в. Труд | Стефан МИЛАНОВ | 05.12.2010

- До каква степен си доволна от факта, че не живееш точно като другите жени – от работа вкъщи, детето, мусакичка за възлюбления?

- Не може да се изчисли. Но истината е, че до много скоро не съм усещала нещо да ми липсва… Така мие бил построен животът, че въобще не съм се замисляла да правя мусака. Докато сега вече…

-… ти се доготви?

- … ха-ха-ха… Мисля, че няма да умра, ако се науча да правя мусака. Може и да ми хареса. Но все пак предпочитам сьомга. Мусака – само като ми дойде музата!

- "Репортер на десетилетието" зарадва ли те?

- Удовлетвори ме. Чувствах се добре. Като да е логично някак. Дава ти усещане, че не си вървял напразно. И в крайна сметка това, което ме зарадва, е не самата награда, а че никой не се учуди защо ми я дават на мен. Имам предвид публиката, хората, вероятно и гилдията. На хората това не им изглежда като нещо нагласено: "Що точно тая?"… Това ме зарадва.

- А какво друго те удовлетворява след толкова години разследвания? Струва ли си – това питам.

- Струва си. Като аз не я работя тая работа с идеята, че ще променя света. Когато правя някаква история, моята идея е аз да си свърша работата добре. Не мога да отговарям дали другите ще си я свършат като хората. За мен е важно да знам за себе си, че каквото съм могла, съм направила.

- Докъде ти стига амбицията, какво си готова да жертваш, за да стане един материал?

- Времето си. Аз съм пропускала важни лични срещи… (Замисля се.) Например, когато се срути сградата на "Алабин" и загинаха две момичета (19 септември 2006 г. – б. а.). Тогава трябваше да се видя с един човек, с когото много исках да се видя. И, между другото, това е едно от най-страшните ми професионални преживявания. На фона на всичко, което съм видяла…

- И накрая нямаше и никакъв резултат съдебен.

- Там няма присъда, няма виновни, се оказа… Но самата ситуация – аз бях там почти веднага и влязох зад загражденията, някак си тихо, кротко… Най-страшното е, че имах чувството, че така би изглеждал краят на света. Сива пепел, нямаше капка кръв. Всичко, което си спомням, е една бяла гуменка, маратонка, с електриково зелени връзки. Усещането за смърт по най-безкръвния начин! Да го видя с очите си – не по телевизията, не на снимка, – да съм там и да я дишам тая смърт… Много трудно беше.

- Мнозина от нашия занаят реагират на напрежението или като стават свръхвулгарни, или започват да пият много – теб как те промени това време като кримирепортер?

- Аз мисля, че ме направи по-чувствителна.

- Наобратно се движиш?

- С годините ставам по-чувствителна и се радвам за това. Повече ги чувствам.

- Няма логика.

- Е, няма. Ама аз съм родена наопаки и без това – седалищно…

- А имаш ли угризения за тия моменти, в които не си била с близките, а в някоя кола или самолет?

- Не. Нямам угризения.

- А имаш ли разбиране?

- Абсолютно. На 100%.

- Кефят ли ти се близките?

- Ами, да – ние сме си свикнали (смее се).

- Гордостта на фамилията ли си, ми е подвъпросът?

- Ееее – не се приемам така… Не.

- Имаш ли проблем с егото като доста журналисти?

- Ами, аз не обичам… (кратно замисляне). Не обичам да се показвам по телевизията.

- Сериозно?!

- Да, така е. Аз много рядко заставам с микрофона нещо да казвам A3. Не ми е интересно. По-скоро искам да съумявам да не ме домързява да събирам повече хора. И те да казват това, което трябва да се каже.

- Това ли е тайната – че не те мързи?

- Много е важно да не те мързи! (Последното изречение не бива изречено, а буквално изстреляно – б. а.) Като те примързи, нещата отиват на зле, защото почваш да сваляш гарда.

- А когато те мързи и си почивка и случайно не е станало нищо, какво си подаряваш?

- Оооо – много си доставям радости.

- 3 от тях?

- Масаж, маникюр, кръчма… Среща с приятели.

- Колко приятели имаш?

- Ами, колко… Десетина мисля, че имам. Като те не са една компания, а нямат нищо общо помежду си. Но много малко от хората, които наричам приятели, са от медиите.

- Защо папараците не могат да те изловят – те ли не стават, ти ли си много добра, или няма нищо интересно?

- Не, аз не се крия. Даже имаше една истинска дописка за личния ми живот. Ей толкавка беше…

- 5-6 реда?

- Да, и то на тия страници, дето хората като ги прочетат, и не вярват.

- На страницата с лъжите!

- Да. А тя си беше абсолютно вярна дописка! Беше: "Бенатова води гадже на "Щастливия рогоносец". Не се крия, просто вероятно не ходя… Знаеш, има партита, на които е ясно, че като се появиш с някого, ще бъдеш сниман, обсъждан, писан. Там не ходя.

- Не те влече червеният килим?

- Не.

- За чалготеки няма и да питам… Много малко хора сигурно знаят, че си била гадже на рокаджия.

- Много малко – наистина. Първата любов е това – голямата, първа!

- Иначе освен масажа и маникюра какво правиш за тялото на Миролюба Бенатова?

- Масаж предимно. Спортът не ми е много близък, въпреки че от време на време имам пориви. Не примерно фитнес, щото е ужасно скучно – имаше някакви периоди, в които съм ходила на
тае бо, след това за много кратко на тенис, може би с тениса ще продължим… Но самоцелното ваене на тялото не ми е същността. На масаж хем си почивам, хем някой работи върху мен, което смятам за много справедливо.

- А екстремни забежки?

- Скочих с парашут и много ми хареса. Там ми е мястото – във въздуха ми е много добре! Даже мисля да мина истински курс, когато ми остане време.

- Имаш ли други неосъществими блянове в графа "Като ми остане време"?

- Е, не – аз нямам случай нещо да съм поискала, и да не съм го направила.

- Защото всеки си има някакви мечти, като това да караш боклукчийски камион…

- Е, не. Обаче искам – не че искам, но знам, че винаги мога да стана таксиметров шофьор.

- Колата ти до 10 г. ли е?

- Не, над 10 е.

- Тогава не можеш.

- Значи няма да мога да стана. Или ще съм нелегална. Що ми открадна… уби ми мечтата?!

- Няма как да не те питам – какъв е статутът с мъжете в момента?

- В момента статутът е "необвързана", както е модерно да се казва.

- Необвързана, но с леки ангажименти или без никакви?

- Без. Не казвам, че това е най-добрият вариант на света…

- И що?

- Защо… Не знам защо. Не сме се намерили.

- Както казваше една позната: от рицаря на бял кон при мене винаги идва само конят.

- Ха-ха-ха… Е, при мен доспехите, но и това не помага. Идват, разтоварват си доспехите, после се изплашват и си тръгват… Даже си забравят железата понякога.

- Страшничка ли си?

- Не, не съм страшна, просто може би… Успехът на жените кастрира мъжете, ако те не се чувстват достатъчно успели. И то е въпрос на субективно усещане, не толкова на реалност. Не знам какво трябва. Аз нямам претенции за статут. Но аз и да нямам, хората имат претенции към себе си – че един мъж, за да е успял, той тряб^ вадае1,2,3,4,5… Което за мене няма никакво значение. Стремежът към материята не помага много.

- От всичко си извадих извода, че като станеш таксиджийка, без проблем може да се залюбиш с колегата от другия канал.

- Аз мисля, че няма нужда да ставам таксиджийка, за да нямам проблем да се залюбя с когото и да било. Но не е въпросът в залюбването. Да се залюбиш се оказва не чак толкова невъзможно, колкото да запазиш любовта.

- Т.е. проблемът не ти е влюбването?

- Влюбването също ми е лек проблем. Не е чак толкова лесно вече.

- Последния път кога ти беше?

- Мммм… Неотдавна. Но аз поне съм стигнала до извода, че човек не трябва да се опитва да надгражда, измисля и крепи някакви неща в името на собствените си желания. Пожелателното мислене не е много полезно. И смятам, че е по-добре да теглиш чертата, отколкото да се забатачваш в някакви очаквания и неудовлетворяващи отношения.

- Не се ли страхуваш, че времето може де те превърне в закоравял саможивец?

- Не, напротив – първо, че съм социално животно. И второ – мисля, че вече съм узряла точно да споделям живота си, личното си пространство, личността си… Мисля, че сега съм узряла всъщност да бъда партньор. Повече от когато и да било.

- С какво скъса от ранната Миролюба?

- Аз съм изключително щастлив човек в професионалния си път. Защото имах шанса да порасна работейки. Всъщност Миролюба е започнала на 18 г. да работи и съвсем логично си е извървяла пътя дотук.

- Плашиш ли се от сбъднати мечти?

- Да кажем по Марк Твен – повече изплакани сълзи има заради сбъднати мечти… Случвало се е да си пожелая нещо, да го постигна и да му бера гайлето след това.

Стр. 13