо например, когато министър Николай Младенов започне да сипе злъч по адрес на бившите служители на ДС, поне една-единствена репортерка не го запита той би ли поискал уволнението на баща си, който, преди да почине, е работил в Държавна сигурност? И може ли да каже с какво бившите служители на ДС в дипломацията конкретно са навредили на националните интереси на България? И защо обявява за правило в работата си на министър лустрацията, която е забранена от Конституционния съд. Той по-голяма власт ли е от този конституционен орган? А истината е, че когато министрите дават каквито и да било изявления, младите ни колежки радостно пърхат край тях, усмихнато им тикат микрофони пред устата и с това изчерпват личното си участие в журналистиката. Не само вестниците, но особено сутрешните и вечерните политически блокове на ефирните медии ни вбесяват с незадаваните въпроси от нашите колеги. Колегите ни често виждат, че стоящият до тях министър или висш държавен чиновник ги лъже в очите, лъже и зрителите им, а те, вместо да му кажат това, благоразумно прескачат на неутрална тема. На пръсти и на прима виста бих споменал имената само на някои журналистки, които са достойни за властта, давана им от микрофона – Лили Маринкова, Светла Петрова, Диана Найденова, Ива Николова, Илияна Беновска. За репортерите от мъжки род дори не си спомням, макар да водят шумно рекламирани предавания. И такава журналистика е подчинена на основното, което ние, българите, правим през годините на великия криминален преход – ментета. Ядем ментета, пием ментета, защо да не четем и да не гледаме ментета? Ментетата се превърнаха в смисъл и съдържание на безсмисления ни живот. А ментетата са боклук. Значи и ние с труда си увеличаваме обществения боклук. Тези дни започнаха кампании за качествени български храни и за почистване на потъналата в мръсотии България. Нима няма да намерим кураж да почистим и собствената си журналистическа нива? Нима не е време да изкореним плевелите, в които тя е обрасла от двадесет и кусур години?

Стр. 8

 

Leave a Reply