Няма закон, който да е толкова лош, че да не може да стане още по-лош. Пример ни дава тази седмица парламентът с обсъждането в последния възможен момент преди празниците на поправки към Закона за радио и телевизия. Правителството го внесе на първо четене под предлог да приложи Директивата за аудио-визуалните медийни услуги на Европарламента и Европейския съвет от 11 декември 2007 г., която влиза в сила на 19 декември 2009 г. Развием ли обаче европейската опаковка на неговия коледен подарък, отвътре изпадат парчета бетон от времето на държавната цензура в България.

Бавени до последния момент, поправките създават впечатление, че парламентът трябва да свърши

 

нетърпяща отлагане работа

 

заради европейския образ на България. Всъщност държавата отдавна трябваше да се погрижи за него, защото точно заради некачествения си закон за радио и телевизия е критикувана многократно от различни европейски институции. Опитите за изработване на нов закон на обществени начала излязоха ялови. Държавата се закани сама да си свърши работата и вероятно ще се пробва догодина, но и тя не обещава добър резултат, ако се съди по аварийните поправки, които предлага сега. Проблемът е, че не вниква в смисъла на европейската директива, а я нагажда към собствените си ориенталски разбирания. Така например тя провъзгласява, че "не се допуска цензурирането на медийни услуги под каквато и да е форма" и веднага след това показва как се изобретяват различни форми на цензура.

Първата цензура е мълчаливата – онази, която

 

удря източниците на информация,

 

за да не съобщават на журналистите неудобни факти, под страх, че имената им могат да бъдат разкрити и да понесат санкции. Тази цензура се задейства в най-ранния етап, когато журналистите още не са написали нищо. Един неграмотен текст на действащия закон е заместен с друг, който по-ясно показва за какво става дума. Вместо "радио- и телевизионните оператори не са длъжни да разкриват източниците на информация, освен ако има висящо съдебно производство или висящо производство по жалба на засегнато лице, на Съвета за електронни медии" се предлага да пише: "Доставчиците на медийни услуги не са длъжни да разкриват източниците на информация, освен ако има висящо съдебно производство или друго висящо производство по жалба на засегнато лице". Във всички случаи и двата текста обезсмислят ал. 4 към този член, която гласи, че "журналистите са длъжни да пазят в тайна източника на информация, ако това изрично е поискано от лицето, което я е предоставило". След като всяка жалба от засегнато лице (не само пред съд, но примерно и пред СЕМ) може да застави журналиста да разкрие източника си, за каква защита на източниците може да става дума? Анонимността е необходима в случаите на "конфликтна" информация. Ако бъде гарантирана само когато не засяга никого,

 

журналистиката ще бъде сведена до пиар

 

Хвалебствените публикации не предизвикват жалби.

Нашите законотворци би трябвало да познават европейската практика, която от 27 март 1996 г. се съобразява с решението на Европейския съд за правата на човека по делото "Гудуин срещу Обединеното кралство", създало юридически прецедент. По него Великобритания бе осъдена от стажант репортера Уилям Гудуин, принуждаван неуспешно от три съдебни инстанции, включително и от висшата – Камарата на лордовете – да разкрие източник на поверителна фирмена информация. Глобен 5000 лири за неподчинение на съда, той успя да надвие националните си власти в Страсбург, където европейските магистрати отсъдиха, че липсата на защита би разубедила източниците да помагат на медиите да информират обществото. Съдът обърна внимание върху "смразяващия ефект", който би последвал за свободата на словото.

Днешните законотворци в България обаче

 

търсят точно смразяващ ефект

 

над журналистите и затова се грижат да им втълпят "едно на ум" не само в подготвителния етап на съставяне на информациите, но и в същинския. Те трябва да внимават особено много, когато съобщават неудобни факти за управляващи лица. Чл. 16 от закона, който защитава личния живот на гражданите, изрично набляга на закрилата на "граждани, осъществяващи правомощия на държавни органи, или на граждани, чиито решения имат влияние върху обществото". Такова архаично разбиране, което отговаря напълно на потайността на величията от тоталитарния режим, нямаше да се промъкне, ако законописците бяха прочели поне Етичния кодекс на българските медии. В него пише: "Съгласно практиката на Европейския съд за правата на човека публичните лица се ползват с по-ниска степен на защита на личния живот и затова информация за техния личен живот може да бъде разкривана, но само когато се налага от обществения интерес".

Вместо това се акцентира както в закона, така и в поправката му, че закрилата на големците не важи само "когато по отношение на лицето има влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер". Иди пиши кой министър какво е завлякъл вкъщи и как се шири родата му, щом още не е осъден. Засега поне няма осъдени и би трябвало медиите да мълчат. Здравословно е и да си траят за мафиотските босове, които са недосегаеми за правосъдието в качеството си на "граждани, чиито решения имат влияние върху обществото".

 

Хитрината на журналистите

 

в такива случаи да не правят свои информации, а да съобщават какво пише в чужди медии, е порязана с поправка на чл. 17. От него отпада текстът, че не носят отговорност за разгласени сведения "въз основа на материали, получени от информационни агенции или от други радио- и телевизионни оператори". По този начин те се натоварват и с чужда отговорност – например на световната агенция Ройтерс или на националната БТА, за чиито емисии може да са абонирани. Законодателят ги води към абсурда да подлагат на проверка всяко чуждо съобщение, което е равностойно да се откажат от абонамент и да се ограничат само до онези информации, които могат да си набавят от свои източници. Следващия път, когато съобщават, че психопат е ударил в лицето премиера на Италия Силвио Берлускони, трябва да помислят дали не е по-добре първо да пратят свой кореспондент да провери дали има такъв инцидент, а не да вземат наготово чужди съобщения.

Разбира се,

 

тези безсмислици не фигурират в европейската директива

 

и извират от родния законотворчески ум. Поправките в закона са добри дотам, докъдето буквално преписват европейския текст. Останалото би могло да се икономиса. Въпросът е защо се "бърза" с такъв недодялан текст, след като влакът вече е изпуснат и не може да се спази крайният срок 19 декември. Приемането му само на първо четене е чиста формалност, която няма да отсрами държавата пред Брюксел. Второто четене ще бъде догодина и съответно влизането в сила на поправките ще стане със закъснение. Щом България отново е от опашкарите в ЕС, защо поне не опита да свърши нещо смислено – например, да се захване сериозно с писането на изцяло нов закон. За целта може да се допита до европейските партньори, които повече разбират от такива работи.

 

Снимка: БНТ