Как преходът промени езика на медиите

в. Сега | Ясен БОРИСЛАВОВ | 2009-11-23 

Той стана по-стегнат, точен и образен, понякога фриволен и циничен, но също немарлив, безвкусен и жесток

Явно кръглата годишнина от 10 ноември 1989-та е тема, която дълго ще занимава медиите и след като бъдат изчерпани нейните политически, социални и икономически ракурси, идва време да бъдат оценени и културните трансформации, за които тази дата се е оказала гранична. Една от тях е свързана с медийния език.
Всяка радикална историческа промяна води до промяна на елитите и на езика. Всеки интегрален исторически период оставя някакви собствени отпечатъци в речта. Това са ключови думи, отразяващи специфични страхове, надежди, вкусове и увлечения на обществото. Епохата на социализма си имаше собствен лексикон с ключови понятия като класова борба, петилетка, империализъм, идеологическа борба, диверсия, герой на труда, комунистически идеал, както и множество производни от думата народ – народен страж, народен враг, народна милиция, народен артист, нармаг и т.н. Тогавашният силно идеологизиран и наситен с клишета медиен език, ползващ много често готови мисловни и езикови конструкции от партийни документи, беше сполучливо наречен дървен език (La langue de bois) от френската социолингвистка Франсоаз Том. Този език имаше свойството с много думи да поднася малко действителна информация.
След 10 ноември тази лексика беше заместена от нови ключови думи като демокрация, приватизация, дисиденти, реституция, компромат, свободни и демократични избори, опозиция, червени боклуци и т.н. Към края на 90-те речникът се обогати с понятия като цивилизационен избор, евроинтеграция, евроатлантически ценности, рекет, мутри, чалга, а в още по-ново време бяха изковани евфемизиращи понятия като бизнес партия, край на прехода, заменка, обръчи от фирми, силови групировки, сенчест бизнес и т.н., за да стигнем до съвсем пресните "вещици" и "лоялен гражданин".
Този процес беше опосредстван и насърчаван от медиите, които охотно прегръщаха всеки подобен, понякога ироничен, неологизъм
След 10 ноември медиите бяха буквално пуснати да палуват на воля. Освободени от сковаващите догми на дървения език, те търсеха повече ефективност, повече функционалност и лесно я откриха в езика на улицата, жаргона и просторечието. Медийният език стана многолик – някъде стегнат, точен и образен, другаде фриволен и циничен, често пъти жесток и безчувствен и също толкова често немарлив и безвкусен. Това е така, защото свободата, както и войната, е свързана с неизбежни странични щети.
В медийния език през изминалите 20 години протичаха паралелни и взаимно противоречиви процеси. Разговорният стил направи езика и особено заглавията по-малко сковани, по-информативни и леко екстравагантни. Процесът изглеждаше като демократизиране, но тази свобода имаше и своите крайности, достигащи до цинизъм и вулгарност. Нека вметнем два ярки примера: "Шестима сварени в ТЕЦ "Марица Изток" и "Алчни старци изпълзяха на припек". През последните години се забелязва нов и в същината си консервативен процес на известно евфемизиране на езика в търсене на някаква политическа коректност по отношение социални групи и явления от криминално естество. Става дума за изрази като сенчести групировки, силови структури, обръчи от фирми или добре облечени бизнесмени. Последното е евфемизъм за мутри, който е изначално глупав, а поради това и интересен. Освен това е непреводим на чужд език. В случая е евфемизирана очевидната несъвместимост между интелектуалния и френологичен статус на обекта от една страна и неговата социална позиция от друга.
Третият и може би най-съществен процес е разпластяването на медийните езици,
което е резултат от сегментиране на аудиториите. Езикът на вестници като "Култура", "Дневник", "Капитал" или "Сега" е различен от езика на "Уикенд", "Шок" и "Папарак". Интересното в случая е, че по-лошият език привлича по-голяма аудитория, а най-лошият се радва на най-голяма. При вестниците е така, а също и в телевизиите. Аудиторията на някои риалити формати е право пропорционална на пошлото и вулгарното, което показват. Интересно е също, че при радиото не е така. Програма "Хоризонт", която винаги се е придържала към езиково приличие, все още успява да бъде лидер в ефира.
Свободата на словото, както всяка свобода, е свързана с известни страхове. Един от най-силните страхове на младите журналисти е страхът от повторения. Изглежда това е единственият сериозен урок по стилистика, който българската образователна система предлага. Този страх поражда една инфантилна словесност, търсеща синоним за всяка дума и това търсене често измества контекста. Получава се бутафорно поетизиране или архаизиране на речта. Бирата става кехлибарена напитка, а виното е бакхусова напитка или еликсир, независимо че може да е някой киселоч, лекарствата стават цярове и илачи, крадците са апаши, футболната топка е "кожено кълбо", Пловдив е "градът под тепетата", а олиото – мазната течност.
Често срещани и най-дразнещи са грешките при съгласуване на подлога и сказуемото по род и число. Преди последните парламентарни избори всички медии тиражираха едно граматически неправилно изречение. Става дума за мантрата "Купуването и продаването на гласове е престъпление." Бях доста изненадан, когато през юли във в. "Труд" специалист от БАН обясни, че изречението е коректно, защото смисълът бил ясен. Само че яснотата не е критерий за граматическа коректност. Когато двегодишно дете казва, примерно, нещо от рода на "Мечо иска папа", майка му чудесно го разбира, без изречението да е правилно. Все пак смисълът на синтаксиса е в универсалността, което означава, че при подмяна на думите изречението трябва да запазва своята граматическа логика, дори и да загуби смисъл.
Друга деформация на езика е неправилната употреба на думи
Например думата спрягам. По принцип се спрягат глаголи, но през последните години в медиите безгрижно се "спрягат" имена на политици, бизнесмени, спортисти. В какъв падеж, в какво време и в какво лице? Особеното при този тип грешки е, че са заразителни, което означава, че някой ден ще се превърнат в норма. Например думата дебати, която според книжовната норма няма форма за единствено число, а само за множествено и тъкмо в множественото число ("дебати") е нейният смисъл, повечето български политици и журналисти упорито я употребяват в единствено число – "дебат". Явно това скоро ще се наложи като норма, както вероятно ще отпадне и пълният член. Мисля си, че ако това стане, някои по-образовани хора ще продължат да го употребяват демонстративно като знак на собствено отличие. Така пълният член, след като отпадне, може да стане модерен и това ще принуди много хора да изучат правилната му употреба. Кой знае? Модата е капризно нещо.
Интересно е, че у нас за добра журналистика като правило минава хапливата, злостна и понякога дори креслива интерпретация на събития и процеси. Приема се като аксиома, че добрият журналист непременно трябва да е добър полемист, да се държи провокативно, страстно да защитава своите тези, да има позиция, която да брани патетично при това понякога без тази позиция да бъде атакувана. За добрия журналист обикновено се казва, че има остро перо. Ако се приеме, че работата на добрата журналистика е да осветлява скритите механизми на общия ни бит, едва ли остротата на перото е необходимо, а още по-малко и достатъчно условие. Има и друг вид добри пера, които не са нито остри, нито тъпи. Това са меките пера. Журналистиката на меките и разбиращи пера у нас рядко е била на мода. Изглежда причина за това е една възрожденска и поствъзрожденска инерция от края на XIX век, когато много от българските вестници са били изпълнени със злостни и невъздържани полемики, често отвъд приличието. В много от тях участват канонизирани от историята и литературата национални икони като Ботев, Каравелов, Славейков, Захари Стоянов. Друга причина е твърде дълго продължилото сакрализиране на героичното, на подвига и страданието като водещи нравствени и морални стойности.
Базисни човешки ценности като свободата и богатството в българската култура по-често са се оказвали свързани с екстремното и героичното, а по този начин косвено с насилието и агресията, и по-рядко с рационално организирания системен труд. Това обяснява и защо трите думи, с които повечето хора свързват облика на прехода, са рекет, мутри и чалга. Изглежда някак нормално крилатата Каравелова фраза "свободата не ще екзарх, иска Караджата" в историческа перспектива да поражда и медиен език, който е по-близък до Караджата отколкото до екзарха.
Какво може да се направи? Нищо. Единственото, което журналистиката може да направи, е да наблюдава процеса и да го описва. Това е същинската й работа. Добрата журналистика се стреми да предпазва обществото от вреди, които само си нанася. Понякога успява, друг път – не.

Стр. 14

Leave a Reply