в. Седем | Ива НИКОЛОВА | 2010-02-10 

Казват, че Господ е сътворил човека по свой образ и подобие. Оттук произтича и твърдението, че всяко човешко творение прилича на своя създател. Също както всяко куче прилича на стопанина си. Както и двама души, които съжителстват в течение на 30-40 години, започват да си приличат – това пък са го установили някакви учени (може би с ударение на буквата "е"). И ако продължим в този ред на прилики, няма как да не стигнем до извода, че медиите приличат на своите създатели. Вероятно, когато най-сетне проумеем, че медиите не са някакво абстрактно понятие, а човешко творение, което отразява нивото на култура, компетентност, естетически представи и ментално развитие на своите творци, ще престанем да си задаваме реторичния въпрос защо животът и мислите, които се въртят по техните страници и ефири, нямат нищо общо с живота, който те уж отразяват, и мислите, които се въртят в нашите глави.
Отдавна е установено, че най-доброто обяснение за дадено твърдение е онагледяването. Пропускайки деликатно подробността, че подобна форма на обяснение е подходяща за деца от 0 до Ю-годишна възраст, заради самите представители на медиите нека нарисуваме портрета на техните творци в съответствие с продукта им.
Вестникарят има малко чело с рунтав бретон. Съвсем буквално, защото става дума за най-важната челна статия на първа страница от десетина реда информация със заглавие, вариращо между 1/3 и половин страница. В това чело трещят куршуми, бумтят взривове, хващат и пускат някакви нагли и обичайно заподозрени типове, възкръсват бивши величия, ако не с лични спомени, то със съдбите на децата им и постоянно се къдрят разни далавери от категорията "две в едно", тъй като вестникарят се чуди какво още да пробута на читателите, та да купят и вестника му. Това се отнася за сериозния вестникар.
Ако е от т.нар. жълти, зад челото му кипи необуздан полов живот предимно между лесбийки и хомосексуалисти, каквито се оказват 99% от населението ни (така поне се разбира защо нацията ни прогресивно намалява), а ако става дума за останалия 1% нормални хора, това е единствено, в случай че някой "кръшка" на някого. Зад това чело също бумти и трещи, но причината е единствено в някоя врачка, предрекла пукотевицата, а всички поръчители и извършители на престъпления са предварително известни обикновено на други поръчители и извършители на престъпления, които щедро съобщават информацията си. Изобщо там си тече един подреден живот, докато не гръмнат "жълтия" журналист в самото чело – сиреч, докато не го превърнат в герой на собствените му дописки, но понеже и този случай му е напълно ясен, той продължава напред с пръснат мозък, тъй като явно не му служи за нищо друго.
Макар и съвсем условна, това е единствената разлика между сериозния и т.нар жълт журналист. Телата им са като под индиго, но с такъв вид, сякаш полудял сюрреалист е унищожавал картините си на пияна глава. По тях в шизофренно безредие висят:
s повишени цени на парно и ток до увеличени със силикон гърди
-кражби за милиарди от богати до дарения за милиони от бедни
- открити молове до закрити болници
- премиерски и президентски интервюта за съдбините на нацията до интервюта на звездобройци за бъдещето на президентите и премиерите
- изстинали трупове на известни бизнесмени до разгорещени телца на незнайни "синоптички"
- съдии, разгневени на полицията, че ги притиска, до престъпници, възмутени от ченгетата, че ги арестуват
- буйстващи в парламента и извън него депутати, които до вчера порицаваха политиците за буйствата им, до буйствали по улиците срещу посегателствата на властта скулптори, които днес налагат силово ред в изкуството от позициите на властта
- сополиви признания на бивши доносници, че са обслужвали комунистическата система по неволя, до доброволни гневни възгласи на същите тези доносници срещу рецидивите на въпросната система в наши дни
- доказани версии за ненаказани престъпления на специалисти до недоказуеми тези за продиктувани политически сценарии на вестникарски коментатори, които днес величаят онова, което до вчера яростно са отричали и обратното -все едни и същи хора. Цели 20 години.
И всичко това е окичено по тялото на вестникаря с еднаква убеденост, възторг и ентусиазъм – лепнал е на челото си диадема от портретите на членовете на ЦК на БКП, а на задните си части с триумфално сладострастие е изписал двусмислените за българския език имена Куроедов, Фанети Маза-кура и Путко Мафани и шества през държавата с гордо вдигната глава. Един вид целият ни живот е просто "голем смех", както би казал ухиленият на челото на вестникаря и явно непрежалим за него Тодор Живков, чието светоусещане видимо си остава най-достъпно за интелекта му. Друг е въпросът какво би казал един психиатър за човек, който възприема с такава свинска всеядност и безкритичност изброеното дотук.
Но колкото и налудничаво да изглежда, вестникарят си е същински "Мистър Свят" в сравнение с образа на създателя на програмата в телевизионния ефир. За него важи въпросът на един нашенец, нападнат от френска булонка в парижки парфюмериен магазин, който любезно попитал господарката му: "Извинете, мадам, но къде му е главата, за да го ритна по задника?" Кой може да каже кое е челото на телевизионера (с извинения към българския език) – дали това са:
- сутрешните напудрени сладурчета, които с еднаква умора и досада препитват за има-няма два часа една камара политици, скарани цигани, възмутени от нещо граждани и селяни, дълбокомислени анализатори, артисти от всички жанрове и видове изкуство и подути като пришки от силикон фолкаджийки
- апокалиптичната логорея на хипнотизирани дрънкала, които денем и нощем в течение на часове измъкват пари от зрителите, като ги карат да познаят жилещо насекомо с три букви, първата от които е "о", а третата е "а", а след това в новините разстроени водещи съобщават за телефонни измамници, отмъкнали спестяванията на възрастни хора
- нескончаемите турски сериали, в които съдбата на Айше и Ахмед (или както там се казват) се превръщат в обект на подробен най-дълъг новинарски репортаж в емисията, за който са разпитани и малки деца в училищата
- неудържимото грачене и фъчкане по всички ефири с водещи, журита и участници, които препускат от телевизия в телевизия като пощурели катерици във въртележка и ако не погледнеш логото им, за нищо на света няма да познаеш коя от тях гледаш
- вечните водещи по всички студия, които денонощно търчат от предаване в предаване, а всяка година -от телевизия в телевизия, правейки едно и също, едно и също и все едно и също от сутрин до вечер, сякаш самите телевизии не съществуват за нищо друго, освен непрекъснато да промоцират собствените си служители и под формата на майтап нежно да обслужват когото трябва, без дори да намекнат като възмутения гражданин в трамвайната блъсканица: "Ама моля ви, махнете го тоя майтап от задника ми"
- говорителките, които четат с покруса на читалищни самодейки аутокю с новините за съкратени работници, неизплатени заплати, държавни задължения и фалирали фирми, а сетне екзалтирано призовават същите тези ощетени хора да пускат скъпи SMS за децата в Хаити, без да са направили каквото и да било за бедстващите у нас и семействата им, та да получат изработените си пари.
(Интересно, колко SMS са пуснали самите организатори на всички тези благотворителни акции за болни, изоставени и бедстващи деца, вместо да притиснат държавата ни, която трябва да се грижи за тях, а не да се държи така, сякаш тя се намира на Луната, а гражданите й са тук, на Земята?)
- намусените шоумени н набедени журналисти, които превръщат личните си драми в обществени проблеми и ангажират зрителите с тяхното решаване, амбицирани на всяка цена да бъдат център на вниманието и да се са-мовъзпронзвеждат чрез силните на деня, като ги доят, славословят или ругаят в зависимост от моментния си интерес
- опосканите новини за събитията от деня, в които повече време е посветено на виденията на самите новинари, отколкото на решенията и мненията на властта и политиците, засягащи живота на всеки българин…
Всъщност няма многоточие. Дори не може да се каже "и тъй нататък". Защото нататък няма. Няма нищо друго. И не е ясно кое от всичко това е главата на телевизиите, та да им теглиш един шут, където се полага. Това е една пихтия, която бълва мехури^ а те се пукат във въздуха, преди още да са се надули докрай. Това е една обща махленска софра, на която всеки мъкне каквото къкри на котлона, но като че ли оставя вкусните парчета за себе си, а навън изнася само чорбалива яхния с плуващи отгоре мазни петна. Достатъчно е да се прочетат програмите им, за да се види, че в тях има отредени пространства за Айше и Ахмед, за игри и елит, за шоу и чужди кахъри, но няма часови пояс за нашия живот.
Така изглеждат българските медии 20 години след като свободата на словото и свободните медии се върнаха в България като една от най-висшите ценности. 20 години по-късно се оказа, че самите те нямат нужда от нея, защото така им е по-удобно и по-лесно. Днес те се продават на тезгяха като кило измръзнали банани, които търговецът трябва да пробута час по-скоро, докато не са почернели. Дори вече избраха да се отрекат от онова, заради което изобщо съществуват, и предпочетоха да обслужват онези, от които зависят – днес, утре и след това. Докато свят светува. Докато издържат на врътките в щастливата си палячовщина.
Във властта никога няма да свършат тъпанарите, които си мислят, че щом контролират медиите, бъдещето е тяхно завинаги. И това не е жалко, понеже е сигурна гаранция, че те ще отпаднат от властта най-малкото защото животът в медиите не е животът на хората. Жалкото е, че от медиите изчезнаха онези, които помнят защо бяха създадени те преди 20 години. Хората, които знаят какво е мит и реалност в нашия живот и никога не биха допуснали едното да бъде подменено с другото. Ако е вярна максимата, че медиите са огледалото на властта, онова, което тя вижда като свой образ и подобие с днешна дата, би трябвало страшно да я оскърбява, защото е уродливо. А ако е вярно, че всяко творение прилича на твореца си, значи с днешна дата творците на родните медии и българите са от различни галактики. Но това не е чак талкова лошо, защото означава, че на българските медии тепърва всичко им предстои. А всяко начало е по-сладко от края, който днес разсеяно наблюдаваме и погнусено констатираме.

Стр. 13, 14