в. Ретро | Люси КРУМОВА | 10.02.2012

Той е роден на 19 февруари 1919 г. в София. И става на 93. Дипломираният юрист е един от най-дългогодишните журналисти у нас. Хората продължават да се закачат с неговата прословута фраза "Да, ама не". Явно Петко Бочаров е сериозно помилван от Бога, след като е успял да съхрани високия си дух. Човек може да му се чуди, че на 93 години тича като младо момче.
През цялото време отстоява своята личностна позиция -нещо, което много малко хора правят. "Виа долороса", последната книга, която той си подари за рождения ден, е неговото обяснение за страдалческия път, по който ние, българите, вървим, и не успяваме никога да съберем себе си, за да станем различни. Бърза мисъл, желание да каже полезни неща, да премести човека по-напредтова е Петко Бочаров. При това със завидно чувство за хумор. Имаш чувството, че си играе с живота. А това е най-доброто! Той да си играе с живота, а не животът – с него!

- Г-н Бочаров, какво е отношението ви съм новия президент Росен Плевнелиев?

- Отнасям се с огромно уважение към новия президент на България. Той ще бъде на мястото си. Което в никакъв случай не важеше за този, който си отиде. И потвърждение на моите думи можете веднага да откриете в следния факт – кой отиде на погребението на Вацлав Хавел? Я си представете Георги Първанов да беше отишъл там. Как ще се почувства самият той. Все пак той има пипе в главата си и разбра, че там не му е мястото. И знаете кого изпрати. Правилно! Но какво значи това българският президент да не се чувства добре където и да отиде. Оня ден чух по радиото една много подходяща фраза за този случай: Първанов беше домакин, но не и гост в продължение на 10 години. А доколко Плевнелиев ще успее да изпълни това, което каза в дългата си реч, това ще видим. Нямам основание обаче да не му вярвам, че ще направи всички усилия да изпълни това, което каза. Въобще това управление каквото е казало досега, го е изпълнило. Аз не мога да позная София например. Нито вие, нали? Кога сме имали
метро, което ще пресича града. Ние бяхме ужасно радостни, че ще имаме един канал, който ще отива не знам къде си…

- Положително много хора няма да са съгласни с вас…

- Затова сме журналисти, пишем се професионалисти, за да можем да разискваме по всички становища.

- Но винаги журналистиката страда от зависимости? Харесва ли ви зависимостта от парите например?

- Направо казвам, че не ми харесва. Първо, защото мразя всеки вuд зависимост.
Работил съм много години под зависимост, която беше политическа. Известно време след 10 ноември, когато очакванията и надеждите летяха нависоко, имаше кратък период, когато мислех, че вече сме минали оттатък тези зависимости. Но съм сбъркал. А днешните зависимости наистина са от парите. Което е много лошо. Няма нищо по-лошо от автоцензурата.

- Има ли свобода на словото в момента?

- Има, разбира се, но има опити да се изчефенчи тая свобода. С разни оправдания. Има много неща в нашата професия, които не са съвсем изяснени. Чувам да се казва, че щом си журналист, трябва да бъдеш контра на властта. Не можеш да хвалиш властта. Сега ще ме обвините, че аз хваля властта. Ама аз не я хваля. А казвам това, което мисля за нея. Някой ще ми забрани ли това? Ще го почувствам като обида. Ако сравним паричните зависимости с ужасяващата автоцензура отпреди 10 ноември, сме направили огромен скок. Ако има някои запитания наляво и надясно, българската журналистика има достатъчно вътрешен заряд, за да се коригира в крачка. Което непременно ще стане!

- Само оптимистите ли доживяват дълбоки старини?

- Да, наистина, ако не бях оптимист, нямаше да доживея до 93. Давате ли си сметка какво значи 93, бе? Аз самият не мога да го асимилирам. Ама, мамка му, това е верно!

- Много е хубаво!

- Е, какво му е хубавото?

- Философите казват, че е щастие и мъдрост да доживееш дълги години.

- Абе, така е, ама като вървиш, и направиш крачка вляво, никак не е приятно.

- Излиза ли журналистът в пенсия?

- Ами зависи от журналиста, право да ви кажа. Аз не знам какво значи това. Аз съм в пенсия от 1983 година, октомври. Моята пенсия и до момента е 351 лева. Сега ще кажете: Ти си надарен от Дядо Господ малко повече от други хора! Вярно е! Защото винаги върху тази пенсия съм изкарвал отгоре нещо. Дълго време работих за "Свободна Европа". И за телевизията. Постепенно започваха да пресъхват тези източници. Малко кинти оттук, малко оттам. Жена ми Дорчето прибавя 250 отгоре. Наемът от апартамента на майка й е 150 лв. и преживяваме. Това е положението, Минке!

- Имам усещането, че сте от благодарните хора. Всеки ден тук на земята смятате за щастлив. Така ли е?

- Знаете ли какво значи да имаш пред себе си хоризонт? Аз съм живял години наред, когато пред теб няма нищо. Абсолютно тъмно. Слагат ме и ме дигат като човек с агентурно минало. Затова, че съм имал контакти с ДС. Ами верно е! Ама аз бях обречен ДС да ме вземе в своето полезрение. С моя произход, с моето образование. Човек като мен не можеше да остане настрани. При това става дума за преди 60 години, ако нямате нищо против. Мене ме мобилизираха с униформа към Министерството на отбраната 1946 година. Само предишната година, на 1 февруари, са разстреляни всички с решение от първия състав на Народния съд. Министър-председател е Георги Димитров. В Съветския съюз вилнее Сталин. Варна и връх Мусала се казват Сталин. Пращат ме във Варна да отговарям за 4 вили, секвестирани ли се казваше, да обслужват членовете на британската военна мисия в България, преди да се подпише мирният договор. Вика ме един полковник. Обяснява ми какво се иска от мен и ме кара да подпиша.
Ще подпиша, как няма да подпиша! Не можеш да стоиш настрани. Сега излезе, че 11 митрополити са вербувани. И патриархът – също. И те не са можели да мръднат. Забравяте, че имаше периоди, когато нямаш пред себе си чист хоризонт. Знаеш, че това, което е, ще бъде до края на живота ти. Извинявайте, ама какви компромиси заслужава един живот. Ами аз бях много примерен сътрудник. Защо? Защото знаех, че само това е пътят. Никога не съм лъгал, никога не съм направил на никого зло. Ако утре трябва да мина през същото положение, пак ще мина, както съм действал тогава. Трябваше да избирам дали да бъда журналист, или да връзвам телта за арматурата по строежите. Естествено, че избрах първото. Щях ли да съм това, което съм, ако връзвах тел? Самият себе си се тупам по рамото, че успях да оцелея с акъл. Пазил съм себе си, другите да се пазят сами. Имах късмет – не са ме търсили да давам сведения за колеги и познати. Мен ме търсиха да ме питат какво сме говорили с Джон Клейтън, културния аташе от американското посолство. Колко му е! Или това чудесно момче Арнолд, пак от посолството, с което бяхме приятели. С неговата дипломатическа кола отидохме на язовир "Доспат" с моята палатка и прекарахме чудесно. Всеки в спален чувал, пекохме и ядохме риба. Мога да си представя как в колата с антени, в която са ни подслушвали наблизо, са се забавлявали с нашите приказки – например коя кукичка да сложим за еди-коя си риба. Е, ще ме чуят ли те, като спим с Арни в една палатка, а главите ни са една до друга, и знаят ли какво ще му пошепна? А дали съм пошепнал нещо, няма да ви кажа!

- Обикновено до последно не се знае кой е агент и кой не е. А за вас отдавна е ясно…

- Отвратително е да се обобщава – агент, ченге… Всеки един отделен случай от нашата позорна история трябва да бъде разглеждан самостоятелно. Няма два случая, които да си приличат един с друг. Оная система го беше измислила перфектно.

- След "Виа долороса" какво следва?

- Няма вече. Не знам… Освен да се опитам детски приказки. Майка ми казваше: Тоя има въгарец (конска муха) в задника.

- Идват ли хората от селото, в което живеете, да си говорят с вас?

- Не. Не се интересуват от нищо. Интересуват се в 9 часа сутринта да са в кръчмата. И понеже кръчмата е на площада, зяпат кой идва и кой минава и след това се прибират вкъщи пияни. От две юзчета шльокавица се напиват. Това наистина е много страшен процес. Не мога да си го обясня. Това е навсякъде в България.

- Те са вече дебилни от пиенето, или просто пословичното трудолюбие го няма?

- Е, не мога да обобщавам. Нашето село наистина претърпява период на трансформация, който е неизбежен. И с всичката болка, която това нещо носи. Постепенно нещата ще улегнат. Няма друг изход. Едно лице обработва 1 милион дка. Къде го има това? Латифундия в Южна Америка? А в малка България го има. Видяхте ли тези лъскави трактори, които дойдоха в София? Кой ги купува и с какво? Това са пари от Брюксел Те дават субсидия според декарите, които се обработват.

Стр. 16