БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 2010-01-16 

 

Водещ: Една демокрация се разпознава по разделението на властите. Какво обаче се случва, когато в четвъртата власт пребивават писачи на митове за мафията и шоумени? На тези въпроси се налага да намерим отговор в началото на годината. Защото дори в най-безобидната шега има процент истина. И днес вестниците пишат за мераците на един шоумен за партийно влияние. Цитирам: „Слави искал ГЕРБ преди три години”; „Дългия отговаря в шоуто си във вторник”; „Партията не е баница”. Трифонов цитира днес „Стандарт” и препитва Любен Дилов Син. „Слави политик ми звучи забавно, дано се научи на компромиси. Шоумените се дънят по всички фронтове. Смених партийния живот с гмуркане в дълбокото”. „Слави дори нареди кабинета”, докладва „Труд” в забавен стил и в рубриката „Вече сериозно” разказва как рухна едно приятелство. А Сашо Диков пък казва пред изданието: „На Бойко трябва да се помогне”. Как журналистите си свършиха работата? Реакцията на българските и чуждите ще коментираме по случая „Румяна Желева” с Дияна Чепишева, кореспондент на БНР в Брюксел. Какво предстои да се случи на Конгреса на българските журналисти? Защо „Айдън Уайт” иска разследване на убийството на Боби Цанков? Очаквайте коментара на Милен Вълков. Журналистите спасиха театър „Сълза и смях”, ще признае Венцислав Кисьов.
Вчера научихме какво пише в писмото на Барозу – повече объркване или повече яснота внесе това, добър ден на кореспондента на БНР в Брюксел Дияна Чепишева. Повече объркване или повече яснота?

Дияна Чепишева: Бих казала по малко и от двете. Аз обаче си мисля, че това писмо на Жозе Барозу тепърва трябва да бъде тълкувано и много внимателно четено между редовете, защото си признавам, че съм донякъде смутена от тълкуванията, че то представлява защита за Румяна Желева. Според мен то представлява по-скоро защита за самия Барозу. Защото в този най-силен пасаж, който според мнозина казва, че Румяна Желева е компетентна, всъщност Барозу казва защо я е избрал за еврокомисар, защо е допуснал тя да бъде част от екипа му. Защото това е външният министър на България и защото е била избирана два пъти за евродепутат, което предполага, че трябва да внушава някаква необходима компетентност. Много е важно и това, че няма и дума, камо ли изречение за нейната компетентност, показана по време на изслушванията. Мисля си, че ако Жозе Барозу наистина искаше да защити Румяна Желева, щеше да намери едно или две неща, които да каже в нейна защита по тази линия. Може би щеше да каже и нещо по отношение на атмосферата, в която протекоха тези изслушвания. Както виждате обаче, това не се случва, така че аз наистина смятам, че това писмо има нужда да отлежи, да бъде осмислено малко по-сериозно и малко по-безпристрастно.

Водещ: Какво казаха западните колеги, кой беше по-остър, но обективен в оценките си, какво е твоето мнение?

Дияна Чепишева: Ами темата е изключително дълга. Ако трябва да правим този анализ, аз мисля, че той ще отнеме много, много време и причините за това са няколко. Защото проблемът има различни измерения. Бих ги разделила поне на първо четене на времеви, количествени и качествени. Нека отговоря на въпроса с въпрос. Ти спомняш ли си за едно-единично събитие от новата българска история, нека това е широко понятие, нека върнем лентата 20-30 години назад, когато всеки ден, поне две-три европейски издания да са писали за България в продължение на цяла седмица?

Водещ: Е няма такъв случай.

Дияна Чепишева: Аз дълго рових в паметта си и мога да кажа, че дори при падането на Желязната завеса, страната ни не е била на страниците на чуждите медии всеки ден с по няколко материала, и то дълги, обширни материали. Така че това е единственото единично събитие, с което България присъства в западните медии вече една седмица. Всички знаем, че това не е с положителен знак, а тъкмо обратното.

Водещ: Точно това щях и аз да отбележа, че може би ще имаме събитие, когато присъстваме по-дълго заради единично събития с положителен знак.

Дияна Чепишева: Дай Боже, наистина много се надявам да е така, но честно казано, аз си мислех, че този процес вече приключва – негативното писане за България. Оказва се, че, уви, не, винаги имаме с какво да изненадаме Европа и света. Тук бих ти предложила да поразсъждаваме върху другото измерение на проблема – количественото. Колкото и грубо да звучи, всичките тези неща, за които си говорим и които са били писани за България с негативен знак от преди процеса на присъединяването ни, нека вземем корупцията, нека вземем организираната престъпност, слабостите на политическата ни класа, неподготвеността за европейско членство и т.н., всичките негативни доклади на ЕК, за които се писа, писа, писа не веднъж на много места. Ако съберем всичките тези издания, в които са писани такива негативни материали за България и ги наредим на една купчина, примерно отляво, а отдясно наредим всички негативни материали, които се изписаха за Румяна Желева в рамките на една седмица, аз съм склонна да се обзаложа с всеки, че втората купчина за Румяна Желева ще е поне два пъти по-голяма. Като в единия случай говорим за период от около пет години, в другия случай говорим за период от около една седмица.

Водещ: Една хипотеза, нека върху нея да разсъждаваме. Ако тя сама се откаже, тогава какво ще се случи с купчините и ще направил ли трета купчина, в която да има положителни оценки за България?

Дияна Чепишева: Аз мисля, че каквото и да стане, оттук нататък скандалът го има, негативите са натрупани и този случай няма да бъде забравен. Ще ви кажа защо съм толкова убедена. Защото при предишните подобни изслушвания в ЕП преди пет години, при един друг скандал, той беше с един италианец Роко Ботильоне, който не обичаше хомосексуалистите, и смяташе, че самотните майки сами са си виновни за тежкото положение, в което са, до ден-днешен за него се споменава периодично в различни европейски издания.

Водещ: Нищо, че е италианец, а не българин.

Дияна Чепишева: Нищо, че е италианец, а не българин, нищо, че минаваше за опитен и известен политик. Така че аз не мисля, че каквото и да стане оттук нататък, скандалът „Румяна Желева” ще бъде забравен. Тук ми се ще да добавя само няколко думи и за последното качествено измерение на писането и говоренето в Европа за този скандал. Тук вече разбира се става дума за езика, за силата на определенията, температурата на глаголите и т.н. Всички знаем, че не българската, а европейската преса първа нарече Румяна Желева „гангстерска невеста”, макар и с въпросителна след това заглавие, „съпруга на мафиот”. Оттам нататък вече след изслушванията заваляха определения като: „най-зле представилата се”, „неубедителна”, „неквалифицирана”, „повърхностна”. Някои от тях стигнаха до „жалка”. Обясняваше се, че тя е била в „болезнена отбрана”, че е получила „червен светофар”, че въпреки това се „натиска за поста”, че е „най-слабото звено”. И се стигна разбира се до заключение, че тя вреди на имиджа на България и че излага на риск цялата ЕК. Разбира се иронията нямаше как да не присъства във всичко това. Тук ще цитирам само Тони Барбър от „Файнейшъл Таймс”, който написа в блога си, че Желева се отправя с танцова стъпка към изхода на Брюксел. Всъщност според мен най-силното определение за това, което се случи, даде друг британски колега, Дейвид Рени, от „Икономист”, според когото изслушването на Румяна Желева беше съд за онази България, която Брюксел не харесва. Именно това е според мен, което ще остане. Защото независимо дали Румяна Желева ще стане комисар, независимо дали ще бъде оттеглена, дали ще бъде бламирана от ЕП и т.н., именно това е което се случи. В европейските медии България е синоним на корупция, организирана престъпност и някакви нередности на върха на политиката. Дори нарушенията при Румяна Желева да са само документални, само формални и т.н., и т.н., факт е, че те бяха осветени, че тя не реагира адекватно, не реагира според очакванията и всички, които досега говореха и мислеха, че в България има и още дълго ще има някакви сериозни нарушения на принципи и правила по върховете на политиката, сега имат основание да кажат: казах ли ви.
Водещ: Да. Мисля си, че все пак за честта на професията, на журналистите, ние намерихме и няколко позитиви, с които да върнем баланса. Защото не можем да кажем, че само негативи има в случая „Румяна Желева”.
Дияна Чепишева: Не, нещата никога не са само бели или само черни. Разбира се позитиви могат да бъдат намерени, разбира се никой човек не е виновен до доказване на противното и т.н., но аз тук искам да си кажем няколко думи и за морала и за отношението политика – медии. Защото за никой от нас не е тайна, че г-жа Румяна Желева през последните месец, два, три, откакто се заговори за нейната кандидатура и се появиха някакви негативни коментари или внушения, да, факт е появиха се и компромати, но мисля, че никоя сериозна българска медия не им обърна внимание, така че ги оставям настрана, та, откакто тези работи започнаха да се случват, г-жа Румяна Желева по някакъв начин се поразсърди на българските медии. Знаете, тя говореше за кампания срещу нея, в която участват и медиите. в едно интервю стигна дотам да каже, че някои от българските кореспонденти в Брюксел също са част от тази кампания. Въобще колкото пъти се писа нещо негативно, то беше обяснено или с негативна нагласа по условие, или с участие в кампания, или с лошо отношение на една или друга българска медия. А бих казала от хора от управляващата партия, от политолози близки до нея и т.н. и с продажност на тези медии. И сега какво казваме обаче, когато става дума за европейската преса, когато става дума за големи, авторитетни медии…

Водещ: И там политиците мълчат.

Дияна Чепишева: …от Великобритания, Франция, Германия. Нека обърнем внимание, че именно немскоезичната преса беше първата, която написа най-негативните неща за Румяна Желева. Аз мисля, че никой не може да каже, че медии като „Файнейшъл Таймс” или „Икономист”..

Водещ: Или „Дойче веле”…

Дияна Чепишева: … ако щете „Льо Монд” и т.н. и т.н., списъкът е много дълъг, са подкупни или продажби, или свързани с политически сили, или пък поради липса на по-сериозни занимания са отделили времеви и човешки ресурси да се занимават с кампания срещу българския кандидат-комисар. Така че мисля си, че каквото и да стане с Румяна Желева, по принцип българската политическа класа трябва да поразсъждава върху този урок, защото не така се градят отношения с публикат, и не така се гради имидж определено.

Водещ: А може би трябва най-сетне да изхвърлят политиците това трайно клише, че медиите са срещу тях. На медиите работата им е да бъдат на страната на хората, а не на страната на политиците.

Дияна Чепишева: Аз мисля, че след 20 години демокрация, самото съществуване на такова явление на приемане на всеки въпрос като атака, на приемане на всеки по-критичен материал като форма на някаква кампания за дискредитация и т.н., трябва много, много трайно да си отиде, особено след като България е в ЕС, особено след като ще се прави европейска политика и наши представители все по-често ще присъстват тук. Аз мисля, че това беше полезен практически урок и за г-жа Желева, и за другите български политици, защото медиите тук питат много по-остро, много по-категорично и никой не им се обижда. И колкото и да са подразнени политиците от това, те много добре знаят, че трябва да запазят самообладание и да дадат добър отговор и на най-лошия въпрос, и че именно това гради имидж. Обратното гради едни други неща, за които четем в европейската преса вече цяла седмица.

Водещ: Да, уви. Благодаря!

 

Водещ: Добър ден на Милен Вълков. Да ви попитам за честта на професията, добре се справихме в този случай, независимо от оценките на политиците, че разрушаваме нечий имидж?

Милен Вълков: Аз бих започнал от малко по-друг ъгъл. За мене случая с нашия кандидат за еврокомисар г-жа Желева показа нещо много основно, че българската политическа класа не се е научила да работи достатъчно добре с медиите. Нашите политици работят много добре с медиите, когато те ги хвалят, най-общо казано и някак си се обиждат буквално, когато им се посочват някои слабости. Аз например слушах много подробно представянето на г-жа Желева, предавано доста обширно от нашите медии. Аз не видях в задаваните към нея въпроси нещо ново. Всичките тези въпроси витаеха в публичното пространство от месеци наред. За мен те не бяха новост. Би трябвало да не бъдат новост и за г-жа Желева. Така че тя можеше да отговори по-простичко, по-положително или отрицателно на дадени въпроси, но просто да каже да или не. Тук съм сбъркала, тук не съм сбъркала, има си съответни органи, които трябва да преценят дали нещо е документално объркано или не и да наблегне най-вече на това, което й предстои като комисар по извънредни ситуации. Няма да коментирам първата част на въпроса по отношение на нейните декларации, това не е моя работа, има си съответните комисии в ЕС, и в България има съответните органи…

Водещ: Там поне има обективен критерий.

Милен Вълков: Да, точно така, там нещата са простички. Но според мене г-жа Желева просто не можа, беше извадена от нормално състояние. И това направи впечатление, ако четем между редовете на тези медии, които колежката от Брюксел изреди, и самата вие, това като че ли е основният резултат. Не може един комисар, който поема пост за извънредни ситуации, при наличието на въпроси, които са известни изведнъж да излиза от нервите, най-общо казано. Аз например така и не разбрах, защо беше включено, в никакъв случай не искам да бъде оценяван като адвокат на г-жа Антония Първанова, но за мене беше изненада защо излезе нейното име.

Водещ: Защото задаваше въпроси.

Милен Вълков: Да, но тези въпроси не бяха нови.

Водещ: Така е, и това е така.
Милен Вълков: И това също като че ли свали гарда на представянето на г-жа Желева.
Водещ: Ами може би, за да върнем баланса, говорихме в предварителния разговор, че вие сте гледали баронеса Ащън представянето. Там кой задаваше критичните въпроси?
Милен Вълков: Между другото аз прочетох представянето, стенограмата от представянето на баронеса Ащън, и трябва да ви кажа, че и там ми направи впечатление, че най-коварните въпроси, ако така мога да се изразя, бяха задавани от нейни сънародници от Англия. Така че това не е нещо ново за европейската сцена. Друг е въпросът, че даден провал или даден плюс не може винаги да се обяснява с, видите ли, някаква конспирация, жестока конспирация, най-вече самите българи срещу българи и т.н. Просто според мен основната грешка на г-жа Желева беше, че не беше се подготвила достатъчно добре.
Водещ: А защо при такива случаи обикновено журналистите излизат виновни?
Милен Вълков: Защото е най-лесно.
Водещ: Доколко обаче е обективно?
Милен Вълков: Аз много мога да говоря по този казус защо винаги журналистите. Вижте, значи, първо медиите, те са медиатор. Това произтича от самото название медии и от призванието ни да осъществяваме контакт с тези, които взимат решения, тези, които обмислят решения и тези, които в крайна сметка са потърпевши, в най-общия смисъл от тези решения. Така че най-лесно е човек да се обиди на медиите. Ние в нашата история, в последните… имам предвид след 89-а година, имаме доста политици, които в известни периоди се обиждаха на медиите, след това си подобряваха отношенията с тях, но и в двата случая то беше когато медиите оценяваха положително техните действия, те се прегръщаха, образно казано, с медиите. И когато се опитваха да им посочат някакви слабости, те се обиждаха и едва ли не изкарваха журналистите виновни.
Водещ: Това обаче значи ли, че българските медии трябва да залитат по похвалите, ако искат да са в добри отношения с политиците?
Милен Вълков: Аз мисля, че…
Водещ: И изобщо работа ли е на медиите да пазят отношенията си с политиците?
Милен Вълков: Според мене не. И даже ще се… Разбира се всичко трябва да става в рамките на добрия тон. Но аз ще се върна на това, което слушах от кореспондента на БНР от Брюксел. Колежката Чепишева много ясно подчерта, че медиите трябва да бъдат на страната на истината. Те не трябва да взимат някаква страна правилна или не, те просто трябва обективно да представят дадено събитие и естествено да дават възможност на различните гледни точки. А пък аз смятам, че слушатели, читатели и зрители са достатъчно интелигентни и могат да преценят.
Водещ: Всъщност една критика не е необективност. Излиза, че западните медии са били по-критични към Желева, отколкото ние.
Милен Вълков: Ами знаете ли, може би защото…
Водещ: Макар че аз съм склонна да споря кой е бил по-остър разбира се…
Милен Вълков: Аз също мога, да. Тук съм съгласен с вас. Но тези медии, които изброихме, те са достатъчно сериозни и авторитетни, и освен всичко друго имат и достатъчно голям опит при отразяването на такива ситуации, включително и в ЕП. Така че за тях това не беше нещо шокиращо като новина, те просто отразиха според мен съвсем достоверно това, което се случи по време на изслушването на г-жа Желева. Аз не мога да си представя, че съществува някакъв комплот между изброените вече медии, да не ги изброявам… Аз не виждам как „Файнейшъл Таймс” ще се договори с ДПА или „Дойче веле”, това просто за мене е абсурд.
Водещ: Лошото е, че каквото и да се случи оттук нататък, случаят „Румяна Желева” няма да бъде затворен. Ще се връщаме отново към него ние и най-вече чуждите медии.
Милен Вълков: За мене най… аз, такъв ми е характерът, обикновено и от най-лошото гледам да изведа някоя поука положителна. Според мене най-важното, което може да се изведе от случая, ако така мога да се изразя, с представянето на г-жа Желева е това, че нашата политическа класа трябва да разбере, че в Европа има традиции, наложили се от векове и ние не можем да пренасяме чисто балканските си дрязги, българските си дрязги на такова ниво и след това да се оплакваме и да казваме, виждате ли, те обърнаха внимание на нашите балкански нрави. Ами как няма да обърнат, когато самите ние ги изнасяме. И тук пак се връщам, аз не можах да разбера защо трябваше да бъдат персонифицирани нападките срещу г-жа Желева лично от нея. Тя трябваше да отговори по принцип на въпросите, които бяха известни, подчертавам, месеци наред преди това изслушване.

 

Водещ: В „Клубът на журналистите” продължаваме с още един случай, и това е доказателство, че какъвто и случай да има, какъвто и случай де се отвори, той много трудно се затваря. Та имаме продължение по случая „Боби Цанков”. Международната федерация на журналистите и нейното европейско подразделение настояват пред българските власти за разследване на убийството на, цитирам, „журналиста Боби Цанков”. Сега, не знам заслужава ли си да се връщаме назад във времето и отново да отваряме въпроса какъв беше Боби Цанков, дали не беше само хроникьор на митове за мафията, или журнали, но защо всъщност международната федерация иска това разследване, г-н Вълков?
Милен Вълков: Аз няма да се връщам също. Достатъчно много се изписа за Боби Цанков. Това е безспорно един талантлив млад човек, но за съжаление, талантът му беше насочен в недотам нормална сфера. Аз не бих нарекъл колегата Боби Цанков журналист. Първо, той, все пак трябва да споменем две думи, той е радиоводещ, печално известен с това, че срещу него се водиха няколко дела.
Водещ: дали всеки, който води игри по радиото е радиоводещ?
Милен Вълков: Аз мисля, че не.
Водещ: Защото в случая ставаше дума за игри, а не за нещо друго.
Милен Вълков: Точно така, и в никакъв случай не мога, и едва ли някой ще каже, че радиоигрите са свързани с журналистиката. Това просто няма никакви допирни точки. По отношение на това защо международната федерация на журналистите и нейния генерален секретар Айдън Уайт поискаха разследване на убийството. Няма убийство на което някой да реагира, че не трябва да се разследват. Тук две мнения няма. Има…
Водещ: Проблемът идва от това, че става дума за журналиста Боби Цанков.
Милен Вълков: Ами значи тук мога да кажа, грешката на българската журналистика е тази, че не можахме достатъчно ясно да осветим този случай сред колегите в други световни медии, че тук става въпрос не за журналист, а за нещо съвсем друго.
Водещ: Макар че ние имахме и първи дубъл с Георги Стоев.
Милен Вълков: Те са аналогични нещата. Аз също в никакъв случай… Тук не става въпрос да се самоизтъкваме като журналисти. Тук става въпрос за това какво всички ние, и най-вече журналистите, защото говорим за тях, какво вършим всеки ден с нашата дейност – било то пред микрофон, било пред компютъра или пред камерата. Докато тези два случая… Знаете ли, мен ми е малко неудобно, аз лично подписах едно писмо до генералния секретар на Международната федерация на журналистите, понеже ние сме в постоянни контакти с тях и те ни информират предварително, когато става въпрос нещо, свързано с България. Опитах се да му обясня, но оттам дойде един простичък отговор: При нас има постъпила преписка от секцията на журналистите към КТ „Подкрепа”, визирайки този случай, а ние, посочва Айдън Уайт, като федерация сме длъжни да реагираме. Аз мисля, че ние успяхме да изчистим този случай и в последвалата им декларация, там просто се казва, че не трябва да се допускат такива случаи, когато става въпрос за убийство.
Водещ: Та така плавно минахме и в… минаваме и към темата какво предстои на конгреса? Може би една от основните задачи ще бъде за някакво разграничение и дефиниране на това кой е журналист и кой не е в България. Доста случаи на объркване като че ли регистрирахме вече.
Милен Вълков: Да, благодаря за въпроса. Какво ще се случи на общото събрание на Съюза на журналистите после ще се спра с няколко думи. Значи, в повечето страни, които ние разговорно сме свикнали да наричаме „бели държави”, там доста добре са регламентирани, и нормативно включително, правото на журналистите да изпълняват своята професия, без да им се търси при определени, ясно посочени условия, ако щете и сметка законова, съд, дела, гарантира се защитата на източниците на журналистите. В доста държави съществуват т.нар. закони за печата. Аз не съм привърженик на това, и после ще ти кажа защо, но в тези закони действително са регламентирани доста от нещата и какво влиза в сферата на журналистиката, какво може да се изяви като писане на някакъв човек, който е решил да сподели нещо и е намерил място в дадена медия, за да го каже. В никакъв случай това еднократно или няколко пъти появяване не може да се смята за журналистическа професия, не може да бъде вкарано в рамките на журналистическата етика, ако щете, защото това, както казах, са епизодични случаи. Ние в българската история, 40-те години, имаме един закон, наречен закон за журналистическия труд. Той е от няколко странички само и аз при неотдавнашната ми среща с председателката на НС г-жа Цецка Цачева си позволих да й направя фотокопие и да й дам този закон и ясно й казах: Г-жо Цачева, тук не става въпрос, че журналисти искат закон за печата. Тук става въпрос за закон, който да регламентира включително даже и заплащането на колегите журналисти. Оттам трябва да се тръгне.
Водещ: Макар че по-сериозният въпрос в случая е, че има различни стандарти на отношението на съдебната власт към журналистите, когато става дума за София и когато става дума за другите градове. Като че ли това е по-сериозният въпрос.
Милен Вълков: Значи, без да съм юрист, ще се опитам да кажа, че практиката на българската правораздавателна система по отношение на журналистиката… на практика няма такава практика. Тя е съобразно всеки случай, особено по места, както вие казахте…
Водещ: Не може да има общо разделение в София и в другите градове.
Милен Вълков: Да, но за това трябва…
Водещ: Като че ли съдиите в другите градове са доста по-строги към журналистите…
Милен Вълков: Не, те са направо много строги, когато имаме десетки случаи, когато на местно равнище, аз му казвам по региони, даден колега е осъден. Идвайки това дело на съответната инстанция в София, то се преразглежда по друг начин.
Водещ: Още по-абсурдно е, защото част от тези съдебни решения, за които и аз говоря, става дума за цитиране на истината.
Милен Вълков: Точно така, истината, която между другото в повечето случаи е публична тайна.
Водещ: Но да те осъдят за това, че си казал истината е…
Милен Вълков: Абсурдно.
Водещ: Но е факт.
Милен Вълков: Факт е, за съжаление, но смея да твърдя, че на висша инстанция в София няма, за не си спомням сериозен случай, който да е потвърден като присъда на районно ниво осъден колега. Между другото това е част от работата на нашите колеги, на Съюза на българските журналисти…
Водещ: Да, и аз затова ви питам.
Милен Вълков: Да, благодаря. И постоянно ние си имаме, хайде да не е екип, но няколко адвокати, които ги насочваме в различни дела и действително, въпреки решеният на районно равнище осъдителни срещу журналисти, на висша инстанция обикновено тези дела, не обикновено, а почти винаги, винаги, да не кажа голяма дума, падат. И това е резултат именно от това, че колегите са си свършили добре работата, а те са си проверили даже ако щете източниците, разполагат с материални доказателства. Обикновено тези делва се водят за клевета. За съжаление, се водят от бизнесмени в кавички и много лесно изпъква истината и тези дела пропадат. Даже ние нямаме, не се е стигнало до това журналист да съди на международно равнище някакво дело на български съд срещу него.
Водещ: Е, това поне е нещо хубаво. Да ви попитам, смятате ли СБЖ да излиза с позиция по отношение на интерфейса, както го наричат някои хора това желание на МВР да следи кореспонденцията ни в интернет и по телефона? Или смятате, че случаят е разрешен вече?
Милен Вълков: Не, не смятам, но доколкото разбирам от последното развитие, включително и протестите и мненията на представители на МВР те дават задна скорост доста сериозно, защото това би било абсурд. Просто в България доколкото си спомням има над 600 районни съдии. Представете си какво означава това всеки един на районно място отива, хваща този съдия, той му дава разрешение и това може да прерасне в тотално подслушване на абсолютно всичко. Аз мисля, че няма да се стигне до това нещо в България. Ние имаме декларация по този въпрос и даже имаме и писмо на тези, които протестираха, т.е. в контакт сме с тях, така че нашата позиция е абсолютно категорична по този въпрос. Още повече, аз съм убеден, че и сегашното законодателство дава възможност при необходимост съответните органи, които са призвани и са задължени да спазват, правоохранителните органи имам предвид, те имат възможност да…
Водещ: Да не говорим за това, че ние журналистите не бяхме допуснати в онази „Галерия”, в която мисля, че за нас ставаше дума.
Милен Вълков: Тя ставаше за нас, но както преди малко казах, че във всяко лошо нещо искам да видя и нещо положително, положителното беше това, че всъщност всички видяха, че нашите политици се опитват да използват журналистите така, както им отърва.
Водещ: Да, въпросът е ние да не се предаваме. Какво още от важните неща за свършване предстои да свършите на конгреса?
Милен Вълков: Аз мисля, че ние не се даваме. Значи, ако така, нека да не прозвучи самохвално, но ако погледнем историята в последните 20 години на обществените отношения в България, смея да твърдя, че всеки един важен въпрос, свързан с развитието на нашата страна, е започвал с това, че някой колега си е свършил съвестно работата. Тук съм категоричен абсолютно. Действително има случаи, когато са се правили опити да бъдат подхлъзвани, най-общо казано някои колеги, но така или иначе важните проблеми на българското общество, ако щете даже без да използвам и шаблона по пътя за демокрацията или към демокрацията, действително започва от това, че някой колега, било то по региони или на национално равнище си е свършил съвестно работата.

Водещ: Дали на предстоящия конгрес на СБЖ ще бъде поставен по-остро въпросът за опасните близости на журналистите, опасните близости с властта, опасните близости с особени капитали, опасните близости със служби, с всички тези неща?
Милен Вълков: Аз бих поставил така въпроса, опасната симбиоза между медии, политици и власт. Това е разковничето. Но според мене все пак, аз съм привърженик на по-ясните правила, и затова смятам, че трябва да се тръгне от нормативната база, съжалявам, че няколко пъти вече повтарям този израз, но според мене… Ето например нека да вземем Закона за радио и телевизия. Там ясно е казано, че не може да бъде собственик на електронна медия притежател на рекламна агенция. Добре, но това не е достатъчно. А какво става с другите? Тоест прозрачността на капиталите в медия, това е едно основно правило, ако щете, в цял свят, било то Конго или САЩ.
Водещ: Трябва да е ясно кой говори.
Милен Вълков: Трябва да е ясно кой плаща. Защото знаем всички, че който плаща той поръчва музиката. И няма нищо лошо в това, но нека да има ясни правила. Не може, аз категорично мога да кажа, че няма по света медия, която да претендира за широконационален обхват, която да се ръководи от офшорна фирма.
Водещ: В този смисъл един етичен кодекс стига ли..?
Милен Вълков: Не.
Водещ: И то етичен кодекс, който се приема доброволно.
Милен Вълков: Значи етичния кодекс е изразяване на добрата воля на журналисти да се придържат към едни правила, които биха улеснили, от една страна, тяхната работа, от друга страна, биха им вдигнали авторитета. Но не може само добрата воля. Трябва да има и някаква основа за това. Между другото в Германия, излишно е да казвам какви са постиженията в областта на демокрацията в тази държава, но там етичните норми на германските журналисти, те са вкарани законово, където се задължават редакциите да изпълняват изискванията на етичния кодекс. И независимо, че и техните решения имат препоръчителен характер, там не може собственик на медия да допусне даже и мисълта, че ако съответна етична комисия изрази отрицателно отношение по дадена публикация, той да не реагира. Това просто в главата му не може да влезе това нещо. Просто там даже и законово е вкарано в… мисля, че беше закон за печата, но не съм много сигурен дали точно така се казва, от 55-а година, в това съм сигурен, където е казано, че при обсъждането на редакциите и при излъчването на дадени материали, при противоречие със съответния етичен кодекс главните редактори са длъжни да спрат даден материал. Тоест нормативно там това е заложено като основа. При нас това все още го няма, но се надявам, че ще стигнем и до това.
Водещ: В тази посока някакви ваши инициативи бъдещи? Казахте за писмото до председателя на парламента, казахте и за фотокопието на онзи стар документ?
Милен Вълков: Това не беше писмо, а разговор. Ами аз се надявам, че… Значи, вижте, ние действително през последните години доста успешно, СБЖ имам предвид, си партнира… На практика ние участваме във всички форуми, където се обсъжда журналистическата работа, журналистическия труд. И смятам, че рано или късно ще бъдат изработени такива нормативни документи, които да гарантират по някакъв начин, от една страна, свободно ние да си вършим работата, от друга страна, да има чистота на собствениците на капиталите в медиите. и третата съставна част е да се гарантира по някакъв начин, че не могат да се пряко намесват политически и икономически фактори в дейността на журналистите. Между другото пряко да не се намесват в нашата дейност и сега го има. Но при липсата на първите две условия това просто е много трудно изпълнимо.
Водещ: Как да се ориентираме в другото объркване, шоуменството и журналистиката? Защото тази седмица като че ли беше, под това мото се придвижваше. Цитирах вече в началото Слави искал ГЕРБ преди три години. предстои отговор в шоуто във вторник. Партията не е баница, казва пък един по-стар шоумен Любен Дилов син. Какво правим в такива случаи?
Милен Вълков: Аз мога да отговоря и много кратко, че в никакъв случай шоубизнесът, не може да се прави паралел между него и журналистиката. Това е шоу.
Водещ: Да но има определено объркване, и то не е само по отношение на едно шоу, има и още едно друго шоу, където също така се бъркат тези две понятия.
Милен Вълков: Да, има го този момент, но аз мисля, че…
Водещ: Това проблем ли е на журналистиката? Нека така попитам.
Милен Вълков: И да и не. И да и не, защото шоу предаванията, особено когато говорим за споменатия от вас г-н Трифонов, безспорно те имат своя авторитет и гледаемост, и много по-лесно…
Водещ: Но жанрът е шоу, жанрът не е журналистика.
Милен Вълков: Да, той няма нищо общо с журналистиката, но много по-лесно се влияе върху психиката, върху съзнанието на хората с жанра шоу, отколкото с един сериозен журналистически материал. Но това е световен проблем между другото. И на доста места по света, в големите демокрации открито се дискутират подобни проблеми, и даже в самите Съединени Щати вече има открити призиви в шоупрограмите да не се намесва политика. Тоест да не присъстват, ако щете даже и политически имена, имена на политици.
Водещ: Е, това вече е малко в повече като че ли.
Милен Вълков: Да, което е малко повече, но знаем, че в САЩ има определени щати, където консерватизмът е доста силен.
Водещ: Това значи карикатуристите да останат без работа.
Милен Вълков: Не. Говорим за скечовете. Но така или иначе важното за мене е, че се води тази дискусия, това е по-важното. В никакъв случай не можем да приемем и това да няма никаква политика, защото какво става със скечовете, с карикатурите.
Водещ: Така е.
Милен Вълков: Но води се тази дискусия и, за съжаление аз…
Водещ: Ще ли ви се да събудите един такъв обществен дебат от СБЖ?
Милен Вълков: Да, иска ни се, защото това е действително много важен въпрос. Но преди да го възбудим на национално равнище, тук вече говоря като председател на УС на СБЖ, за мене може би е интересно, и аз даже съм го заложил това в предложенията, които мисля да направя към общото ни събрание, да засилим малко регионалните срещи. Защото за мене регионалната журналистика също е много важна. И много често тя пряко се сблъсква с много по-груби прояви, отколкото на национално равнище.
Водещ: И както вече стана ясно в нашия разговор, тя е и най-незащитена регионалната журналистика.
Милен Вълков: Точно така. Още повече в едно малко общество, в което всеки познава всекиго. И определено това представлява интерес. Между другото ние работим много успешно с фондация „Фридрих Еберт” и за тази година в програмата ни са и няколко поредици семинари в страната именно посветени на тези отношения.
Водещ: 2009 г. беше най-кървава за журналистите. Става дума за един световен анализ. 2009 г. каква беше за българската журналистика според вас? Сигурно ще има и такава оценка на конгреса.
Милен Вълков: Да, определено. За мен 2009 година като че ли … не мога да кажа, че е много успешна, но не беше и отрицателна. Така или иначе ние си партнираме много успешно през 2009 г. си партнирахме с такива институции като например Съюза на издателите в България, Асоциацията на регионалните медии, с Асоциацията на националните електронни медии, може и да бъркам…
Водещ: АБРО?
Милен Вълков: Не, АБРО е отделно. И включително и с АБРО. Така или иначе с всички тези, които изброих ние сме почнали да обсъждаме тези въпроси, за които стана на въпрос преди малко и ако трябва да кажа с какво беше характерна 2009 в това отношение – с това, че всички участници, и тези организации, които изброих, и известни български журналисти и публицисти изразиха желание и се включиха в започването на обсъждането на тези неща. Може би това е най-характерното от тази гледна точка в Съюза на българските журналисти. Иначе да сде хвалим с някакви открити постижения не мога да кажа, но то пък не е и необходимо винаги да се правят революционни..
Водещ: Е, разбира се. Въпроса е да не остане 2009 като годината на опасните близости, защото и такава теза може да има.
Милен Вълков: Може, може да има, разбира се, но аз бих казал, че няма да остане, защото въпреки че имахме отделни примери на опасна близост, както се изразихте, имахме и обратни примери, когато доста колеги обективно предаваха нещата.
Водещ: Е, те разбира се близостите са различни, но все са опасни.
Милен Вълков: Не, говоря против симбиозата, за която стана въпрос преди малко.
Водещ: Да. Какво ще пожелаете на българските журналисти през 2010?
Милен Вълков: Повече солидарност. Знаете ли, ние като че ли..
Водещ: Това не звучи ли малко типично?
Милен Вълков: Това не значи, че не можем да го желаем.
Водещ: Разбира се.
Милен Вълков: Повече солидарност, защото ние като че ли много обичаме по страниците и включително даже и на … най-вече на регионално ниво, много обичаме материали, когато става въпрос за дейността на някой друг колега. Аз мисля, че ние ще го надживеем това, ще трябва да го надживеем. Поне в доста страни това не е така. не е прието колега д апише срещу колега. Не казвам, че имаме много отрицателни примери, но за това пожелавам на колегите повече солидарност. И когато седнат да пишат нещо или да снимат нещо…
Водещ: Фактите са достатъчни, не е необходимо да се използват колегите за тази работа.
Милен Вълков: Да, точно така.
Водещ: Ами добре, така да завършим този наш разговор. Какво могат журналистите и гражданското общество заедно ще научите след малко. Останете с нас.
Какво могат журналисти и граждани заедно – ами много могат, макар че трудно се намира човек, който да каже добра дума за журналистите. При това пОложение как да не кажа добър ден на Венцислав Кисьов. Добър ден.
Венцислав Кисьов: Добър ден.
Водещ: Вие казахте, че журналистите спасиха Сълза и смях. Наистина ли сериозно го казвате?
Венцислав Кисьов: РАзбира се. И в тази комбинация с гражданското общество, което е прекрасно, защото журналистите не могат да съществуват без гражданското общество, както и гражданското общество без подкрепата на журналистите. Така че аз от все сърце им благодаря за подкрепата, която ни оказаха.
Водещ: Аз наистина ви благодаря за това, че го казвате гласно, защото много пъти подобни неща не се казват гласно.
Венцислав Кисьов: Ами това е нормално. Човек трябв ада има силата и волята и желанието да каже това, което е преживял.
Водещ: Вярвахте ли, че ще успеем ние журналистите така д апомогнем на театъра?
Венцислав Кисьов: Знаете ли, дълбоко вътре в подсъзнанието ми се беше оформило едно ясно и точно желание да победим, ние, тези които са застанали на тази позиция, това бяха журналисти, хора които описваха, над 28 000, които подписаха в интернет и 22 500, които подписаха в театъра. Така че сигурно дълбоко в себе си съм вярвал в силата на тази комбинация : журналисти – гражданско общество.
Водещ: И понеже изхода е добър, тогава да си направим един извод, че когато журналистите са на страната на гражданите, тогава се случват добри неща.
Венцислав Кисьов: Да, това е твърдо. То не може и да бъде по друг начин, защото гражданската позиция плюс тази на журналистите значи вече една много силна позиция в обществото.
Водещ: Всъщност и тази комбинация може да лекува обществото от печалбарство или други амбиции, така да го кажем.
Венцислав Кисьов: Дай боже, надявам се, че така трябва да стане.
Водещ: Ами много ви благодаря за това, че не премълчахте и че казахте добра дума за журналистите, защото ние обикновено винаги сме виновни, нали знаете?
Венцислав Кисьов: Ами виновен е винаги този, който се опитва да прави нещо.
Водещ: Да. Ами благодаря ви още веднъж. Успех желая на Сълза и смях след като се разбра, че няма да сте на улицата. Това е една чудесна новина.
От днес Истанбул заедно с градовете Печ в Унгария и Рур в Германия е европейска столица на културата през 2010. Сърцето на три империи, Истанбул е културна столица, никой не е казал обаче, че е комуникационна столица. Ето за това и ние трудно се свързваме очевидно с Истанбул. Разбира се, че ще го направим в следващите дни. По програма Христо Ботев ще ви информираме за това какво се случва в една от културните столици на Европа за 2010г. Тук ще си позволя само един цитат – Ако света беше една държава, Истанбул щеше да бъде нейна столица, е казал някога император Наполеон Бонапарт. Хубав ден.