Bulgaria On Air, Медиите On Air | 15.01.2012

Водещ: Голямата любов на Ники Кънчев не е телевизията, а радиото. Така поне си мисля аз. Той не го признава, но ме покани да снимаме в Дарик радио, докато тече неговото шоу „Ники Кънчев шоу”. И там си пролича с колко любов може човек да си работи работата. Радиото или телевизията?
Ники Кънчев:Ами и двете. И двете – много интересни, много нестандартни, много различни. Радиото е много по-честно, колкото и да звучи невероятно, защото в телевизията излизаш с лицето си и е трудно нещо да излъжеш. Ще ти проличи на лицето, но микрофонът е много по-чувствителен, така че тук има повече динамика, повече реакция, повече ежеминутност, ако има такава дума. Веднага реагираш, веднага можеш да съобщиш нещо, да включиш хората. Телевизията – много от нещата, примерно като в „Стани богат”, които правя, те са на запис, те са много тежки, тромави и имат нужда от допълнително обработване после. Телевизията пък си има свои предимства и те са, че тя е медията на последните 20-30 години и ще бъде медията със сигурност на следващите 100 години поне според мен, защото е много масова, влиза в домовете на всички хора, сприятелява се с тях, много е демократична. Всеки може да избере, каквото си иска – от женски предавания, сериали, турски, български, гръци, авганистантски. Не искаш да гледаш телевизия – не гледаш телевизия. Имаш книги, така че това е едно устройство, което го командваш с дистанционното. Искаш, не искаш.
Водещ:Как си с интернета?
Ники Кънчев:С интернета съм много добре също. Преглеждам някои основни сайтове. Гледам да се информирам, но забелязах, че ми се получава нещо като déjà vu, защото не мога да си спомня кога съм поглеждал в сайта, но вече знам тази новина. После я чета като нова във вестника или по телевизията, или по радиото и си викам „това не мина ли онзи ден”, а то е минало, да кажем, предишната вечер, предишната нощ. Но понеже има едно технологично забавяне във вестниците съответно и в радиата дори, до 5-10 часа, докато излезе вестникът. Интернетът е новата платформа. Това, което не ми харесва там, е анонимността на блогърите, анонимността на тези, които пишат, които си изказват мнението. Не знаеш кой, кой е, не застават с лицето си и зад името си. Така че това не ми харесва.
Водещ:Спомена за анонимността. Не даваш много интервюта пред медии. Спазваш така наречената медийна хигиена. От една страна може би, защото жълтата преса се занимава с известните в България по най-неприятния начин. От друга страна не е ли това начин да станеш и по-интересен за хората като показваш малко от себе си?
Ники Кънчев:Ами да, много интересен въпрос ми задаваш. Не съм мислел някаква концепция тук как ще се позиционирам спрямо обществото, но знам, че да стоиш на някаква височина е доста трудно. По-трудно от самото изкачване, защото въздухът е разреден, планините са доста сурови и за това човек трябва да помисли какво му се случва там горе, да не вземе да настине, да го заболи кръстът и да се гътне. Да, има пряка връзка с това, което ти каза. Ако реша да покажа моя снимка от прекрасна екскурзия в Мексико по бански, мъжете имат банки – всеки мъж има бански, да се печеш, да се кефиш и да си ти. Ако я дам на едно хубаво списание, което уважавам, да кажем „Play boy” – защото е истинско списание или „Maxim” тази снимка веднага ще бъде вземана и мултиплицирана навсякъде под най-различни форми от рода на това, че имам яхта, за това, че съм се снимал на яхта – аз не че имам яхта. За това в това отношение човек наистина трябва да пази някаква дистанция. По-интересен, на който му е по-интересно да е интересен, да се прави на интересен. Аз не смятам, че налагането на една личност нон стоп в това, че съм си купил нова риза или нов парфюм, това трябва да бъде повод да се появя. Това е обратното – обезценяване на въпросните личности. Но на тях им трябва слава на всяка цена и за тях е добре дошло, че се пише. Нека да ме оценяват по предаванията, по постъпките ми, по таланта ми, а не по това какво съм си купил и какво не съм си купил. Има го и това, което ти казваш. Да си в шоу бизнеса, да не си забравен, да пишат за теб. Това също е някакъв критерий, но човек си избира.
Водещ: В този контекст на разговора – колко богат е мистър „стани богат”?
Ники Кънчев: Ами…
Водещ:На какво е богат?
Ники Кънчев:Би трябвало да съм богат и на пари, защото водя едно от най-гледаните, и то 10 години, най-интересни предавания – prime time на националната телевизия, каквато е Нова. Така че би трябвало и от финансова гледна точка да съм доста осигурен, но в България не всичко е така, както изглежда. Не искам да се оплаквам, не искам да се надценявам. Нормални са нещата при мен. Богат съм на много неща. На това, че мога да работя това, което искам. На това, че толкова време бях журналист и продължавам да съм журналист, и тук в Дарик, където ме намирате, и винаги са ми били на помощ малките подробности, малките факти. Цялото богатство от нещата, които са около мен – фактически „Стани богат” ми даде възможност да ги пусна в пространството. След това започнах пък да водя такива много мащабни, много тежки, говорителни предавания като „Big brother”, в които се търси и дълбочина въпреки привидната равномерност и едноплановост на тези предавания те винаги са били много социално насочени, те са към обществото. Те са български предавания, те не са авганистански, те са български – те са за българи. В тях влизат българи. В къщата на “Big brother” влизат българи, така че трябваше да бъда постоянно в час с всичко, което се случва. Богат съм с кариерата ми, с работата ми, с приятелите, семейството най-вече.
Водещ: Как се справяш с феновете? Като казах, че идвам да снимам Кънчев, след мен се чуваше „о”.
Ники Кънчев: Ами обичам си ги. Давам им всичко. Не ги подвеждам. Границата е много тънка, ледът е много тънък. Не преминавам много често напред и назад, защото един излъган приятел или дама може да стане много скомфузно. Ти казваш едно, тя си мисли друго. Или обещаеш ли нещо, човекът чака. На моменти съм резервиран от гледна точка на това – „да, ще помогна с това нещо.” Телевизията е виновна за доста неща в България и я обвинявам пряко и непряко, и аз като участник. Телевизията създава у хората измамното усещане, че тя може да реши проблемите им за всякакви въпроси от рода на това, че е спукана тръба, за това, че има някаква нередност. Хората звънят на телевизиите. Използваме телевизиите като бърза помощ. Те идват и щом викаме телевизията, кметът се плаши и проблемът се решава. Това, да кажем, е ок на битово, социално ниво. Но у много хора се затвърждава все повече усещането, че телевизията може да промени живота им, да им даде пари ей така. Абе, хора, няма такова нещо. Няма безплатен обяд, както се казва. Ти или трябва да си го заслужиш, или трябва да дадеш нещо от себе си. За това съветвам и хората в реалити шоутата – за да си победител в нещо подобно, да те харесат хората, трябва да дадеш от себе си. Някои успяват. Не всички. Примерно в отделно интервю можем да говорим за победителите в такива формати като „X factor”, “Star Academy”, “Music idol”, „Гласът на България” колко им е трудно на децата, защото те ги напомпват фактически с помпата в ефир. Ти си върхът, ти си музикалният идол на България, теб те обичат най-много. Той се прибира, да кажем в Горна Оряховица или в Свищов, или остава в София – това е хубаво, ако остава в София и почва тук. Ама наема, ами такситата, ами сценичните му облекла, за да направи два концерта на месец, ами една песен да си купи от един композитор, от един текстописец? Всичко това са пари. Така че телевизията, внимание, е опасна. Не трябва да и се доверявате в пълната и сила. Една от мечтите ми на времето беше да водя всяка неделя, не „Панорама”, „Панорама” ми е далеч. Не съм толкова консервативен и много ми се дивее, много ми се живее, много ми се ходи на рок концерт, много ми се ходи на мачове. Това са неща далеч от „Панорама”. Не искам да се впускам в тях, да ставам политик, да уча. По ми се живее. По-скоро нещата – една от мечтите ми беше да водя нещо всяка неделя и Кеворк наистина много ми е повлиял. После, преди десетина години пък, съзирах нещо, известно сега като „Шоуто на Слави” /…/ такова, на което минаха и Иван, и Андрей. Пък и то се обезценява, виждате. Тяхното шоу примерно мина и замина за една година. Така че и това вече не ми е актуално, но ще помисля. Сега не съм 100% концентриран или така със зъби и нокти. В нашия бранш, в телевизионните среди има… Много им се иска на хората, то им личи. Много искат – ето го, тук е екранът, дайте сега… Ако не това, друго предаване. Ако не друго, нали, готов съм на всякакво предаване. Абе, хора, спокойно бе. Имате време. Вие сте на по 30 години. Аз нямам много време, че съм на 50, ама Вие сте по на 30. Като станете на 35, на 40 – имате пред себе си, трупайте сиво вещество, срещайте се с хора, пътувайте, проучвайте, събирайте, правете си бележничета, пишете. Защото ти ме попита радио или телевизия, но основното е писането. Основата е писането – да можеш да пишеш, да можеш от едно пътуване, дори в трамвая или в тролея да направиш един пътепис, да направиш една скица на тези хора, които са около теб, да фантазираш. Така че главното, което ме държи е журналистиката. Искам да разкажа историята на… Сега примерно ми е много интересно да разкажа историята на българските лекари. На това, че ги сочим с пръст и казваме, че те са новите убийци, новите врагове. Приравняваме ги с някаква категория, които са в затвора. А те са хора, при които ние отиваме през три-четири дена, през един месец, когато имаме нужда, ние сме при лекарите. Не сме при бавачки, магъосници и врачки. Ние сме при истинските лечители. Това са лекарите. Така че около лекарите има много истории за разказване. Българската журналистика преживява изключително интересен период. Изключително интересен. Едно пожълтяване, едно търсене на сензацията и донякъде човешкото. Защото в основата са човешките истории. Не знам до къде ще го докараме. Пада нивото на вестниците. Пада хартията на вестниците. Няма го мирисът на вестника. Това, което ти си го купуваш, да го държиш хубаво, да ти е в ръцете, да го държиш един половин ден. Довечера пак да си го прочетеш. От тук другото отровно явление е повторяемостта, взимането от радиата. Радиата взимат от телевизиите. Те пък от вестниците. Въртим се в един порочен кръг, въртим с един и същ темп. Хоп! Покаже се нещо друго. То удари това, а ние не сме стигнали още до дъното. Забравихме го. Ще бутаме еди какво си, някакви постройки. Ама бутнахме ли ги? Какво стана в крайна сметка? Замина си. Хванахме убийците? Ама те ли са? Какво стана? Имаме ли сериозна следа? Трудно е, ок, да си кажем. Трудно е, невъзможно е. Има и такива случи в световната история. И в американските филми виждаме такива неразрешими.
Водещ:Неразрешими.
Ники Кънчев:Ами, да, неразрешими. Този филм, не „Козирог”, ами как се казваше? Забравих му името. Страшен филм за търсенето на един убиец, който е бил някъде в Лос Анджелис през 70-те години и не могат да го хванат. Не могат да докажат, че е той и прочее, и прочее. Така че не стигаме дълбочината. Там отгоре има нова тема. Такива грешки правим и продължаваме да правим. Дарик продължава да събира млади, талантливи хора, продължава да им дава шанс за изява, продължава да възпитава и да кове кадри, и да захранва основните телевизии в България. Имаме много голям масив от хора в БТВ, в Нова телевизия в сутрешния блок имаме много редактори от последното поколение. Продължава да ме кефи много радиото мен. Обичам си го като втори дом. То е по-особено. Аз ти казах,по-особено е в възможността да правиш такива неща. Пък и сега стана на 19 и фактически почваме 20-та си годишнина, което е доста за едно частно радио. Много не издържаха, много спряха. Преди нас имаше по-силни радио станции като радио „99”, радио „Експрес”, които вече ги отвя историята и ги няма никакви. Дарик си е стабилно и си остана. Мисля, че преминаването им от един блок, каквито имат повечето радио станции, в едно персонализирано предаване, се получи много добре, защото името ми от време на време действа за мен. То само кани гости. А, Ники, добре, ще отида при него. Твърдо бях казал без политика. Твърдо бях казал без такава злободневност, срещи с хора, които са извън /…/ този обсек. Едни и същи хора да се въртят в медиите. И можех да си донеса тетрадката, дневника с всички гости само за 2011 година да видиш за какви хора става дума. И от шоу бизнеса, певци на световни групи до някои български интелектуалци, които са позабравени. Много интересни хора. И млади писатели, и изобщо. За последно ми гостуваха Марин Будаков, който спечели националния поетичен конкурс, с Иван Николов, Мишо /…/ ми гостува. Много. Сега не мога да ги изброя, но имаме уникално много. /…/ Всички са си легенди. Последното нещо, което направих и за което искам да акцентирам, беше един благотворителен търг. Точно днес раздадохме по 6591 лева на две благородни каузи. Едното е на създадения фонд за терапия на деца от /…/ спектър. Тези пари ще отидат за уроци по керамика, по плуване, по конна езда на децата за цяла България. А пък другата кауза, другите 6591 лева ще отидат за лечението и операцията на джудиста Георги Огнянов, който преди 2 години е пострадал в схватка в Прага по време на спорт, по време на служебните си задължения. Търгът беше много интересен. Организирахме го заедно със спортно шоу Gong. Поканихме адски много хора да дарят по нещо. От Станислав Яневски, който си дари пръчката на Виктор Крум, до волейболистите ни, до Матей Казийски, който ни връчи своята фланелка и ни я изпрати от Италия. Имахме адски много спортни артикули. Топки, абе всичко. Слушателите наддаваха. Цвети Пиронкова с нейната тенис ракета. Наддавахме. Вдигахме. Сваляхме. И събрахме общо 13171 лева. Така че това е само от силата на радиото дефакто. А купонът си продължава. Всеки четвъртък вечер. Да, интересът към музиката вече не е същият. Да, музиката не успя да се развие като шоу бизнес. Вие сте бизнес ориентирана телевизия. Няма ги създаването на реалити шоу, за които говорихме, на нови звезди, на легенди, на мениджъри, на продуценти. Бих отразявал такива скандали. Силни личности – дори дрогата в тези среди по някакъв начин е разрешена. Но и това го няма. Нищо няма. Кретат едвам, едвам. Много са желаещите да пеят. Много са желаещите да станат звезди. Почти нищо не се случва в музикалния бизнес. Умряха музикалните компании. Умряха – средното поколение съвсем го няма. Останаха Лили, Васил, Георги Христов, водещите. Другите тук таме с някой друг приятен спонсор. Но предаването си продължава.
Водещ: До края на предаването остава да видите още. /……../